— Дейзи е вътре — измърмори тя. После надменността й прерасна в насмешка, когато забеляза издадения корем на Меган. — Зарязал те е, а, скъпа?

Без да я удостои с внимание, Меган влезе в апартамента. Беше още по-мръсен и разхвърлян от обичайното. Безброй мръсни дрехи и вонящи остатъци от доставена храна се въргаляха наоколо. По земята имаше изпочупени играчки и — неизвестно как — дванайсетина телевизора и DVD плейъра, набутани в ъгъла. Дейзи лежеше на дивана, завита до брадичката с одеяло „Хелоу, Кити“ и с наполовина изядена кифла в малката й ръка.

Меган клекна до нея и се усмихна.

— Може ли да намалите малко музиката? — изрече тя, без да се обръща.

— Брат ми — обясни госпожа Марли. — Уорън. Казва, че музиката не може да се оцени, ако е тиха. Затова го изритаха от общинския апартамент.

Отпуснат кокалест младеж с долнище „Адидас“ влезе в стаята и запали цигара. Погледна похотливо Меган и се почеса по слабините.

— Бихте ли намалили музиката?

— Дреме ми на оная работа — отвърна той. — Имам право да слушам музика.

Отиде в спалнята, като остави след себе си цигарен дим и разярено негодувание. Меган се обърна към Дейзи, очевидно нищо не можеше да направи.

Детето се оплакваше от болки в корема. Меган я прегледа, премери температурата й и забеляза колко бързо излапа остатъка от кифлата. Явно имаше апетит.

— Дейзи? — привлече вниманието й Меган.

— Да, госпожице.

— В училище тормози ли те някой?

Мълчание.

— Елвис ми взема парите за закуска.

— Ужасно. Не можеш ли да се оплачеш на учителката? Или на майката на Елвис?

Без отговор.

— Рекох, че е апендицитът — даде диагнозата си госпожа Марли. — Трябва да й се извади.

— Нищо й няма на Дейзи — обясни Меган и се изправи. — Тормозили са я в училище.

— И преди сбърка — изрече нападателно госпожа Марли. — Мислиш се за много умна. Вириш нос тук. И сгреши, нали? Никой не тормози моята Дейзи.

— Госпожо Марли — започна Меган. И тогава я видя. Стърчеше изпод дивана. Небрежно мушната в кутия от пица. Спринцовка. Меган бързо прекоси стаята и вдигна слушалката на телефона.

— На кого се обаждаш, мадам Боклук?

— На социалните служби — отговори Меган.

Госпожа Марли не губи време, за да спори. Отиде в спалнята да доведе брат си. Меган смътно долавяше врявата зад гърба си. Говоренето на висок глас, трашметъла и детското хлипане.

Предварително записан глас й казваше да натисне звездичката два пъти, когато той я сграбчи изотзад. Около шията й се сключи ръка и я дръпна от телефона, събаряйки я на земята.

Би трябвало да мога да се справя. Четири години вадо-рю карате. Би трябвало да знам какво да направя. Да смажа коляното му с токче. Да сграбча слабините му. Да потърся нервните окончания на китката му. Но умът й беше като бяло петно. Не можеше да си спомни нищо от уроците на Рори всяка сряда в продължение на години.

Уорън Марли й крещеше цинични заплахи, докато удряше главата й в стената, после я придърпваше и отново я блъскаше. Като стенобойна машина.

— Имам право, крава такава — беснееше той. — Имам шибаното право да правя каквото си искам.

Четири години уроци в студиото на Рори и нищо не си спомняше. Безкрайни курсове по бойни изкуства, а сега беше безпомощна като боксова круша. Четири години удряне, ритане и самоотбрана, бели пижами и бойни викове, а сега не можеше да отреагира, за да прекрати боя. Сякаш се бе преструвала на печена, а сега беше в реалния свят.

Можеше единствено да се прикрива с ръце и да си мисли какво щеше стане с дъщеря й.



Полунощ отдавна беше минала, но небезизвестният гръцки курорт Ратарси гъмжеше от хора.

Почти всички бяха почернели, пияни и британци. Ядосани, с обеци къде ли не, татуирани. Съвременни момчета и момичета, които се забавляваха на слънце. От което петстотингодишното рибарско селце се превръщаше в живописна повръщалня.

Кат беше с поне десет години по-стара от повечето, въпреки че бе в по-добра форма от тях. Нездравословна храна, безразборен секс и прекаляване с алкохол — взети заедно, оказваха влиянието си.

Всъщност единствено фактът, че е трезва, я различаваше от младежите по улиците на Ратарси.

И сама.

