Тони Парсънс - Светът е пълен с чудеса

— Държиш се много мило с мен.

— Да. Имаш късмет, че не съм ти мащеха.

Той се засмя силно, без да може да измисли отговор. Кат виждаше, че още си е дете.

— Ами баща ти?

— Баща ми е добре.

— Хубаво. Предай му… знаеш. Много поздрави.

— Добре.

Кат се опита да си представи живота на Рори, но въображението не й достигаше. Дали не беше започнал някоя удобна сериозна връзка? Или преспиваше, с която му падне? И от двете възможности сърцето й се присвиваше. Сигурно е странно да си мъж, който повече не може да има деца. Дали всеки завой не ти изглеждаше като улица без изход? Кат изведнъж се ядоса на себе си.

Отказваше да приеме, че една връзка може да бъде сериозна само ако включва деца. Защото ако беше вярно, какво тогава беше онова, което имаха с Рори? Пълен майтап. А то не беше майтап.

Тя се вгледа през масата в Джейк и за първи път видя следите от острите черти на баща му в неоформеното тийнейджърско лице. Липсваше й. Не бе подозирала, че ще й липсва толкова много. Беше нещо повече от скъсване с поредния мъж.

Кат имаше чувството, че е загубила член от семейството си.

Паоло и Джесика последваха агентката по недвижима собственост в огромната градина.

Нощта в предградието беше тиха и спокойна. В тъмното лампите на басейна правеха водата искряща и бляскава — идеално синьо, изпъстрено с блещукащо златно.

— Голям е за частен басейн — каза агентката.

— Много е хубав — възхити се Джесика. — Лампите под водата. Харесва ми.

— Не всеки иска басейн — обясни агентката в прилив на честност, с която печелеше доверието на клиентите. — Иска си поддръжка — макар че, доколкото знам, в квартала има отлични работници по поддръжка на басейни. Е, остава въпросът с безопасността, разбира се. Нали още нямате деца?

— Не още — отговори Паоло и видя как съпругата му трепна. Почувства вълна от отчаяние. Защо не можеха да я оставят на мира?

— Може ли да видим останалата част от къщата? — попита Джесика.

След като лекарят им каза, че Джесика се е възстановила от спонтанния аборт, продължиха с курса инвитро. Само че Джесика никога нямаше да преживее този аборт и инвитрото не се получаваше.

Тя послушно си слагаше инжекцията с лекарства всяка вечер, коремът й постепенно се покри с точици от иглата, а продукцията от яйцеклетки не беше очакваната. Направиха й безброй изследвания на ултразвук, които зачестиха с наближаването на големия ден за събиране на яйцеклетки.

Паоло си мислеше, че неговото участие изглежда жалко и нищожно — бързо изпразване в пластмасовата чашка в деня, в който вземаха яйцеклетките от Джесика. Съпругата му вършеше цялата работа.

Извадиха дванайсет здрави яйцеклетки, които бяха успешно оплодени. Две от тях бяха върнати обратно в Джесика, но когато две седмици по-късно тя си направи теста за бременност, той се оказа отрицателен. Ултразвукът показа, че двете оплодени яйцеклетки просто се бяха размили, като сълзи в дъжда. И това беше всичко.

Не приличаше на спонтанния аборт. Само смазващото разочарование и отчайващата мисъл, че всички инжекции и посещения при лекаря, часовете, прекарани с вдигнати нагоре крака бяха отишли нахалост.

Не беше като да загубиш бебе. Нямаше кръв и прилив на безполезна кърма. Курсът инвитро по-скоро приличаше на тест за издръжливост, последван от прекрасен сън, от който накрая трябваше да се събудиш.

В продължение на неизвестен брой дни, часове или дори минути, секунди — кой да ти каже? — в нея имаше две оплодени яйцеклетки. Потенциални бебета? Не — бебета. Нейните бебета.

После тях вече ги нямаше, като че ли никога не бяха съществували, и след набързо изказаното от акушер-гинеколога съжаление Джесика и Паоло изведнъж се оказваха обратно на Харли Стрийт, само двамата, бездетна семейна двойка, наблюдаваща как мъж и жена качват новороденото си бебе в колата.

— Никога повече — бе заявила Джесика.

— Ще си промениш мнението.

— Само гледай. Инвитро? Не дава резултат, а когато даде, не ти дават никакви гаранции за бебето.

— Стига, Джес. Това не си ти. Това е някаква ужасия, която си прочела в жълтата преса.

