— А какво ще стане, ако тя най-накрая забременее?

Меган не беше мислила за това. След всичко, което беше видяла по болниците и лекарските кабинети, възможно ли беше майка й да знае повече от нея? Побиха я тръпки. Ами ако няма кой да й помага? С какво се захващаше? Видя безкрайните години напред — една осемнайсетгодишна присъда. После видя изрисуваното лице на майка си, изкривено от тревога, и си помисли, че вероятно човек никога не може да се освободи от децата си.

— Какво ще стане с кариерата ти? За какво ти бяха годините учене и десетките изпити?

— Няма да се отказвам от работата. — Не прозвуча много убедително. — Разбира се, че ще работя. Не мога да си позволя да не работя. Както каза, нямам халка на пръста си.

— Какво глупаче си ти, Меган!

Гласът на майка й трептеше от неодобрение.

— Защо си ми толкова ядосана?

— Защото си похабяваш живота!

— Заради това ли е? Или мразиш мисълта, че ще станеш баба? Защото едно внуче ще бъде окончателното доказателство, че вече не си в първа младост?

— О, не ставай смешна!

— Моля те. Не искам да се караме, мамо. Искам да бъдеш щастлива.

— Щастлива? Дъщеря ми се държи като някаква малолетна глупачка и иска аз да съм щастлива?

— Искам да обичаш бебето. Искам да си щастлива.

— Тогава си тръгвай — отсече Оливия. — Щом искаш да съм щастлива — просто си тръгни.

Меган го стори и за първи път усети суровата действителност от новия си живот. Къде щеше да спи това безименно нереално в представите й бебе в тесния като кутийка апартамент? Дали силната музика от съседите на долния етаж щеше да му пречи да спи? Какво щеше да прави, докато Меган бе на работа? Дали Джесика щеше да е в състояние да се грижи за него през деня, ден след ден, сякаш това й е работата? Какви щяха да са нощите й със спящото — или ревящо — бебе до нея?

После Меган си направи първата ехография и макар че съмненията и мрачните мисли не изчезнаха, някой или нещо, сякаш й нашепваше: „Това е правилно, постъпваш правилно.“



Кат се промени, след като Меган реши да задържи бебето.

Рори не можеше да го проумее, но изведнъж тя започна да се държи като че ли операцията му е голям проблем.

Срязването. Клъцването. Усмиряването на топките. В миналото това изобщо не беше проблем. Тя не искаше деца! Бог му бе свидетел, и той не искаше деца. Така че вазектомията беше нещо като допълнителен плюс. После Меган се отказа от аборта и всичко се промени.

Вероятно промяната имаше нещо общо колкото с Меган, толкова и с бившата му съпруга. Един ден Али се появи да вземе Джейк, водейки със себе си петгодишната Сейди.

Несъмнено у Али имаше нещо въздействащо. Рори не можеше да го отрече, независимо че любовта им отдавна беше погребана и забравена.

Али беше дребничка и руса, беше успяла да се запази — стегната, с тен и съхранена хубост, която не изглеждаше абсурдна за възрастта й. Излъчваше вроден авторитет. Джейк омекваше пред рязкото й властно присъствие, както сега, когато събираше багажа си под зоркия й поглед и го товареше в голямото й беемве X5 — напълно подходящо да вози Сейди на уроци по балет.

— Защо Джейк-Джейк стоя тук, мамо? — попита Сейди.

— Просто прекара малко време с татко си, миличко — отвърна Али, — а сега е време да се прибира у дома.

— Винаги е добре дошъл. Моето момче — каза Рори и потупа сина си по гърба.

Прегърбен от тийнейджърска свенливост, Джейк продължи да си събира компактдисковете, разпилени по цялата масичка, без да поглежда баща си в очите.

— Следващия път може би ще остави тревата вкъщи — вметна спокойно Кат.

Рори и Али се вторачиха в нея.

— Мамо? — обади се Сейди.

Кат знаеше, че е грешка да се обажда. Но не можеше да се въздържи. Само защото Рори и Али бяха принудени да лавират из емоционално минно поле, не означаваше, че тя трябва да се преструва, че Джейк не е ходещ кошмар.

— Какво искаш да кажеш? — извиси глас Али.

— Че Джейк е малък да взема наркотици — поясни Кат.

— Кат! — предупредително изрече Рори.

— Как смееш! — възкликна Али. — Как смееш да си вреш носа в семейните ни работи?

— Не можах да се въздържа. Съжалявам. Просто казвам, че му позволявате твърде много.

— Готов съм, мамо — рече Джейк.

Сейди го хвана за ръката и лицето й грейна в усмивка.

— Джейк-Джейк — каза тя.

— Синът ми е под огромно емоционално напрежение — произнесе Али с треперещ от вълнение глас. — Но не очаквам човек като теб да го разбере.

