Паоло спусна завесите, превъртя два пъти ключа на входната врата и се изолира от външния свят.

Отиде в хола и провери как е Джесика. Тя лежеше на дивана с вдигнати нагоре крака и безцелно прелистваше лъскавото списание, което й бе купил.

— Ще приготвя нещо за хапване — каза той и когато тя го погледна с усмивка на бледото лице, той почувства как очите и сърцето му се напълват отново със сълзи. Трябваше да престане.

— Какво ти се яде, Джес?

— Все ми е едно — отвърна тя и поклати глава, все така усмихната.

Той отиде в кухнята и затърси във фризера нещо по-питателно за нея. Спагети и сос с месо и може би малко зелена салата, ако беше останало нещо в хладилника. Искаше да приготви нещо хубаво за съпругата си.

Хората си мислеха, че я обича заради външния й вид. И разбира се, така започна. Ала у Джесика имаше някаква вътрешна храброст, тя не беше толкова крехка, колкото изглеждаше, личеше си от начина, по който вирваше брадичка, когато природата й казваше да забие поглед в земята и да наведе глава.

Когато те поглеждаше, го правеше с вирната брадичка и той си мислеше за този неин навик, докато приготвяше вечерята им, като от време на време отиваше до вратата, за да се увери, че тя е добре. И всеки път Джесика вдигаше очи от списанието и му се усмихваше с вирната брадичка, както винаги, и той й отвръщаше с усмивка.

Нямаше нужда от думи.

Когато яденето беше готово, той отиде в хола с поднос, върху който имаше две димящи чинии със спагети, две салати от поувехнали марули и меки домати и бутилка от най-доброто вино от запасите им.

— Специалитетът на дома — обяви Паоло. — Прочутите спагети „Барези“ по болонски.

Притесняваше се да не каже, че не е гладна, но тя остави списанието и потри ръце.

— На масата ли искаш да се храним или в скута? — попита тя и спусна крака на пода. Той погледна босите й стъпала и сърцето му се присви от копнеж.

— Ти как искаш? — попита на свой ред и остави чиниите на малката масичка. Започна да отваря бутилката „Бароло“. Трябва да го оставя да диша, помисли си той.

— Тук ми е добре — отвърна Джесика.

— Тогава нека да се храним тук.

Вечеряха пред телевизора, отпивайки от червеното вино, докато обсъждаха задачите за следващия ден в работата му.

Вратите бяха заключени, всички завеси бяха спуснати, бяха в безопасност, на топло и добре нахранени и сякаш бяха последните трима души на света.

Джесика, Паоло и нероденото им дете.



— Каква е тази песен? — попита Джесика.

Седеше на най-горното стъпало на стълбището. В подножието му Клои на четири крака сумтеше и пухтеше към нея, като че ли изкачваше своя Еверест, докато Наоко я следваше плътно отзад, готова да я хване, ако се претърколи. Клои бавно катереше стълбите, пухтеше през залъгалката си „Хелоу, Кити“, закрепена в единия край на устата, размахваше малките си ръчички високо над главата, сякаш плуваше и влачеше розовите си коленца към следващото стъпало. Наоко й запя на японски:

Майго но,

майго но,

конеко-чан.

Аната но оучи уа докодесука?

— Една глупава детска песничка — усмихна се Наоко. — За един полицай, който е куче и намира изгубило се котенце.

— Тя я обожава.

Наистина. През цялата седмица Клои беше кисела, защото й пробиваше голям зъб и венците я боляха. Успокояваха я само определени неща.

Обичаше да дъвче силно — определено не смучеше — залъгалката „Хелоу, Кити“. Обичаше играта с катеренето по стълбите. И тази напевна японска песничка.

На Клои никога не й омръзваха нещата, които обичаше. Искаше да ги прави до безкрай и начаса ревваше с пълно гърло, ако не се подчиняха на заповедите й. Наоко и Клои идваха в къщата всеки ден през тази седмица. По свой си различен начин Джесика и Наоко бяха самотни. Сама по цял ден с Клои, Наоко жадуваше за компанията на друг възрастен, а присъствието на Наоко и Клои явно облекчаваше някаква дълбока рана у Джесика. Беше взаимноизгодно за всички. Наоко можеше да води разговор, различен от издаването на бебешки звуци. Джесика беше доволна да има компания в къщата, която бе потискащо тиха, докато съпругът й не се прибереше.

