— Не ми обръщай внимание — каза тя. — Имах лоша вечер.

Разказа му как Дигби се появи в ресторанта с Тамсин. Той се усмихна с разбиращата си усмивка, когато му разправи за рака и отмъщението си.

— Дигби се чувстваше застрашен от Бригите — обясни Кат. — Затова я остави заради тази малка уличница. Не можа да понесе, че тя е по-успяла от него.

— Ами… не е задължително да се чувства застрашен от Бригите — вметна внимателно Рори, без да е сигурен, че трябва да зачеква темата. — Понякога мъжете не искат копие на самите себе си. Някой успял, амбициозен, отдаден на работата, разбираш ли?

Кат съблече тениската си.

— Но Бригите е забележителна жена. Ами образованието, доходите, професионалните постижения?

— Това не е интервю за работа, Кат. Понякога мъжете търсят жена, която ще внесе нещо различно във връзката.

Тя хвърли тениската по него.

— О, като например чифт големи двайсет и четири годишни цици?

Изрита панталоните си и влезе в банята.

— Просто казвам. — Той започна да сгъва тениската й. — Погрешно е да се смята, че мъжете търсят само свои копия. Къде пише, че мъжете трябва да желаят само жени на своята възраст?

Тя излезе от банята само по бикини, хванала четка за зъби. Почувства погледа му върху издължените си крайници и забеляза как дъхът му секна.

— А ти какво желаеш?

— Знаеш какво желая, Кат. Желая теб.

Може би все пак щяха да правят секс.



Меган се променяше.

Косата й се омазняваше по-малко, кожата й стана по-гладка, а гърдите й, поначало големи, бяха станали по-закръглени и тежки, почти притеснително пищни. Постоянното гадене намаля, но стана някак по-избирателно. Не можеше да мине покрай „Старбъкс“ или „Макдоналдс“, без да й се доповръща. Брей! Този плод беше антиглобалистично настроен.

Като лекар знаеше, че бебето едва можеше да се види, толкова малко, че почти не съществуваше, въпреки наедрялата талия. Дълго само три сантиметра. Още не можеше да се нарече дете. Дори бебе. Проблем, с който щеше да се справи утре сутрин. Определено не беше убийство.

И все пак…

Знаеше, че ултразвукът щеше да покаже миниатюрни пръстчета на ръцете и краката. Очите вече се формираха, също носът, ръцете и устата. Вътрешните органи вече бяха налице. Трудно беше да се залъгва, че се отърваваше от нещо друго, а не от човешки живот.

Стоеше до прозореца на тясното си жилище, загледана надолу към улиците на „Хакни“, гъмжащи от хора, които се забавляваха късно след полунощ.

Очите й внезапно се насълзиха от вълнение. И Меган си рече: „Мили Боже, моля те да приключа с това. Какво друго ми остава?“

Тя си облече пижамата и отвори бутилка бяло вино. В този момент Джесика звънна на входа.

Меган натисна копчето за отваряне. Чудно как сестра й още не се беше разделила с чантата си „Прада“ по това време. В същото време не се изненада, че я вижда. Като че ли я беше очаквала.

Джесика седна на дивана, на който бяха седели безброй наематели, като се опитваше да прикрие неодобрението си. Меган намери втора чаша и наля от виното.

— Не трябва ли да… — Джесика се спря и протегна ръка за чашата. — Благодаря ти.

Меган уморено отпи глътка.

— Мисля, че пиенето ми по време на бременността е по-скоро академично. Моля те, не ми чети конско, Джес. Тази вечер не съм в настроение.

Лицето на Джесика беше бледо и красиво, чертите й — хармония от идеална симетрия. Майка ни, помисли си Меган. Причината Джеси да бъде толкова хубава. Метнала се е на майка ни.

— Не съм дошла да ти чета конско — започна Джесика. — Исках само да знаеш, че бъркаш за мен. Мислиш си, че ти завиждам. С Паоло се мъчим да си направим дете — и тогава ти забременяваш само поглеждайки някакъв мъж.

— Не беше само от поглед — внимателно я поправи Меган.

— Разбираш какво искам да ти кажа. Мислиш, че си изкарвам разочарованието върху теб.

— Не бих те винила. Знам, че изглежда нечестно. И е нечестно, но такава е непостоянната природа. Хората, които искат деца, не могат да имат, а хората, които не ги искат, забременяват след еднократен секс с непознат. Майката природа е една безсърдечна стара кучка.

— Да пием за това.

Сестрите се чукнаха.

— Друга е причината да съм толкова разстроена — каза Джесика. — Мислиш ме за невинна в известен смисъл, нали? Омъжена, с поддържан маникюр, не й достига само да има собствено дете, докато ти лекуваш болни. — Джесика вдигна ръка с идеален маникюр, пресичайки протестите на сестра си. — Знам, че животът ми е различен от твоя. И от този на Кат. Само че аз не съм толкова невинна, колкото изглеждам. — Джесика отпи, после си пое дъх. — И аз съм правила.