— Не знаят как се отразява на бебето. Откъде да знаят? Инвитрото съществува съвсем отскоро. Прочетох, че методът инвитро е генетична бомба със закъснител.

— Много деца, заченати по нормалния начин, се разболяват. Никой не може да ти даде гаранция, че бебето ще е наред. От това ли всъщност те е страх? Или се боиш от повторен провал?

Джесика извърна глава.

— Остави ме на мира. Държиш се ужасно с мен.

— Ти се справи чудесно. Направи всичко, което зависеше от теб. Но не можем да се откажем само след един опит. Има и други клиники, по-добри.

— И какви са шансовете в тези по-добри клиники, Паоло? Трийсет процента успех? И това в най-добрия случай.

— Но в това число влизат всички. По-стари жени. Жени със сериозни заболявания. Ти си друго, Джес. Шансовете ти са много по-големи, ако опитаме пак.

— Ние? — Тя едва не се изсмя. — Ти къде се слагаш?

— Щях да се подложа на същото, ако можех. Щях да си правя инжекции, да се тъпча с тези лекарства. Само ако можеше.

Тя заби поглед в тротоара.

— Знам.

— Още един опит?

Тя поклати глава.

— Никакви опити повече.

— О, хайде! Стига, Джес!

Отсега знаеше, че няма да се получи. Виждаше го изписано на лицето, което обичаше толкова много. Тази история я бе смазала и това късаше сърцето му.

— Каквито и надежди да ти дават, има шанс да не се получи. Съществува възможността за неуспех и човек трябва да е подготвен. А аз не мога да понеса още един неуспех, Паоло. Съжалявам. Но вече имам усещането, че една голяма част от мен липсва.

Затова сега прекарваха свободното си време в оглеждане на къщи на границата между града и провинцията, където живееха много хора, които искаха да се махнат от Лондон, но не можеха да си позволят да избягат твърде далече. Град в провинцията, така го нарече агентката. Оказа се, че това е най-новата мода.

Джесика го реши, защото според нея зеленото кътче от Лондон, където живееха, западаше. Дори там вече имаше банди и наркотици, а градът ставаше все по-опасен и човек по-трудно можеше да се изолира от него. Но Паоло знаеше, че решението й нямаше нищо общо с престъпността пред прага им.

Причината беше стаята в дъното на къщата. Стаята с нов килим, жълти стени и креватче от петия етаж на „Джон Луис“. Налагаше се да се махнат, заради детската стая, която беше приготвил преди спонтанния аборт на Джесика, а сега не можеха да я променят. Не можеха да я използват, а сърце не им даваше да я преобзаведат. Можеха само да се махнат.

Паоло обърна гръб на божествената светлина от басейна и влезе в къщата. Беше красива — един от онези солидни домове, построени точно преди войната за някой заможен лондончанин в по-зелена и чиста среда. Ала какво щяха да правят с такава огромна къща? Само двамата?

Той последва гласовете на Джесика и агентката в една от стаите на първия етаж. Замръзна, когато пристъпи прага. Беше детска стая.

Навсякъде по пода бяха разхвърляни детски играчки. Жаба колкото дете. Някаква музикална мечка. Много полуразкъсани детски книжки от онези, при които дърпаш някакъв картонен палец и изскача усмихнато картонено животно. В дъното на стаята едно бяло креватче стоеше като олтар.

— Хубави високи тавани — подчерта агентката, настъпвайки прасе с часовников механизъм с тока на обувката си.

Паоло отиде при съпругата си.

— Джес?

Осъзна, че пет пари не дава къде ще живеят. Стига да беше с жена си. Да затворят входната врата и да се освободят от всички.

Тя гледаше втренчено креватчето.

— Идеално е за времето, когато ще защъпуркат малки крачета — не преставаше агентката. — Освен това наоколо има много добри училища.

Джесика кимна замислено, сякаш се съгласяваше с някакъв вътрешен глас, не с този на агентката.

— Ще махна всичко — каза. — Нищо няма да оставя.

Гласът й беше спокоен и делови, но съпругът й видя очите й и тъй като познаваше сърцето й, беше сигурен, че жена му се задавя от скръб, каквато той не можеше да си представи.

Паоло си помисли, че вероятно брат му има право. Може би жените се променят, след като родят. Може би се променяха по начин, който не си сънувал.

Паоло нямаше този опит. Само знаеше, че един ден брат му щеше да разбере какво му е. И да види какво става, ако една жена не може да има деца.