По-лесно бе да се запознаеш с по-млада жена. Те не бързаха за никъде. Застаряващите, жените с около десет години по-млади от Рори, бяха като оглушали от тиктакането на биологичните си часовници. И не само тези, които нямаха деца. Щастливо разведените жени с деца бяха същите.

Телата им подсказваха, че мачът има продължение, яйцеклетките им все още се надяваха на наказателен удар. Ала дори да имаха вече по едно-две деца, те алчнееха за още едно бебе, още един шанс за идеално семейство.

Рори не можеше да ги вини. Влизаше им в положението. Самотното му сърце копнееше за същото.

Истинско семейство.

Той гледаше разкъсаните брънки на бившето си семейство и жадуваше за невъзможното — отново да станат едно цяло. Разбираше много добре желанието да създадеш семейство. И все пак повечето от жените искаха твърде много, твърде скоро. След една вечеря, едно кино и еднократен секс понякога чувстваше как го преценяват като потенциален съпруг и това винаги го караше да се измъкне. Имаше нещо абсурдно старомодно у много от съвременните жени — равняването на секса с женитбата и децата. И естествено, заради малката операция на тестисите той не можеше да има деца от никоя.

Една от по-възрастните жени, — прехвърлила трийсет и деветата година — този фатален бряг! — всъщност се разплака, когато й каза за вазектомията.

— Значи никога няма да мога да ти родя дете!

И това само след вечеря със суши, един германски филм и по-скоро неудовлетворителен секс.

Затова се придържаше към по-младите. Не поради причините, които обикновено се изтъкваха — стегнатата плът, младежката гъвкавост на телата им, — а защото те не смятаха, че времето изтича между пръстите им.

Не можел да има деца? Добре. Понеже и те не искаха деца от него. Не искаха деца от никого. Не сега. Още не.

— Бебето е нещо с голяма уста в единия край и никакво чувство за отговорност в другия — заяви една абсолвентка от Кеймбридж, която се занимаваше с такситата за Би Би Си. Беше на двайсет и девет. Рори знаеше, че надменността й ще изчезне и ще запее друга песен някъде в следващите десет години. При всички ставаше така. Но дотогава него нямаше да го има.

Мъжете от неговия набор — рожби на шейсетте и седемдесетте, ветерани от бракоразводните съдилища, понякога повече от веднъж — уверяваха Рори, че е съвсем естествено да излиза с по-млади жени.

Един от тях — петдесетгодишен адвокат, който ходеше с трийсет и две годишна литературна агентка — заяви, че за да намериш идеалната партньорка (от само себе си се разбираше, че си мъж на средна възраст с голям доход за пръскане), трябва да разделиш възрастта си на две и да добавиш седем години.

Значи един стегнат трийсетгодишен мъж трябва да има гадже на двайсет и две. Добре запазен четирийсетгодишен мъж трябва да потърси двайсет и седем годишна. А петдесетгодишен младеещ чичко — трийсет и две годишна.

Съвсем естествено беше — колкото и банално да звучеше и колкото и да не му бе приятно да го вземат за стар коцкар. Това бе едно от жестоките правила на природата.

— С годините мъжете имат още по-голям избор от жени — продължи да пледира адвокатът. — Виж, при жените е друго. И е самата истина, независимо с колко млад жребец излиза Джоан Колинс или Деми Мур.

Последната жена, с която Рори имаше връзка, беше на трийсет и две — наполовина на възрастта му плюс седем, идеално! Отначало беше хубаво. Прие операцията му като някакъв фокус, сякаш вазектомията беше нещо като сиамските близнаци. Не бързаше да изпълни биологичното си предопределение. Не в момента. Не с него. Мислеше, че разполага с цялото време на света. И с радост захвърли презервативите.

Рори я заряза няколко месеца по-късно. Проблемът не беше в нея. Бе умна, забавна и много изобретателна под юргана. Но всъщност сексът не се различаваше особено от доставена пица. Напоследък съвременният секс все повече му напомняше на пикантна американска пица с допълнителна порция пеперони. Краткотрайно удоволствие, което забравяш на момента и скоро отново те обзема жажда. Освен задоволяването на този животински нагон, какъв беше смисълът? Може би никакъв.

Преди не беше така.

В онзи мрачен период на брака му, преди операцията, сексът винаги носеше със себе си обещание за нещо повече. След вазектомията и рухването на брака сексът и забавлението бяха завинаги разделени — точно както обществото ги разделя според Рори. Сексът за него никога повече нямаше да се равнява на семейство, също като сексът, който показват в лъскавите реклами, никога не означава семейство.

Сексуалните образи, с които ни бомбардират всеки ден — какво общо имат с възможността за създаване на ново човешко същество, на друг живот, със създаването на семейство?

Нищо.

