Паоло погледна съпругата си, съсредоточена в изучаване на чертежите. Обичаше да я гледа, когато тя не знаеше — още не можеше да повярва на късмета си, наистина, че точно с тази жена споделяше дома, леглото и живота си. Много пъти заявяваше, че никога няма да му омръзне да я гледа, макар Джесика да възразяваше с усмивка, че едва ли би издържал повече от петнайсет минути.

Не, помисли си Паоло, докато я гледаше как говори с мъжа. Вечно би било по-близо до истината.

Тогава тя погледна нагоре, видя го и се усмихна. Винаги се радваше да го види, дори след толкова години.

— Джес? Може ли да поговорим за малко?

Но Джесика искаше да запознае Паоло с продавача на кухни и не след дълго тримата седяха и обсъждаха предимствата на различните видове дърво, гранит, плочки и кухненски уреди, докато не стана време човекът да отиде на следващата си среща.

В дъното на градината имаше барака, отчасти лятна къща, отчасти склад. Без да обръща внимание на протестите й — Джесика искаше да говори с майстора за кранчетата — Паоло я насочи към бараката.

— Кухнята ще стане много хубава — радваше се Джесика, а очите й блестяха от вълнение.

— Знам, Джес.

Тя загрижено сбърчи чело.

— Как сме с парите?

— Ако това искаш да знаеш, винаги можем да намерим пари.

Тя метна ръце през раменете му. Предприемачът подсвирна.

— Толкова си сладък!

Той я целуна бързо по устата.

— Просто искам да си щастлива.

Беше искрен. Ако новата къща щеше да я направи щастлива, все отнякъде щеше да намери пари. Ако тази нова кухня на стойност повече от дома на майка му и баща му, където бяха отгледали двама сина, беше онова, което й трябва, бе готов да подпише. Би дал на съпругата си всичко, което поиска. Но дълбоко в сърцето си се чудеше дали това не бе част от проблема.

Толкова сме свикнали да получаваме всичко, което поискаме, мислеше си. Всички ние. И не знаем как да се справим, когато не може да имаме нещо. Нещо, което желаем повече от всичко.

— Внимавай за стълбището. Боята още не е засъхнала.

— Ще внимавам.

Все още трябваше да говорят високо заради градинарите и техните резачки. Но не можеше да чака да останат сами. Искаше да й го покаже веднага. Нямаше време за губене.

Затова в лятната къща той й показа брошурата.

На корицата имаше цветна снимка на азиатско бебе, сгушено в нечии ръце. Женски ръце. В дъното се виждаше типичен азиатски пейзаж, извит покрив на будистки храм, зелени планини, потънали в мъгла.

„Осиновяване в Китай“, гласеше заглавието. Жълти букви на червен фон. Китайски цветове. Джесика придоби объркано изражение, после загрижено. Сякаш идеалният ден й бе безвъзвратно отнет.

— Какво е това? — попита, поклащайки глава. — Какво е това?!

Беше виждал съпругата си да разглежда толкова много лъскави брошури. За кухни, бани, спални и всякаква покъщнина. Легла, мивки, килими, пердета и столове. Но Паоло знаеше, че не от това се нуждаеха, за да превърнат къщата в дом.

Едно-единствено нещо можеше да го направи.

— Нали не искаш да повториш инвитрото? — попита Паоло.

— Методът инвитро е медицинска бомба със закъснител. — Джесика прелистваше брошурата „Осиновяване в Китай“.

Текстът беше изпъстрен с черно-бели снимки на изплашени китайски бебета, спящи китайски бебета, усмихнати китайски бебета. Красиви бебета. Джесика ги гледаше втренчено, като че ли бебетата бяха вид, с който не се беше сблъсквала досега.

— Известно ти е — рече Паоло, — че според мен това са пълни глупости.

Тя се обърна към него.

— О, откога стана такъв специалист? Смяташ, че ме е страх да опитам отново, но грешиш. Тази работа е опасна, Паоло. Проучванията сочат, че методът инвитро води след себе си висок риск от тумори. Че има голяма вероятност бебетата, родени по този метод, да са с тегло под нормата. Да не говорим за отражението върху горките нещастни жени. Знаеш ли изобщо нещо за връзката между метода инвитро и рака на гърдата?

Тонът й беше гневен, но имаше друго нещо и то по-скоро приличаше на страх. Той не искаше тя да се страхува. Искаше да преминат през изпитанието заедно.

