„Защо се връщаха спомените?“ — рече си Кат. Този път беше различно. Меган беше голяма жена. Лекар — или на път да стане такава. Меган беше спокойна и със сухи очи, когато дойде. Ничия жертва. Жена, не момиче. Жена, която знаеше как да постъпи.

— Мога ли да ви помогна? — попита възрастната дама на рецепцията, но трите сестри не й обърнаха внимание. Меган и Джесика седнаха от двете страни на Кат, толкова близо, че тя чувстваше топлината на телата им.

— Имам една пациентка — каза Меган. — Госпожа Съмър. От онези квартали. „Съни Вю“ — най-лошият от всички. С няколко деца и още едно на път. Щеше да й е трудно да гледа още едно. После пометна. Най-странното беше, че случилото се й се отрази още по-зле.

Да, този път беше по-различно, помисли си Кат, изведнъж разбрала.

Защото този път сестра й щеше да запази бебето.

Глава 7

Всички ние сме чудо на природата, мислеше си Паоло.

Какви са шансовете на живота? На който и да е живот? На живота на всички? Като се замисли човек за всички несметни милиарди сперматозоиди, които попадаха на неплодородна почва, и безбройните яйцеклетки, предопределени да изминат дългото си пътешествие неоплодени, както и обективната невъзможност сперматозоид и яйцеклетка да се срещнат, цяло чудо беше, че изобщо някой се раждаше.

Всеки един от нас е ходещо чудо на два крака.

Той щракна контакта и лампите осветиха автосалона. Четирите коли на витрината блеснаха сред уличните светлини. Две Мазерати „Спайдър“, Ламборджини „Мурчелаго“ и най-хубавата — Ферари „Маранело“.

Паоло се спря за миг, развълнуван от гледката на тази аеродинамична метална красота, италианско производство. После набра кода на алармата.

Открай време заключването беше отговорност на Майкъл. Това се промени след раждането на Клои. Сега се налагаше Майкъл да си тръгва по-рано, а Паоло с радост се нагърбваше с допълнителните ангажименти. Работата отстъпва на второ място, когато имаш дете. Вече не е център на живота ти. Нека Майкъл се прибира у дома по-рано, за да се порадва на красивата си дъщеричка. За първи път през живота си Паоло завиждаше на брат си.

Алармата забръмча и Паоло се отправи към вратата с ключовете в ръка. После спря. Чу някакъв неприсъщ шум за това време. Идваше откъм офиса на Майкъл.

Паоло бързо набра кода отново и алармата замлъкна. Чуваше се приглушен говор. Той се огледа около себе си. Колко струваше всичко това? В този квартал намушкваха продавачите в магазините за шепа монети и пребиваха пенсионери за портмоне с монети колкото за консерва котешка храна. Наемите бяха евтини, както и човешкият живот.

Зад бюрото край входа имаше кутия с инструменти. Паоло я отвори възможно най-безшумно и извади един гаечен ключ. После със съзнанието за учестеното си дишане и с треперещи от страх ръце се отправи към тъмния офис, хванал ключа като копие.

Като нададе вик по-скоро от страх, отколкото от ярост, Паоло отвори вратата на офиса на Майкъл и светна лампите.

Вътре видя Джинджър върху бюрото, застанала на четири крака, полата бе вдигната над гърдите й, прашките — смъкнати около глезените, а зад нея помпаше — когато се предполагаше, че трябва да си е вкъщи с жената и детето — брат му Майкъл.



Когато останаха сами — Джинджър постави олимпийски рекорд по слагане на сутиен и обуване на прашки — Паоло зашлеви Майкъл колкото сила имаше, макар че брат му винаги беше в състояние да го надвие. Тази вечер не му пукаше. Беше побеснял и не се владееше, сякаш нещо безценно беше строшено.

— Идиот такъв! Не мога да повярвам. Имаш идеален живот и го захвърляш в канавката.

Лицето на Майкъл се изкриви в горчива усмивка. Върху наболата му буза се бе отбелязала червена следа от дланта на Паоло.

— Какво знаеш ти за живота ми?

Паоло се опита да го зашлеви отново, но Майкъл с лекота парира удара.

— Какво не разбирам, Майк? Че нещата вкъщи не са каквито бяха? Порасни. Сега си баща.

— Не разбираш как се променят. Жените. Когато родят. Не разбираш как се променят.

Паоло почувства как доводите му се изплъзват. Майкъл правеше нещата да изглеждат по-сложни. А те изобщо не бяха сложни.

— Разбира се, че се променят. Ти не си вече център на живота им. Така трябва да бъде.

— Лесно ти е да го кажеш. — Изведнъж си смениха местата и Майкъл беше разгневеният. Той се надвеси над брат си със стиснати покрай тялото си юмруци. — Мога да се справя с липсата на достатъчно сън — нощ след нощ, месец след месец. С това състояние на постоянна умора — мога да живея с него.