Не го беше замислила точно така. Кат не планираше да отиде на почивка сама. Бригите трябваше да дойде с нея. Но Дигби помоли Бригите да го приеме отново и изведнъж плановете на Бригите се промениха и Кат замина за Ратарси сама.

— Какво стана с Дигби и мацето? — поинтересува се Кат.

— Не се е получило — усмихна се Бригите. — Мисля, че проблемът е бил във времето му за възстановяване.

— Време за възстановяване?

— Нали знаеш. Времето, необходимо на един мъж да повтори.

— Да повтори? О, да повтори.

— Младите момичета не са като нас, Кат. Може да са лесни за мъже като Дигби, но очакват да ги чукат по два-три пъти на нощ. Дигби е на четирийсет и пет и влиза в челните редици на кандидатите за инфаркт. Дори с половинката аспирин на ден. Изглеждаш изненадана.

Кат се опита да запази безразличие. Но се сети за снимките на Бригите и Дигби от почивките и гледката, след като бяха минали през машината за рязане на хартия.

— Не съм изненадана, че са се разделили — обясни Кат. — Изненадана съм, че го приемаш отново. След онова, което ти причини.

Но Бригите беше настроена оптимистично, сякаш ставаше дума за ежедневно решение, не за унижение.

— Ами той не ме задушава. Разсмива ме. Разбираме се. Честно казано, не съм сигурна, че мога да намеря нещо по-добро. Въпрос на помъдряване.

Кат се надяваше никога да не помъдрее по този начин.

Затова отиде в Ратарси сама и се разхождаше по лепкавите му улици, ужасена от гледката, която представляваха нейните летуващи сънародници, и се питаше защо не отиде да се катери в Лейк Дистрикт с възпитаните германски и японски туристи. И тогава го видя. Опрял гръб на една стена, с разкопчана хавайска риза и бира в ръка.

Синът на Рори. Джейк.

Някакви момичета с минижупи стояха пред него и подигравателно имитираха безпомощното му състояние.

Кат го изправи на крака и го отведе настрани от кикотещите се момичета. Изчака го в края на улицата, докато не изпразни съдържимото на стомаха си в една препълнена кофа за боклук.

После го заведе в последния добър хотел в Ратарси и го замъкна до трапезарията. Беше полупразна. Ратарси вече не беше място за вечеря и изтънчени вина.

— Може ли две кафета?

— Кафе само с ядене — отсече сервитьорът.

— Тогава ще поръчаме ядене — съгласи се Кат със стоманена нотка в гласа, която използваше пред непокорния кухненски персонал. — Мислиш ли, че можеш да поемеш малко храна, Джейк?

Момчето кимна неуверено. Когато сервитьорът неохотно ги придружи до масата, Джейк като че ли я разпозна.

— Мисля, че съм ял развален кебап — обясни той.

Кат се разсмя.

— Да, и аз съм изяла много развален кебап на петнайсет.

— Шестнайсет — поправи я той. — Миналата седмица. Това е подаръкът за рождения ми ден от татко. Десет дни с приятеля ми Джъд. — Той огледа ресторанта, тук-там имаше по някоя заета маса от изгорели от слънцето туристи на средна възраст. — Не знам какво е станало със стария Джъд.

— Брей! Почивка в Ратарси за рождения ден. Какво стана с новото колело и играчките?

Джейк сви рамене.

— Н’знам.

— Как е семейството ти?

— Мама не е много добре. Загуби бебето. Как се наричаше? Спонтанен аборт.

Кат се запита на колко ли години е Али. Четирийсет и пет? И шест? Вече имаше момче и момиче. На някои жени обаче все не им стига. Не разбират, че е време да спрат да раждат и да започнат да ги отглеждат.

Сервитьорът се върна.

— Готови ли сте да поръчате?

Джейк разгледа менюто с внимание, сякаш за пръв път виждаше подобно нещо.

— Ще взема винегрет.

Сервитьорът подбели очи към тавана и шумно въздъхна. Замълча.

— Аз също — продума Кат сред мълчанието.

— Винегрет — изрече ядно сервитьорът — е сос за салата.

— Известно ни е — отвърна Кат. Ние сме на диетата на Аткинс.

Сервитьорът се отдалечи. Кат и Джейк се усмихнаха съучастнически. Отдавна не се беше случвало.

Сервитьорът се върна с кафе и две сребърни купички с винегрет.

— Лъжици? — попита.

— Да, моля — отвърна Кат.

Двамата опитаха от соса за салата и направиха физиономия.

— Отвратително — изкоментира Джейк.

— Да, следващия път ще знаеш.

Той втренчи поглед в кафето си.

— Благодаря за… знаеш. Че се погрижи за мен.

— Няма нищо, Джейк.