Срам, рече си Меган. Лекар и срам, хубава работа!

Имаше драскотина на едната буза, но като оставим настрана пулсиращата цицина на челото й, болката беше най-вече в ръцете й, които бяха поели повечето удари. Ако не друго, поне това бе успяла да направи. Може би все пак уроците при Рори не са били напразни.

Лоуфорд й мереше кръвното, когато се чу звънецът отдолу. Видя Джесика и Кат на малкия мръсен монитор и ги пусна.

— Сестрите ми — обясни на Лоуфорд.

Те се изкатериха по стълбите. Джесика погледна Меган и избухна в сълзи.

— Няма нищо, Джес.

— Копелета! — изруга Кат. — За тях няма нищо свято!

— Така е — съгласи се Меган. — Не и в „Съни Вю“.

— Ами бебето? — попита Джесика.

— Бебето е добре — успокои я Меган. — И аз съм добре.

— Бебето е добре? Попи е добре?

— Нищо й няма. Направиха ми ултразвук. В болницата. Всичко е нормално.

— Трябва да напуснеш това място, Меган — обади се Кат. — Много е опасно.

— И аз това й казвам — включи се Лоуфорд. Трите сестри втренчиха погледи в него. — Тези животни не заслужават нашата Меган — продължи той. — Тя трябва да си потърси някоя малка хубава практика на Харли Стрийт.

Меган не разбираше дали се шегува.

— Хайде — подкани я той. — Дай да ти премеря кръвното.

Меган ги запозна, седна на единичното легло и нави ръкав. Кат прегърна през рамо Джесика и двете зачакаха мълчаливо Лоуфорд да си свърши работата.

— Ще трябва да го следиш — рече.

— Колко е?

— Сто и осемдесет на деветдесет и пет.

— Същото като в болницата. Би трябвало вече да се е нормализирало.

— Да.

— Е — изрече Меган замислено, — преживях насилие. Това не действа съвсем успокоително, нали?

— В случая може да очакваме, че високото кръвно налягане е временно — съгласи се Лоуфорд. — Но ако не спадне… Да изчакаме и да видим.

Меган кимна.

— Да изчакаме и да видим.

Джесика избърса очи.

— Какво става? Какво не ти е наред с кръвното?

— Ще го следим — обясни Лоуфорд. — Извинете ме, трябва да разговарям с полицията. След като този младеж приключил с теб, го завели в близкото спешно отделение, за да получи рецепта. Когато не му изписали достатъчно бързо метадона, той нападнал сестрата. Приятно ми беше да се запознаем, дами. Ще се видим в работата, Меган.

Остави ги сами. Кат сложи чайника.

— Меган? — обади се Джесика. — Какво има? Каква е тази работа с кръвното ти налягане?

— Знаеш ли какво е прееклампсия, Джес?

Джесика поклати глава и Меган си помисли: „Естествено е да не знае.“ Джесика беше прочела стотици страници за ендометриозата. Беше експерт по спонтанните аборти и метода инвитро. Можеше да ти разкаже в подробности за подвижността на сперматозоидите и лекарствата за повишаване на плодовитостта. Знаеше всичко от игла до конец за опитите за забременяване. Но не знаеше нищо за проблемите на бременността.

И от къде на къде?

— Прееклампсията е пренатално повишено налягане — обясни Меган. — Високо кръвно налягане при бременните. В много отношения не може да се разграничи от високото кръвно налягане на средностатистическия, подложен на стрес затлъстял мениджър, с тази разлика, че прееклампсията няма нищо общо с напрежението на съвременния живот. Това е повишение на кръвното налягане, което се получава единствено през бременността.

— Това мляко е на една седмица — съобщи Кат, връщайки се в стаята с една смачкана кутия. — Искаш ли да отида до магазина?

— Не мога да поема повече чай — възпротиви се Меган. — Наистина ли ти е интересно да слушаш тези подробности, Джес?

— Разбира се! Ти си ми сестра! Попи е моя племенница!

— Добре. Свързано е с притока на кръв към плацентата — така бебето се храни от майката в матката.

— Но този глупак те е нападнал! — прекъсна я Джесика. — Не може кръвното ти да не скочи, нали?

— Да, но не би трябвало да се задържи на тези стойности. Никой още не знае какво причинява прееклампсията. Какво я отключва. Дали нещо подобно може да я предизвика. Затова засега може само да се надяваме да не остане високо.

— А ако остане? — попита Кат.

Меган се замисли за преждевременно родените бебета, които беше виждала по време на стажа си в „Хомъртън“. Миниатюрни сбръчкани създания с вълнени шапки на главите, защото бяха твърде малки, за да поддържат телесната си топлина. И родителите им, които ги гледаха през пластмасовите кувьози. Сети се за онези, които оживяваха — и ставаха напълно нормални и здрави бебета. Спомни си и онези, които нямаха този късмет.