Джесика забавляваше Клои, докато Наоко й намачкваше храната — периодът с млякото беше надраснат и сега ядеше твърди храни, но намачкани на каша, пригодена за четирите й зъба. Джесика можеше да я преобува, къпеше я и я приспиваше. Само дето не можеше да й пее специалната песен. Но като че ли вече бе научила повечето думи.

Майго но,

майго но,

майго но, конеко-чан.

Аната но оучи уа докодесука?

— Котето не може да каже на полицая къде живее, нито как се казва — продължи Наоко. Силите на Клои бяха привършили почти в края на стълбището и тя заплака. — Само плаче.

Майго но,

майго но,

конеко-чан.

Аната но оучи уа докодесука?


Оучи о китемо уакаранаи,

намае о китемо уакаранаи.

Мяу, мяу, мяу, мяу,

мяу, мяу, мяу, мяу!

Наите бакари иру, конеко-чан.

Ину-но, омауари-сан

Конатте Шиматте.

Аф, аф, аф, аф,

аф, аф, аф, аф!

Клои възвърна силите си и пропълзя през последните две стъпала. Джесика я вдигна и я целуна силно по бузата. Както винаги нежната бебешка кожа я порази. Разтапящата сърцето ментовосвежа млечна мекота. Джесика взе Клои в скута си и Наоко седна до тях. Чувстваха се удобно в компанията си. Най-после се бяха сприятелили истински.

— Кажи ми какво означава — помоли Джесика.

— Ще се опитам — Наоко преведе песента с усмивка.

Загубило се, загубило се, горкото мило котенце.

Къде е домът ти?

Тя не знае къде е домът й.

Тя не знае къде е домът й.

Мяу, мяу, мяу, мяу,

мяу, мяу, мяу, мяу.

Плаче ли плаче.

Но кучето полицай също се е загубило.

Аф, аф, аф, аф,

аф, аф, аф, аф!

— Е, сигурно нещо се е загубило в превода — добави Наоко.

— Нищо подобно — възрази Джесика. — Не очаквах кучето също да се е загубило. Значи и двамата са се загубили — мъжът и жената.

— Е, кучето и котето.

— Песента е много хубава, Наоко.

Поседяха, без да изпитват необходимост да разговарят, като изчакваха Клои да си поеме дъх и да даде знак, че е готова да се върне в базовия лагер и да повтори опита си.

После Джесика сподели:

— Видях бебето си. Беше в малка белезникава торбичка. Съвсем миниатюрно, но истинско бебе. Казват, че още не било истинско бебе, но не е вярно. Тя беше истинско бебе — видях я. Сред многото кръв. Тя нямаше име. Дори не знам дали беше момиченце. Може да е било момченце. Не знам. Но вътре в мен имаше истинско бебе, а сега го няма и точно това не могат да разберат, когато говорят, че ще си имам друго и как трябва да го преодолея и да не го приемам толкова навътре — никога няма да имам това бебе. Това бебе го няма. Това не разбират. Лекарите, сестрите. Мислят, че плача за себе си. Не разбират, че плача за бебето, което никога няма да се роди. За това бебе.

Тя погледна Клои, която се мъчеше да се откопчи от прегръдката на майка си, ръмжеше, нетърпелива да се освободи. Готова отново да започне играта с изкачването на стълбите.

— Майкъл има любовница — внезапно изрече Наоко.

Само това можеше да предложи в замяна.

Джесика я зяпна.

— Как може да ти причинява това?

— Не на мен. На семейството си.

— Откъде разбра?

— Жената ми писа. Щях да ти покажа писмото, но го изхвърлих. Бременна е — горчиво се засмя тя. — Ако я видиш, ще речеш, че е твърде стара да ражда. Това е жената от работата им. Онази на бюрото до входа на автосалона.

Джесика беше виждала Джинджър и винаги й идваше наум, че някога трябва да е била хубавица.

— Той се кълне, че е приключило. Казва, че е напуснала фирмата. Кълне се в майка си, че повече няма да я види. Но как мога да му имам вяра?

Наоко вдигна детето и зарови лице във вратлето му. Джесика знаеше, че и тя вдишва този невероятен бебешки аромат, който спира дъха ти. Как можеше да има нещо толкова чисто и неопетнено?

— Не е лесно да си хванеш шапката, когато имаш дете — продължи Наоко. — Това е и нейният живот. Нейното семейство ще бъде разбито.

Джесика проследи как Наоко занесе Клои в подножието на стълбището и внимателно я спусна на килима. После се качи и пак седна. Клои се ухили, доволна от перспективата да изкатери стълбището без придружител.

— Няма страшно — рече Наоко. — Няма да падне. Вече може сама.