Джак и Джесика останаха още малко, защото и на двамата не им се прибираше. Отидоха до „Джон Луис“, качиха се на петия етаж и забравиха за времето сред детските колички, креватчета и спални комплекти. За много от нещата дори не можеха да се досетят за какво служат — капачки за контакти, устройства за притопляне на шишета, опаковки за пелени — все продукти на една индустрия, която се бе развила много от времето, когато дъщерите на Джак Джуъл бяха малки.

Не разговаряха за това, но и двамата знаеха какво си пожелават за бебето на Джесика и за бебето на Меган, която в този момент го носеше из „Съни Вю“, и това беше желание, породено сред стените на всеки разбит дом.

Семейство, изградено на много по-здрави основи от онова, което познаваха.



Рори отиде да се види с Меган. Тя го прие след края на работното си време — малък жест към стария й учител по карате вадо-рю. И двамата не го споменаха пред Кат.

— Направих си операция. Малко преди да се разведа. Знаеш. Вазектомия.

Ясно защо той не искаше да говори по телефона. Това беше голяма крачка в живота му. Такива неща не се решават по телефона.

— Мисля, че сестра ми е споменавала за това.

— А сега… ами не съм сигурен, че съм постъпил правилно. В смисъл, не исках повече деца със съпругата ми. Бившата. Тя също не искаше повече деца от мен. Но вероятно съм взел твърде драстично решение.

— Това е често срещан проблем.

Той се стъписа.

— Така ли?

— Бива ни в контролирането на броя на децата. Но не сме толкова добри в контрола над личния си живот.

— Искаш да кажеш, че не съм първият такъв случай?

— Какъв? Мъж да съжалява, че си е направил вазектомия? Повече са, отколкото мога да преброя. Виждала съм и жени, които са се подложили на стерилизация и след това горчиво са съжалявали.

— Мислех си, не знам… че съм единствен. Звучи глупаво сега, като го изричам на глас.

— Не е глупаво. Никой не споменава за тези неща, защото… какво говори това за теб?

— Че съм пълен идиот, който тотално е объркал живота си.

— Е, пресилваш малко. Исках да кажа, че показва, че си направил един или два лоши избора. Макар че, сигурна съм, тогава ти се е струвало добра идея. Как мога да ти помогна обаче, Рори?

— Искам да разбера дали операцията е обратима?

Подобно желание не беше ново за Меган. Дори при ограничения й опит в хирургията този разговор й беше познат. Може би точно така се ставаше истински лекар — да виждаш едни и същи сценарии на човешка болка, тъга и болести многократно, докато не започнеш да реагираш автоматично. Различното този път беше, че този мъж беше влюбен в сестра й.

— Първо, би трябвало да ти обяснят, че процедурата е необратима.

— Обясниха ми.

— Второ, не е трябвало да си я правиш, ако си смятал, че има и най-малката вероятност някога да съжаляваш.

— Знам. Така е.

— След всичко казано — разбира се, животът се променя. Една сутрин се събуждаш и светът изглежда различен. Не искаш деца от жената, за която си женен. Години по-късно срещаш някоя, с която би искал да имаш деца. Като например… не знам — сестра ми.

— Значи, процесът е обратим, така ли?

— Непрекъснато се случва. Не там е проблемът. Само че далеч не е сигурно, че ще можеш да направиш дете. Спермата ти едва ли ще има същата жизнеспособност като преди. Може би, а може би не. Има обаче едно нещо, което съм научила, откакто завърших медицина.

— Какво е то?

— Човек никога не знае. Трябва да ти кажа съвсем честно, шансовете не са големи. Такава е действителността. Съжалявам, че не мога да ти дам по-голяма гаранция.

— Няма нищо.

— И… о, не ми влиза в работата…

— Нищо, кажи.

— Мисля, че сестра ми не иска деца.

— Няма проблем. Даже напротив. Защото знаеш ли какво? Аз също не искам.

Глава 9

Краят на една връзка винаги те изненадва, мислеше си Кат.

Мислиш си, че контролираш положението. Мислиш си, че ти решаваш кога е свършило всичко. И тогава изведнъж нещата ти се изплъзват и ти напомнят, че нищо не зависи от теб.

Сега бяха само двамата. Точно както обичаше. Джейк отново беше при майка си, втория си баща и природената си сестра — сложно или не — и Кат можеше да спи в апартамента на Рори, без да се сблъсква с пъпчиви пубери.