— Човек като мен?

Али опъна устни в усмивка.

— Човек, който няма собствено семейство.

— Аз имам семейство — възрази Кат, като се опита да запази спокойствие. — Вярно е, че нямам деца, но да не си посмяла втори път да ми кажеш, че нямам семейство.

После си отидоха, а Рори се опита да я успокои. Твърде късно. Кат беше бясна — на Рори, че се оставя бившата му съпруга да го тъпче. На Джейк, че се набърка в живота й. На Али, задето се държа като безчувствена самодоволна кучка. И на още нещо, което не можеше да определи. Което имаше нещо общо с ограниченията в живота й. Не желаеше ограничения в живота си. Искаше да има неограничена свобода на избор.

— Кат?

— Отивам си.

— Остани! Хайде де. Най-накрая сме сами.

— Тя наистина си е запазила правото на избор, нали?

— Кой?

— Как кой! Бившата ти съпруга. Али е получила втори шанс, не е ли така? Втори брак, още едно дете, нов живот. Бракът ви е бил само за загрявка. Нейната репетиция. Животът й е дал втора възможност.

— Защо си ми толкова ядосана?

Тя се обърна към него с пребледняло от гняв лице и насълзени очи. Гледката го уплаши. Губеше я, а това беше последното нещо, което би искал.

— Защо си си направил тази глупава операция? Защо? Да се подложиш на такова нещо! Да го направиш за тази студенокръвна кучка, която е заченала от първия срещнат мъж. Защо?

Рори вдигна ръце.

— Защото… защото не искахме повече деца. Защото тогава това ни изглеждаше правилно.

— Но тя получи втори шанс, а ти не. Ти си вързан към миналото и шибаните му проблеми. А аз заедно с теб. Аз също съм вързана към миналото ти. Ти не само си ограничил възможностите си, Рори. Ограничил си и моите.

— За какво е всичко това? Меган е бременна и на теб изведнъж ти се прииска да имаш собствено дете? Говориш, сякаш искаш дете.

— Не е това. Къде ще го вместя това дете, за Бога! Но защо не си остави вратичка? Али го е направила.

— Не мога да ти дам дете, Кат. Знаеше го от самото начало.

— Знам. Че защо ли ти е? Ти си обърнал тази страница, нали? Оставил си следа. А аз дори не искам дете, не е ли така?

— Тогава къде е проблемът?

Кат поклати глава. Не можеше да му го обясни. Не й се бе приискало да има дете. Наистина. Само че искаше да е част от семейство. Когато Али й каза, че няма семейство, това я жегна до дъното на душата й.

Кат започваше да разбира, че децата ти дават гаранция за бъдещето. Дават ти ново семейство, когато старото започва да се разпада; когато всички поемат по собствен път и започват да създават свои семейства със съпрузи и деца. Без деца имаш само настояще и сенките от миналото.

Рори се вгледа в Кат и видя как гневът й отшумява. Знаеше, че не иска друга жена, само нея. Но когато тя излезе през вратата, той не се опита да я спре.

Жените схващат нещата погрешно, рече си Рори. Вярват, че са жертви на някакъв отброяващ времето биологичен часовник, а мъжете могат да имат деца, докогато си поискат. Но това изобщо не беше вярно.

Защото се изморяваш. Изминал си това пътуване — от безсънните нощи, когато детето ти не спи, понеже му никнат зъби, до безсънните нощи, когато то е будно, понеже взема наркотици — и това те изтощава. Просто те оставя без сили.

Дори без операцията, развода и цялата жлъч между него и бившата му жена на Рори пак щеше да му е трудно да се подложи на всичко това отново. И дори да можеше, щеше да е абсурдно да се реши да го преживее на неговата възраст. Когато детето навършеше шестнайсет, той щеше да е на шейсет. Достатъчно тежко беше на четирийсет да се разправяш с тийнейджър. Как би могъл да се справи като старец?

Щеше да му коства много да реши да се подложи отново на това.

Човек наистина трябваше да обича някого много силно.



Меган стисна ръката на Джесика, когато лекарят изстиска студения гел върху корема й и натисна силно с уреда.

Натискът беше силен, твърде силен, но безпокойството се изпари, когато то се появи на монитора, бебето на Меган, това непланирано малко човече, което изглеждаше като извънземно насред снежна буря.

Главата му беше прекалено голяма, пръстите — като нишки на паяжина, а очите без клепачи — невиждащи и всевиждащи. Меган и Джесика се засмяха на глас от радост и изумление. Меган погледна сестра си и усети прилив на благодарност заради обичта и великодушието й, това, че й държеше ръката и споделяше този момент с нея. Джесика беше развълнувана и трогната не по-малко от Меган. Сякаш, помисли си Меган, бебето принадлежи й на двете.