— Колко великодушно от твоя страна!

— Дори мога да се справя с отказа на Наоко от секс — продължи Майкъл. — Или с умората, заради която дори не се сещам за секс. С това, че вече не я привличам. Или каквато и да е причината. Мога да се справя.

— Майкъл, ти имаш това красиво детенце. Поне веднъж в живота си престани да мислиш с оная си работа.

Преди години Паоло се възхищаваше на лекотата, с която брат му общуваше с жените. На начина, по който те му налитаха, и на способността му да не се обременява с миналото. Сега точно тези качества изглеждаха като бреме. Паоло си мислеше, че Наоко — толкова различна физически от блондинките, с които Майкъл се движеше в Есекс — ще сложи край на това. Но сега се питаше дали някога щеше да има край.

— Когато една жена има дете, всичко се променя — изрече Майкъл, вече тихо. Искаше брат му да проумее. — Никога вече нямаш същото значение за нея. Никога повече няма да заемаш такова централно място в сърцето й.

— Имаш идеално семейство — продължи Паоло. — Наистина ли искаш да го съсипеш? Това ли искаш? Искаш Клои да израсне без баща? Като толкова много нещастни създания в този квартал?

Майкъл поклати глава.

— Струва ти се много лесно, а, Паоло? Мислиш си, че човек си намира работа, момиче, къща, ражда му се бебе, а после заживява щастливо.

— Какво повече можеш да искаш? Трябва да си благодарен. Трябва да се чувстваш късметлия.

— Не ме поучавай! Обичам дъщеря си, самодоволно копеле такова. Обичам и съпругата си.

— Показваш го по много странен начин.

— Само че детето не осмисля живота ти. Не и ако си мъж. То е съперник. А ти не можеш да се мериш с него, просто не можеш. — Майкъл взе гаечния ключ от ръката на Паоло и го постави внимателно на масата. — Тя си намери човек, който е много по-достоен за обичта й. Дъщеря ни. И какво да правя аз?

— Прибирай се вкъщи, Майкъл. И си помисли какъв късметлия си.

— Жената се променя, когато стане майка. Не знам как да ти го обясня. — Майкъл се усмихна на по-големия си брат. — Като че ли се влюбва в друг.



— Горкото ми, момиченце! — възкликна майката на Меган. — Колко ужасно, че трябва да преживееш това!

Оливия въведе най-малката си дъщеря в апартамента. Токчета и грим, забеляза Меган, докато майка й чаткаше по пода. Ходи на високи токчета и с грим дори когато е сама вкъщи!

— Всяка жена го е преживяла. На мен самата ми се наложи преди втория сезон на „Викарият“. Много преди това също — преди баща ти дори… — имаше един фотограф, който ми помагаше да си направя портфолио.

Оливия, която рядко докосваше децата си, погали Меган по гърба и се вгледа изпитателно в дъщеря си. Все така красива, отбеляза Меган. Разбираше защо нейни връстници се обръщаха след майка й.

— Трябва да ти кажа, мила, че не изглеждаш много зле.

— Ще го задържа.

— Какво?

— Не го направих, мамо. Ще родя бебето.

— Но защо така реши?

Меган сви рамене. Не можеше да каже на майка си за госпожа Съмър. Не можеше да обясни, че да имаш дете е трудно, но в сравнение с аборта е за предпочитане. Как да обясниш чувството, че изтръгват нещо от теб? Тя приседна на дивана. Пристъпите на прилошаване отшумяваха, заместени от усещането за постоянна умора.

— Искам да го родя — заяви простичко Меган. — Искам това бебе.

— Но ти си твърде млада да имаш дете!

— На двайсет и осем съм, майко. Малко по-възрастна от теб, когато си родила Кат.

— Аз бях омъжена, мила. С халка на проклетия ми пръст. И все пак това си беше една шибана катастрофа.

— При мен няма да е катастрофа.

— А бащата? Него къде го слагаш?

— Бащата е извън картинката.

— Меган, имаш ли представа с какво се нагърбваш? Безсънните нощи, изтощението, плача, нааканите пелени и пристъпите на истеричен рев?

— Да си майка само това ли означава? — въздъхна Меган. — Знам, че ще е трудно. Знам, че това ще е най-трудното нещо в живота ми.

— Представа си нямаш! Трудно е дори когато имаш съпруг, бавачка и тлъста сумичка в банката. Опитай се да се справиш сама с жалките подаяния, които ти отпуска държавната здравна система.

— Джесика обеща да ми помага.

— Джесика си има собствен живот.

— Тя няма да се отметне. Знам го. Каза, че й е втръснало да обикаля по магазините, да ходи на козметик и да чака Паоло да се прибере. Джеси с радост ще гледа бебето, докато съм на работа.