Късно една вечер обаче, докато той наливаше в две чаши нещо червено и от добра реколта, тя забеляза, че е разчистил свободната стая. Там държеше екипировката за работата си — бели халати и панталони за карате, цветните колани с целофанените им опаковки, черно-червените кожени круши за ритане и боксиране. Всичко това беше изнесено, а на тяхно място се мъдреше плосък кашон от ИКЕА. Единично легло.

— Реших да обзаведа стая за Джейк. — Той дойде при нея на прага на стаята. — Не е честно спрямо момчето да го карам да спи на дивана.

— Но… ами екипировката?

Имаше предвид „Ами ние?“.

Рори й подаде чашата и повдигна рамене.

— Мога да я държа в залата. По-важно е Джейк да се чувства у дома тук. — Той я погледна и лицето му придоби студено изражение. — Какво има?

— Нищо.

— Стига, Кат. Ядосана си, че приготвям стая за Джейк. Личи си. Имам син, не можеш ли да го разбереш?

— А аз нямам. Ти не можеш ли да го разбереш?

— Няма да споря с теб. И няма да се извинявам, че имам дете.

— Не те карам да се извиняваш. — Изведнъж я обзе непреодолима тъга. Не това искаше. — Просто… не знам. Иска ми се настоящето да е също толкова важно за теб, колкото миналото.

— Виж, всичко ще се оправи. Вие двамата се разбирахте. Просто периодът е труден.

— За него или за мен? — Кат поклати глава. — Това не е добре. Разбира се, че искаш синът ти да се чувства у дома. В това няма нищо лошо. Що за безсърдечна кучка би се възпротивила? Просто си мисля, че може би е добре да не се виждаме толкова често.

Лицето му посърна.

— Само защото искам да освободя място за сина си?

— Защото аз самата имам нужда от повече пространство за себе си. Вината не е в теб. В мен е. Естествено е да искаш синът ти да се чувства у дома.

Да го напусне беше също толкова естествено. Ако искаше да намери нещо друго в живота си, трябваше да го допусне… как го наричат в списанията?

Време за търсене. Наричат го време за търсене.



Като част от стажа веднъж седмично Меган хващаше автобуса до местната болница и с още десетина други стажанти обсъждаха проблемите си.

Докторски седенки на сутрешно кафе, помисли си Меган, макар че ги оценяваше. След края им винаги си мислеше с облекчение: „Значи не съм само аз така. И за другите е същият невъзможен кошмар.“

Другите джипита бяха от всевъзможни класи и раси — почти половината бяха от азиатски произход, — но Меган не се съмняваше, че бяха като нея. Наближаващи трийсетте амбициозни хора с интелигентно изражение, академични виртуози, които бяха започнали леко да се износват. Меган си мислеше, че ръководителите им са постъпили много мъдро, давайки началото на тази традиция. Защото бъдещите лекари не можеха да разговарят със семействата и приятелите си за това, през което преминаваха. Никой друг не би ги разбрал.

— Имам една пациентка, чийто съпруг я бие — сподели една млада жена, блондинка, с коса, хваната на две опашки, и привилегирован произход, който струеше от всяка изречена гласна. — Идва веднъж седмично цялата в синини и охлузвания, понякога и със счупено ребро. Чудя се дали да не уведомя властите.

Един дебел китаец с детско изражение се вторачи в нея през очилата с черни рамки.

— Какво те спира?

— Уреден брак — въздъхна блондинката. — Опасявам се, че съпругът или семейството й ще я убият, ако полицията потропа на вратата й.

— Многообразие на културите — подсмихна се млад индиец. — Не е ли прекрасно?

— Не съобщавай на никого — отсече китаецът. Акцентът му представляваше странна смесица от кокни и кантонски диалект. Всичко звучеше като заповед. — Тя никога няма да подаде оплакване, а ти само ще й утежниш положението. Така е тук.

— Мразя, когато пациентите ми кажат да взема да се гръмна — оплака се момиче от пакистански произход с минипола и вид на гимназистка. — Забелязали ли сте? Правят го винаги, когато откажеш да им изпишеш исканото лекарство.

— „Темазепам“ — гърлено рече индиецът. — Винаги ми казват да взема да се гръмна, когато откажа да им сервирам „Темазепам“.

Меган си пое дълбоко дъх и изтърси:

— Бременна съм. — И се засмя.

Всички се втренчиха в нея. И продължиха да я зяпат. Меган се усмихваше сред неловкото мълчание.

След няколко месеца обща практика тези млади лекари бяха убедени, че са видели и чули всичко. Мъж, ухапан от хамстер по ректума. Съпруги, които си лягаха с чук под възглавницата, за да се защитят не от крадци, а от съпрузите си. Брат и сестра, оставени да се гледат сами, докато родителите им отишли да танцуват.