— И аз съм чел тези статии — отвърна колкото се може по-внимателно. — Съжалявам, Джес, но продължавам да смятам, че не това е причината да не искаш да опиташ отново. Мислиш ли, че заченатите по естествен път бебета нямат проблеми? Боже господи! Всички в днешно време искат желязна застраховка! Всеки иска доживотна гаранция. А светът не е такъв.

Тя оброни глава и тъгата й бе на път да залее и двамата.

— За толкова жалка ли ме мислиш?

— Стига, Джес! Знаеш, че не е вярно. Ти си най-хубавото нещо, което ми се е случвало.

— Мислиш, о, горката жена е станала госпожа. Какъв е смисълът на живота й без дете? Дай й бебе, за да миряса. Каквото и да е бебе ще свърши работа.

— Не е честно. Исках само да кажа, че по метода инвитро се раждат милиони здрави бебета.

Тя вдигна отбранително брадичка, този патентован неин жест при спор, и той почувства прилив на нежност към нея.

— Тялото си е мое.

— Да, тъкмо затова искам поне да обмислиш варианта с осиновяването.

Тя се засмя горчиво.

— Според теб това ли искам? Бебе, избрано по интернет? Екзотично бебче от „сладки сирачета дот ком“, които никой не иска в родината им?

Той положи длани върху брошурата, сякаш тя можеше да ги спаси.

— Просто я прочети, Джес. Само за това те моля. Знаеш ли каква поговорка имат в Китай? За осиновените деца? Роден от погрешния корем — намерил точната врата.

— Всички ще знаят, че не съм го родила аз.

Гласът й беше умоляващ, опитваше се да го накара да спре, почти обезумяла от желанието да престане да говори как би могла да се опита да обича нечие чуждо дете и… ужасният неизказан извод от тази обич — че никога нямаше да си имат собствено дете.

— На кого му пука какво знаят хората, Джеси? Кой се интересува какво мислят хората? Кой?

Очите й блестяха от ярост.

— Аз!

— Джес, там някъде има дете за нас. Бебе, което отчаяно се нуждае от родители, както ние от дете. Какво нередно има в осиновяването? Помисли си, само това искам. Това е една възможност.

Думите му бяха равни и тежки, без никаква надежда, нямаше какво повече да се обсъжда.

— Не и за мен. За мен не е възможност. Искам собствено дете. Не дете, родено от друга. Не дете, което не прилича на мен. Мое бебе! Не искам заместител. Не искам второто най-добро. Не искам да осиновя дете!

Тя му подаде брошурата „Осиновяване в Китай“. Кориците й бяха намачкани от стискане.

— По-скоро бих си взела една шибана котка!

Глава 14

— Четвърта маса — извика готвачът и тръсна чинията с кралски скариди. — Масата на Кат.

Кърк погледна неразбиращо.

— Възрастният мъж с трите жени. — Живо, сърфистче!

Кърк излезе от горещата кухня в пълния салон на ресторанта в събота вечер. Имаше нещо странно познато на четвърта маса. Мислеше, че и преди беше виждал възрастния мъж, изправен, посребрен тип, който приличаше на Дейвид Нивън, типичен британец от старата школа, и — о, разбира се! — определено познаваше високата хубава жена до него. Кат, управителката на заведението, на която го представиха набързо, след като готвачът го назначи. На масата имаше още две жени, но лицата им не се виждаха.

— Кралските ви скариди — обяви, докато правеше място за чинията на отрупаната им маса. — Внимавайте, много са…

И тогава срещна погледа на Меган.

— Горещи — доизрече прегракнало, а чинията със скаридите остана да виси във въздуха.

— Пикантни или горещи? — уточни Джесика.

Беше си представял срещата им толкова пъти, а сега действителният момент го свари неподготвен. По някаква причина си бе представял, че и тя ще изпитва същите чувства и ще се зарадва да го види.

Но в очите й нямаше нищо, което да му подскаже, че дори го е разпознала.

— Извинете, не отговорихте на въпроса ми? — настоя Джесика.

Той я погледна.

— Какво?

— Няма нищо, ще внимаваме — намеси се Меган по-спокойно, отколкото се чувстваше, и пое скаридите от ръката му. Какво правеше той тук?

— Това си ти! — изрече той с колеблива усмивка. Беше я търсил къде ли не. А сега тя сама беше дошла при него. Не грешеше.

— Как си? — усмихна се Меган, сякаш беше стар познат и не можеше да се сети откъде точно.

После направи нещо невероятно — обърна се, приключила разговора, и взе да разбърква скаридите. Усмивката му се стопи, но той продължи да стърчи там, вкаменен от вида на Меган Джуъл. Свалката за една нощ, за която щеше да си мисли и на смъртния одър.

Кат прочисти гърлото си.