Сексът вече беше бърз секс, боклучав секс, мимолетен и лесно задоволим — за Рори, за света — бързо консумиран и още по-бързо забравян. Страстно натискане пред хладилника, докато лакомо поглъщаш сладоледа с двойна порция шоколад.

Незабавно удовлетворение, еднократно удоволствие.

Някога означаваше много повече. Едно време беше всичко, което е днес — жаждата, трескавата възбуда, да се изгубиш в тялото на друго човешко същество и да забравиш за себе си — и все пак безкрайно повече.

След края на брака му Кат беше единствената жена, с която сексът беше нещо по-хубаво от поръчана по телефона пица.

О, да беше срещнал първо нея! Как му се искаше да беше майка на сина му! Болеше го от този нереален и безсмислен копнеж. Тя му липсваше. В крайна сметка, нещата бяха простички. Липсваше му толкова много! Борбеният й дух, глуповатата й усмивка, силата и добротата й. Издължените й крайници, лекото й дишане, когато спеше, начина, по който изглеждаше в неделните сутрини, когато преразглеждаха пресата, без да изпитват нужда да говорят. Всичко това му липсваше.

След скъсването им бе излизал с по-млади, по-хубави и по-необуздани в леглото жени, но никоя не можеше да се сравнява с нея. Никога нямаше да разбере тази загадка. Човек не можеше да го обясни. Не можеш да кажеш защо сърцето избира да обича този, когото обича.

Беше истински влюбен в нея — сега го виждаше, — но колкото и да му липсваше, знаеше, че може да живее без нея. Това му беше най-лошото на остаряването. Най-лошото от всичко. Да осъзнаеш, че можеш да живееш без някого, когато ножът опре до кокала, когато се стигне до сбогом и всичко хубаво, да си останем приятели, грижи се за себе си, осъзнаването, че в крайна сметка всички сме сами и собственият кеф е най-важен.

Когато най-накрая разбереш, че не се умира от разбито сърце, помисли си той, тогава си стигнал средната възраст.

Затова Рори се придържаше към по-младите жени. Иронията беше, че като млад не бе имал такъв успех сред жените.

Харесваха тялото му, резултат от годините постоянно спортуване. Харесваха внимателното му отношение. Но най-вече харесваха тъжната истина, че можеше да живее без тях.

Веднъж изчерпал запасите си от любов, сега вече знаеше: човек може да мине без когото и да е било.

Това също беше едно от жестоките правила.



Паоло зави с ферарито по алеята и веднага наби спирачки.

Бавно подкара на задна, камъчетата хрущяха под гумите, видя градинаря, чистача на басейна, телефонния техник, два непознати бели вана — водоснабдяване и канализация? — две коли, за които не знаеше чии са, голямото черно беемве X5 на предприемача и един новопоявил се товароподемник. Все едно да се опиташ да паркираш на Пикадили Съркъс.

В дъното на алеята имаше празен двоен гараж, но да се опиташе да стигне дотам бе като да организира евакуацията на Дюнкерк5. Затова Паоло отново паркира на пътя. Докато отваряше вратата, сърдито изсвири клаксон и една кола профуча край него. След всекидневното пълзене в натоварения градски трафик скоростта по пътищата в предградията го ужасяваше.

Вратата на новия им дом беше отворена.

Паоло влезе вътре и в лицето го блъснаха шум и миризми. Чукане, заваряване, нещо тежко, изпуснато на земята. Високи гласове и смях. Незасъхнала боя и мокър гипс. Дъвки и цигари. Чувствайки се като чужд човек в дома си, Паоло се надвеси над перилата и веднага дръпна ръка, понеже бяха лепкави, а дланта му се покри със слой пурпурна боя.

— Доказано е, че стресът от преместването в ново жилище съперничи на загубата на близък или на развод — изфилософства предприемачът и си запали саморъчно свита цигара. — Казва ти го човек с опит. Малката господарка ли търсиш, приятелю?

Джесика беше в задната градина под един градински чадър и разглеждаше някакви архитектурни скици с човек, когото Паоло виждаше за пръв път.

Мъжът казваше колко ще струва кухненското оборудване. Отначало Паоло си помисли, че не е разбрал добре — цената изглеждаше твърде висока, по-скоро цена на кола. Но тогава мъжът обясни, че всъщност парите не са много за кухня от такова качество. И Паоло се запита кога се е променил светът и какво би казала майка му за кухня, която струва колкото кола.

Мъжът трябваше да повиши тон, защото орляк млади градинари, голи до кръста, размахваха нещо като ръчни прахосмукачки и подрязваха израстъците из огромната градина, из която хвърчаха листа и клонки. Зад тях чистачът на басейни влачеше из водата огромна мрежа и вадеше боклуците, издухани във водата от градинарите. Хаотични усилия за съвършенство във всичко.