— Какво?

— Аборт. Отдавна. На шестнайсет. Боже, каква глупачка бях!

— За първи път…

— Разбира се, че за първи път чуваш. Ти беше на дванайсет. Момиченце. Кат знаеше. Тя ми помогна. Дойде от Манчестър да ми помогне. Всички знаеха, че съм на училищна ски ваканция.

— Спомням си. Нарани си коляното.

— Не бях на ски. Бях другаде, където се отървах от бебето си.

— Божичко, Джес!

Джесика поклати глава. Меган разбра, че раната още не е зараснала. Не беше нещо, случило се много отдавна. Не беше в някой друг живот. Случваше се в настоящето.

— Татко… каквото и да му кажеш, ще го вземе за чиста монета. Той беше добър баща, направи каквото можа, но ти знаеш какъв е.

— Може би ако имаше синове — предположи Меган, — щеше да бъде друг. Може би щеше да е близък с тях.

Тя все още беше потресена. Джесика — бременна?! Джесика прави аборт, а Кат й помага, докато Меган си пише домашните, играе на кукли и кара колело? През ум не ми беше минало.

Искаше й се да е могла да помогне на сестра си тогава, както и да можеше да й помогне сега. Тогава е била дете, изтърсакът в семейството, а сега щеше да преживее същото като Джесика. Дори Кат щеше да е до нея.

— Не съм убедена, че щеше да ми се размине, ако имах двама родители — изрече Джесика. — Или пък всички са така доверчиви, защото никой не иска да повярва на такива неща за момиченцето си.

— Кой беше?

— Едно момче, което вече си имаше приятелка. Момче, което си мислех, че обичам. Футболист, който се вземаше за дар Божи. Майната му, Меган — надявам се да води нещастен живот с дебелата си жена. Не това е същественото. Важното е, че веднъж забременях, нали? Значи мога. А сега, когато искам, не мога.

— Няма връзка между случилото се, когато си била на шестнайсет, и сега.

— Е, точно тук мисля, че грешиш. Така представят абортите — знам ли — като безболезнена медицинска процедура. Истината е съвсем друга. Имаш чувството, че са откъснали от теб нещо жизненоважно. Подлагаме телата си на какво ли не, Меган. Режем ги. Изхвърляме на боклука бебета. Правим го, да. А после сме изненадани, когато не можем да имаме друго по желание.

Меган седна на дивана и прегърна Джесика. Стисна я силно, чак се чу как някаква кост изпука.

— Какво друго ти е оставало, Джес? Не си могла да родиш. Била си още ученичка. Трябва да го разбереш.

— Знам, знам. Само че го правим твърде често. Лягаме под ножа, защото не сме готови, защото моментът не е подходящ или пък мъжът. А после не ни се вярва, че не може да забременеем, когато го искаме наистина.

Меган избърса очи с ръкава на пижамата. После избърса очите на сестра си.

— С Паоло се намирате в труден период. Не е лесно нито за теб, нито за него.

— Исках само да ти кажа, че не става дума само за завист и наранени чувства. Притеснявам се за теб. Притеснявам се за това, което се каниш да сториш. И те обичам.

— Аз също те обичам, Джес. Не се тревожи. Ще имаш дете и когато това стане, ще бъдеш чудесна майка.

— Знаеш ли какво искам най-много? Да бъда отново себе си.

Меган чуваше тези думи всеки ден от болните в кабинета. „Това не съм аз. Искам да бъда отново предишният човек. Къде отиде истинската ми същност? Искам си стария живот.“

— Да — съгласи се Меган. — Аз също.



Джесика остана до късно.

Нямаше за кога да се прибира, а и без това искаше да придружи Меган. Когато Меган беше на дванайсет, беше много малка да бъде до Джесика по време на изпитанието й. Но сега сестрите бяха големи. Сега можеха да бъдат единни. Да си помагат.

Без дори да се налага да го обсъждат, те спаха заедно в едно легло както когато бяха деца.

Меган се сгуши до сестра си, притисната до нея, докато дойде сънят, като че ли по-малката сестра изпитваше потребност да предпази по-голямата от света навън и опасностите, които се таяха в тъмното.



Кат чакаше в клиниката.

Когато Меган влезе с Джесика, миналото я връхлетя. Джесика на шестнайсет години, светът й се разпадаше. „В беда“, както го наричаха тогава. Момчето и приятелите му на ъгъла, подхилвайки се, докато сестрите преминаваха в ръждясалия Фолксфаген на Кат, на път за измислената ски ваканция. Същата чакалня, миришеща на антисептик като в зъболекарски кабинет. Джесика след аборта, която се криеше в общежитието на Кат в продължение на седмица като ранено животно, много по-малка от Кат и приятелите й, разстроена и трепереща, като че ли от нея не бе изтръгнат заченатият живот, а нейният собствен. Твърде млада за подобно преживяване. Прекалено млада.