— Просто искам да съм част от това.

Как да му го обясни? Той искаше да си играят на щастливо семейство. А тя дори не знаеше дали изобщо щеше да има семейство. Скоро можеше са остане сам-сама.

— Чуй ме, Кърк, за да бъда докрай честна с теб, трябва да ти кажа, че не знам дали това бебе ще оживее.

Ръката й беше върху дръжката на колата. Но не я отваряше. Наблюдаваше всички онези емоции, с които живееше всеки ден — страх, несигурност, отказ да повярваш — да се изписват на хубавото му лице.

— Дали ще оживее? Какво значи това?

— Всеки момент може да родя. Може да родя и тази вечер. А ако се роди преждевременно, тя ще трябва да се бори за живота си. Буквално да се бори за малкия си живот. — Сълзите бликнаха, без да може да ги спре, но ги избърса ядно с опакото на дланта си. — Знаеш ли какво е прееклампсия?

Тогава той я изненада.

— Сестра ми имаше. Свързано е с кръвното налягане, нали? Племенникът ми трябваше да се роди преждевременно. Спешно цезарово сечение. Беше в кувьоз. С вълнена шапчица. Омотан като пашкул. — Поклати глава при спомена. — Горкото хлапе!

— В кой месец беше тя? Сестра ти.

— Не зная.

— Разбираш ли, това е най-същественото. Броят на седмиците. Това е от жизненоважно значение. Ако се роди в двайсет и осмата седмица, шансът да оживее е петдесет на петдесет. Известно ли ти е? Естествено, че не ти е известно. В моето положение, в трийсет и първата седмица, шансовете са по-големи. Деветдесет процента. Но все още остават десет процента, които не оживяват. Бебета, които умират.

Той кимна. За миг й се стори, че видя в очите му сълзи. Но по-вероятно да беше от уличното осветление.

— До термина ми остават два пълни месеца. Това е много време. Сигурно е, че няма да устискам цели два месеца.

— Може да успееш.

Нямаше нужда от това. Глупаво, неоправдано успокоение. Меган вече бе придобила професионалното раздразнение на лекарите пред мненията на лаиците.

— Да не би да си лекар? Не — ти си сервитьор. Аз съм лекарят. Така че ме чуй! Тази бременност никога няма да изкара до термина. Ако бебето ми се роди тази нощ, няма да може да оцелее извън кувьоз. Това е сигурно. Колкото по-дълго го задържа, толкова по-добре и за двама ни. И не говоря за теб и мен, Кърк.

— Разбирам.

Сега вече искаше той да разбере. Искаше да знае. Това беше най-важното нещо на света и тя искаше той да го проумее в цялата му сериозност.

— Дори да издържа още няколко седмици, недоносените бебета имат много проблеми. Дишане. Хранене. — Тя прокара пръсти през косата си и тихичко изруга. — Виж — проблемът е там, че белите дробове на недоносените не са се развили. Не могат да дишат, дявол го взел! Разбираш, че не е шега работа. Да не могат да дишат. Честно казано, Кърк, имам си достатъчно грижи, че и ти да ми се мотаеш в краката и да се правиш на татко.

Той безпомощно разпери ръце.

— Само искам да ти помогна. С каквото мога. Нищо повече, Меган. Толкова ли е лошо?

Толкова бе изморена — да се преструва на храбра по време на вечерята, от ходенето пеша до колата, гърбът я болеше заради отпускането на мускулите на гръбнака й в подготовка за раждането. Кое беше това непознато момче? Защо не я оставеше на мира? Защо не ги оставеше на мира?

— Виж, Кърк, защо не си вървиш…

Изведнъж, сякаш раздразнено, бебето я ритна с краче.

Добре де, добре. Успокой се!

И Меган даде на Кърк телефонния си номер. И му каза кога е следващият преглед. Не, не иска той да идва — сестрите й ще са с нея. Но ще му каже какви са резултатите. И дори го остави да я целуне целомъдрено по бузата.

Няма по-целомъдрени, помисли си тя, от онези, с които сме се чукали.

— Меган — погали ръката й той, — бебето ще оцелее. Бебето ще бъде добре.

Очите й се напълниха с горещи сълзи от благодарност и този път не се опита да ги изтрие. Отчаяно се нуждаеше да чуе, че бебето ще оцелее. Но дълбоко в съзнанието се прокрадваше — не е добре! О, изобщо не е добре! Не може първо да забременееш, а после да решиш да градиш връзка. Не става така.

Не може да започваш отзад напред.



Меган излизаше от болницата с Кат и Джесика, когато срещнаха акушер-гинеколога й във фоайето. Както винаги, когато господин Стюарт се появяваше на обществени места, около него се разнесоха едва сдържан развълнуван шепот и въздишки. Като че ли не лекар, а някоя поп звезда си прибираше пощата.