Меган си пое дъх. Изведнъж се почувства много изтощена. И уморена от обяснения.

— Ако кръвното ми остане високо, тогава е прееклампсия. И бебето трябва да се роди преждевременно. Ще ми направят спешно цезарово сечение, защото бебето ще бъде твърде малко за нормално раждане.

— Но тя ще бъде добре, нали? — разтревожи се Джесика.

Двайсет и девет седмици, помисли си Меган. Дъщеря й не беше готова за външния свят. Дори не беше близо до този момент. Белите дробове на бебето не бяха заякнали, за да диша — нямаше да бъдат още седмици наред. Ако се родеше през следващите два месеца, щеше да бъде недоносена. Ако се родеше през следващите седем дни, щеше да се бори за живота си. Меган и Попи трябваше да устискат заедно колкото се може по-дълго.

— Надявам се. Ще бъде малко недоносена. Трябва да се подготвим за всякакъв случай.

— Искаш да кажеш — малко мъничка?

Двайсет и девет седмици. А ултразвукът показа, че теглото й е малко под нормата за възрастта. Акушерката в болницата каза, че в момента бебето е под килограм. Малко човече, което тежеше по-малко от пакет захар. Дъщерята на Меган.

— Да. Попи ще бъде малко мъничка.

Меган се опита да звучи уверено. Не им разказа за еклампсията. Не им каза, че едно време най-честата причина за смъртността сред бебетата и родилките е била еклампсията.

Наричали я токсемия на бременността — буквално означава отровена кръв, отровена бременност. Конвулсии по време на раждането, плацентата се къса и майката и бебето умират за петнайсет минути от кръвозагуба. В днешно време се случваше много рядко, защото лекарите правеха всичко по силите си да попречат на прееклампсията да се развие чак дотам. Но можеше да се случи. Въпреки модерните им технологии все още важаха същите жестоки правила на живота и смъртта.

Меган, разбира се, не разказа тези подробности на сестрите си. Това беше негласен принцип на професията й.

— Обадих се на татко — рече Кат. — Много се притеснява.

— О, Кат! — възкликна Меган и изведнъж се почувства отново като най-малката сестра. — Не искам да се връща заради мен. Добре съм. Бебето е добре.

— Пак ще му се обадя, да му кажа, че ти и бебето сте добре.

Баща им беше в Лос Анджелис за няколко кастинга. Джак Джуъл не се беше снимал от 1971 година, когато имаше роля в „Не без панталоните ми“ (Ужасно продължение на потресаващо лишения от хумор телевизионен сериал „Ежедневни сценки“). Веднъж се мярна в ролята на зъл британски терорист — британците бяха единствената нация, която никога не се оплакваше от холивудските расистки стереотипи.

Меган започна да убеждава Кат да не разказва на баща им точно какво се е случило, но в този момент някой звънна от улицата.

— Сигурно е мама — предположи Джесика.

Кат простена изумено.

— Е — оправда се Джесика, — ти си се обадила на татко. Аз се обадих на… нея.

Тя отиде до вратата и отвори на майка им, която донесе със себе си мириса на „Шанел“ и марлборо. Носеше бутилка червено вино, сякаш отиваше на вечеря.

— Знаеш ли, че във входа спи един ужасен мъж със сплъстена коса? — попита Оливия. — Сигурна съм, че е бездомник. Не може ли да накараме охраната да го изхвърли? — Оливия се приближи до леглото. Кат и Джесика побързаха да се изправят и да й отстъпят мястото. След като връчи виното на Джесика, Оливия целуна Меган по бузата, която не беше пострадала.

— Какво са ти направили, детето ми?

— Отивам за мляко — заяви Кат.

Вече препускаше по разнебитеното стълбище, когато чу майка си да я вика. Кат не спря. Придвижвайки се удивително бързо на токчета за жена на нейната възраст, Оливия я настигна на най-долната площадка, като я повика отново по име, но без да я докосва. Кат се обърна и втренчи поглед в майка си.

Оливия изглеждаше по-стара, отколкото я помнеше. Маскировъчните бои бяха положени с мистрия. Колко време мина? Пет години. От сватбата на Джесика. А на сватба не е кой знае колко трудно да избягваш някого.

— Не ти липсва нахалство, момичето ми — каза Оливия.

— Така ли?

— Наистина ли мислиш, че нямам право да видя дъщеря си?

— Прави каквото искаш. Меган решава. Само че няма да стоя там и да те гледам как играеш ролята на загрижен родител.