— Някакви желания? — попита един от тях, сякаш бяха в радиопредаване с концерт по желание, а не правеха спешно цезарово сечение. Кърк се сети за компактдиска в джоба си. Подаде го и го пъхнаха в уредба, каквито имаха бандите в гетата. Започнаха да се суетят около Меган — обуха някакви странно секси чорапи върху слабите й бели крака, вкараха й система в ръката, шепнейки приятни безсмислици.

Анестезиологът се надвеси над нея и поставиха върху корема й портативен монитор. Кърк го загледа с удивление. Беше чувал, че има чаршаф. Слагаха чаршаф върху корема на жената при цезарово сечение. Така беше чувал, това очакваше. Чаршаф като палатка, която можеше да приюти семейство бедуини. Това тук беше по-скоро носна кърпичка. Ако източеше шия, можеше да види всичко.

Инжектираха с упойка издутия корем на Меган и когато господин Стюарт се наведе над нея, държеше в ръце тънък скалпел. Кърк долепи лице до лицето на Меган, докато се мъчеше да си поеме въздух. Трябваше да има чаршаф. Какво стана с шибания чаршаф?!

Какво щеше да стане ако видеше крайче от разрязания корем на Меган и не можеше да го понесе? Ами ако първото нещо, което щеше да види дъщеря му, бе татко й, проснат на пода в несвяст? Как щеше да изглежда това?

Меган хвана ръката му.

— Не се тревожи — смънка леко заради замайването от упойката. — Ще се оправиш.

Чу песента, която пуснаха. Странно, че имаше музика. Около нея плуваха лица — познати и напълно непознати, всички хора бяха странно еднакви, не защото до един носеха сини найлонови униформи с маски и шапчици, а защото всички я гледаха с едно и също изражение. Нещо като любяща загриженост, сякаш беше девствена младоженка преди първата брачна нощ. Сякаш изведнъж се бе превърнала в най-важния човек на земята. Или може би това беше бебето й. Може би бебето беше най-важният човек на земята. Да, по-вероятно.

„Никога не съм срещал момиче като теб.“

Все едно някой переше в стомаха й. Такова беше усещането. Интимно — по-интимно от всичко изпитано досега, — и в същото време някак странно, безмилостно далечно. Мъжът — Кърк, определено се казваше Кърк — беше притиснал лице до нея. Подготвяше се за нещо. Държеше ръката й. Изведнъж й се прииска да му каже, че е по-добре да започне да боядисва гардероба.

Вече бяха в нея, песента още не беше стигнала до средата — „Този стар град тъй много се е променил“ — и дори през приятната пелена от упойката усети, че измъкват нещо от нея, нещо нейно, но и някак отделно и вниманието на всички се прехвърли върху това нещо, което беше част от нея, но не нея.

— Всичко наред ли е? — попита или само си го помисли, но всички бяха съсредоточили вниманието си върху това малко нещо и за миг се почувства пренебрегната, забравена, като изоставена пред олтара младоженка.

После се разнесе смях — внезапен радостен смях — и движение, сестрите й и Кърк я гледаха усмихнати, главите им се въртяха наляво и надясно към малкото живо същество, което измъкнаха от тялото й — вниманието им, разкъсвано между тях двете, наляво, надясно, наляво, надясно, като публика на тенис мач в анимационно филмче, която следи топката — как можеше да стане толкова бързо — и тогава то — тя — беше най-накрая отделена, песента още не беше свършила, когато то — тя — беше бързо отнесена от акушерките, за да бъде измита, прегледана и повита. Тъничкият немощен плач достигна до Меган.

Ето я, гушната не от Джесика или Кат, както Меган би предпочела, а според някакъв племенен обичай — от бащата.

Бебето беше мъничко — трогателно мъничко. Повече приличаше на сънен ембрион, отколкото на жизнено бебе. Меган я гледаше, твърде упоена и изтощена, за да направи това, което й се искаше — да вземе бебето, да я прегърне и да я обича.

То — тя — имаше малко сплеснато личице, като ябълка, паднала без време на земята, и дори след като я измиха, лицето й продължаваше да е покрито с лепкав жълт слой. Имаше вид на най-старото нещо на света, а също и на най-младото.

— Красива е. — Кърк се смееше и плачеше едновременно. — Тя е най-красивото същество на света.

И беше прав.

Животът на Попи Джуъл беше започнал.

Глава 16

Не трябваше да става по този начин, рече си Джесика.

В представите й за майчинство майката и бебето бяха неделими — спящото детенце, положено на майчината гръд, майката изтощена, но изпитваща тих възторг. Почти библейско единение на майката и детето — това очакваше Джесика, връзка толкова близка, че не можеш да кажеш къде свършва майката и къде започва детето, така неразличима, както когато детето е било в утробата.