Момичето на регистратурата замечтано го гледаше с нескривано обожание. Две акушерки се правеха, че са се запътили по работа, докато се кикотеха със зачервени бузи, надявайки се да ги забележи. Господин Стюарт се усмихна на Меган, откривайки равни бели зъби и ситни бръчици около сините си очи. Косата му с цвят на житен клас бе привлекателно разрошена, сякаш от грижи за жените не бе имал време да я среши.

Джесика и Кат го зяпнаха, после втренчиха погледи в Меган. Знаеше какво си мислят сестрите й. Този мъж е акушер-гинеколог? Този по-млад Робърт Редфорд? Преглежда вагини?

— Искам да ви покажа нещо — каза той на Меган. — Ако разполагате с пет минути.

Предложението му прозвуча неангажиращо, но ги заведе в интензивното отделение и Меган се сети, че срещата им не беше случайна. Сигурно го правеше с всички.

Жени с нейния проблем.

Интензивното отделение изглеждаше пусто. Нямаше сестри, явно и бебета. Само редици от празни кувьози. Въпреки това трите примерно си измиха ръцете над голямата мивка с индустриални размери и когато го последваха в помещението, забелязаха, че то не е празно. Едно бебе, толкова малко, че не приличаше на бебе, беше само в най-далечния ъгъл на отделението.

— Това е Хенри — поясни акушер-гинекологът.

Странно име за бебе, което тежи по-малко от две кила захар, хрумна на Меган. Голямо, внушително, наперено име — име на крал, на мъжага.

Не на сърцераздирателно късче живот, парче месо, което дишаше на пресекулки в кувьоза.

В интензивното отделение беше топло, но Хенри беше облечен като за люта зима. Увит в одеялце, с кукленски ръкавички и терлици на ръцете и краката, нещо като шапка с пискюл, която се смъкваше върху горкото му сбръчкано личице, абсурдно голяма за главата му с размер на малка ябълка.

— Мили Боже! — Джесика покри с ръка устата си. — Има вид на най-самотното малко същество в света. — Тя трескаво се огледа. — Къде са всички?

— Грижат се добре за него — увери я господин Стюарт. — Не се тревожете.

Кат беше онемяла. Нямах представа, мислеше си тя. Това се случва всеки ден, а аз нямам представа. Джесика се залепи за нея, без да откъсва очи от кувьоза. Кат нямаше нужда да я поглежда, за да разбере, че сестра й плаче.

Меган погледна Хенри и усети надигането на паниката. Тук ще донесат и моето бебе. Тук бебето ми ще оцелее или ще умре. Това ще стане. Бореше се да остане спокойна, безразлична — медик с лед във вените. Сякаш въпросите й бяха от чисто професионално любопитство.

— Кога се е родил?

— Преди два дни, в трийсет и петата седмица — отговори господин Стюарт. — Справя се много добре. Малко е дребничък, но майката е започнала да взема стероиди достатъчно рано и дробовете му са силни. — Той се усмихна съчувствено на разплаканата Джесика.

— Не се разстройвайте. Само го погледнете — диша без външна помощ. — После се обърна се към Меган: — Майката също имаше прееклампсия.

Меган сякаш видя мистър Стюарт с други очи. Колко умно да я доведе в интензивното отделение да види Хенри! Какъв добър лекар! Какъв мъдър човек!

Да я подготвя внимателно за живота на бъдеща майка с преждевременно родено бебе.

Глава 15

А после целият свят беше бебето.

Меган, която бе планирала да работи, докато не й изтекат водите, която си бе представяла, че ще продължава да приема пациенти и ще предписва антибиотици, докато не се покаже главичката на бебето, откри, че няма време за нищо, освен да се подготвя за раждането и да го отлага колкото се може повече.

Доктор Лоуфорд проявяваше невероятно разбиране. Позволи й да си вземе отпуската наведнъж и й каза, че по-късно ще му мислят, ако й трябва още време. Усмихна се срамежливо при думите, че винаги може да й напише болничен, и Меган си помисли, че това е първата му шега.

Не обсъждаха отпуска по майчинство, как бебето ще се отрази на оценката на стажа й, нито как ще се справя в новия си живот. Възможно ли беше да стане майка и лекар в една година? Никой не знаеше. Ала с бебето на път, Меган не виждаше как може да си позволи да не стане лекар.

До гуша й бе дошло да бъде прехвалената студентка и никога не би поискала пари от баща си или сестрите си. Открай време беше най-малкото и най-умно дете и ролята много й допадаше, затова отказваше да признае, че животът я е надвил.

Такава беше отпуската на Меган — всекидневни посещения в болницата за кръвни тестове, проби на урината и непрекъснато наблюдение на сърдечните тонове на бебето и кипналата преекламптична кръв на майката.