Обаче малката Попи беше в интензивното отделение, лежеше по корем в кувьоза, навлечена с дрехи за зима, която само тя чувстваше, а Меган беше три етажа по-долу — разрязана и изнемощяла, необяснимо притихнала.

Една от сестрите беше поставила плюшена маймунка в кувьоза и тя се усмихваше на Попи, два пъти по-голяма от нея. Джесика си помисли, че племенницата й изглежда като най-уязвимото нещо, което някога беше виждала — неподготвена за света.

— Голяма е колкото пиле на грил — каза Джесика. — Горкото дребосъче!

— Не се притеснявайте за Попи — успокои я жизнерадостна сестра от Ямайка. — Може да е малко недоносена, но се справя чудесно. Бебетата на майките с прееклампсия обикновено са жилави малки калпазани.

— Не ми прилича на жилава малка калпазанка — усъмни се Джесика.

Но беше благодарна за успокоението.

Вярно бе, че малката Попи се бе справила много добре през първите три дни от живота си. Дишаше без външна помощ, поемаше малки количества мляко — изцедено от Меган, но давано от една от сестрите в интензивното — и наддаваше на тегло.

Имаше и още нещо. Дори след първите няколко дни беше ясно, че има много по-тежки случаи с щастлив край, отколкото бебе, родено в трийсет и петата седмица, тежащо малко под килограм и половина.

Джесика не беше виждала в отделението по-малки бебета от Попи, макар да я увериха, че раждането на недоносени е често явление. През първия й ден в отделението за кратко се появи едно момченце, родено с дупка в сърцето. А на втория ден донесоха още едно момченце — пухкаво здраво трикилограмово бебе със синдрома на Даун.

Докато сестрите и лекарите правеха всичко по силите си за тези бебета — Джесика се чудеше какво биха могли всъщност да сторят, — родителите стояха безпомощно или тихо плачеха до своето новородено. Майката и бащата на момченцето със синдрома на Даун водеха със себе си около петгодишно момиченце. Когато си минал безпроблемно по този път веднъж, помисли си Джесика, сигурно се отпускаш. Сигурно вярваш, че лошите неща се случват на другите семейства. И тогава светът ти рухва. И се случва точно на теб.

Джесика се чудеше дали да не каже няколко думи за подкрепа на другите семейства с недоносени бебета. Можеше да им каже, че малкото им момченце е хубавец — дори когато вълнената шапка беше захлупила лицето му, — или че дребното им момиченце е красавица — нищо че лежеше като белезникаво филе в камерата за замразени храни в магазина.

Но Джесика не намираше окуражителни думи за семействата, които имаха по-тежки проблеми.

Не можеше да каже на майката и бащата на бебе със синдрома на Даун или момченце с дупка в сърцето, че всичко ще се оправи. Нямаше право да изрече тези думи, нямаше право да им предлага евтино безпочвено утешение.

Защото това научаваше човек в интензивното отделение — не всеки, който имаше дете, получаваше гаранция за щастлив край.

Джесика гледаше спящата си племенница. Вече свикваше — несигурното конвулсивно дишане, отчаяната жажда за живот. Като кученце или котенце, със смачкано личице, но и трогателно красиво.

Попи щеше да се оправи.

Джесика се тревожеше по-скоро за Меган.



Като новоизлюпено птиче, мислеше си Кат.

Джесика държеше бебето с една ръка, а с другата го хранеше от малка бутилка с няколко капчици мляко. Заради затворените очи и учудващо голямата зинала уста — устата на Попи беше единственото голямо нещо в нея — Кат си помисли, че изглежда като току-що излюпено птиче в гнездо, което си чака червейчето.

— Една трошка е — въздъхна Кат. — Не прилича на човек.

— Не се тревожи за Попи — увери я Джесика. — Тя е жилава малка калпазанка.

— Не трябва ли Меган да я кърми? Не е ли по-добре за бебето?

— Попи е твърде малка, за да бъде кърмена. Още няма сили да суче. Нали, мила?

Бебето беше заспало, с пълно тумбаче, но не изпускаше биберона. Джесика нежно дръпна бутилката и тя се отлепи от месестата уста на бебето с тихо „пляк“.

Кат погали меката бузка на Попи, сякаш се боеше да не я събуди или може би да не я счупи. И отново го почувства — завладяващото благоговение пред това чудо на живота.

— Как е Меган? — попита Джесика.

Кат поклати глава.

— Сякаш я е прегазил валяк. Мислех си, че цезаровото сечение е лесна работа, изборът на богатите, твърде изискани, за да се напъват и така нататък. Те наистина я разрязаха, нали?

— Цезаровото сечение е сериозна коремна операция. — Джесика повтори едно от любимите изречения на господин Стюарт.