— Ама аз мислех, че са розови! — разочаровано произнесе тя.

— Само когато са сварени — поясни Кат.

— Предпочитам ги пресни. — Дигби залепи месестото си лице към аквариума. — Ще взема този, Кат — и той посочи най-големия представител на семейство ракообразни.

— Ще се погрижа да го приготвят по твой вкус, Дигби.

След като показа на готвача избрания рак, Кат им намери хубава маса. Взе поръчките им за питиета — бяло вино за Тамсин и екстра сухо „Асахи“ за Дигби. Наблюдаваше ги как си шепнат нещо тайно и се кикотят. Дигби плъзна език в ухото на Тамсин и го почисти основно. После Кат отиде в кухнята да провери как е Бригите.

— Добре ли си?

Бригите направи безуспешен опит да се засмее. Прозвуча по-скоро като прочистване на гърлото. Кат не можа да повярва, че я вижда така разстроена. Предполагаше се, че необремененият живот е лишен от емоционални сътресения.

— Обзалагам се, че му взема акъла от чукане — промълви Бригите.

— Не знаех, че има такъв. Прощавай.

Кат отиде при готвача.

Погрижи се да е наблизо, когато ракът, зачервен и положен върху канапе от нарязан на ивички хрян, бе сервиран на Дигби и Тамсин върху дървен японски поднос.

В първия момент нищо не се случи. Вечеряха с оцъклени очи, сякаш хипнотизирани един от друг. После Кат видя как усмивките изчезнаха от лицата им, когато със значително усилие ракът се надигна от дървеното плато и запълзя към ръба, оставяйки зад себе си пътечка от бели ивици хрян.

Тамсин изпищя. Дигби сграбчи ножа за масло — сякаш искаше да защити себе си и секскукличката си. Ракът тромаво тупна от платото и тръгна в бавен марш през масата към Тамсин и напомпаните й гърди, а тя вече пищеше от ужас.

— Искате ли като гарнитура още салата? — попита Кат.



Да си твърде необременен е малко плашещо, по-късно си рече тя. Цялата работа с необременения живот можеше да стигне твърде далеч. Чак сега го виждаше. Трябваше да се намери точният баланс.

Човек не трябваше да се обременява, но не и да не хвърля котва никъде; да е свободен, но не изгубен; да бъде обичан, но не задушаван. Но как можеше да го постигне?

— Отиваме на клуб — съобщи Бригите на Кат. — Диджей Кейк ще се състезава с Блестящите близнаци в „Зу Нейшън“. Искаш ли да дойдеш?

Беше почти един часа след полунощ. Ресторантът беше затворен и персоналът с безизразни физиономии мрачно се тъпчеше с храна. Мини-такситата вече чакаха подредени на улицата, за да ги разкарат по домовете. Две изрусени млади сервитьорки с обеци на носовете стояха търпеливо зад Бригите и гледаха с очакване към Кат.

— О, хайде де! — приповдигнато възкликна Бригите. — Ще бъде забавно.

Може би, ако беше преди няколко години. Преди да имам с кого да се сгуша уютно.

— Забавлявайте се с момчетата и диджей Кейк — рече тя. Кат видя през прозореца на „Мама-сан“ как Рори паркира пред ресторанта. — Аз се прибирам.

— Вземи и Рори.

— Той си пада по-скоро по Стинг.

Кат не изпита угризение заради отказа си. Бригите умееше да се забавлява. Идеята да отиде в някаква дупка с долнопробна музика сред дрогирана петнайсет години по-млада от нея тълпа не я привличаше ни най-малко.

Така ли става? — рече си Кат. Ако не улегнеш, когато се смята, че ти е времето? Свършваш с друсане в някой клуб, когато си на четирийсет?

Необременена до непоносимост.



Джейк се нанесе в апартамента на Рори. Само временно, докато се поуталожат духовете с майка му и втория му баща, който очевидно — както винаги истината за домашните проблеми беше някак си мъглява — го бе сварил да обезчестява девственици в оранжерията или нещо от този род.

В много отношения Рори беше най-сговорчивият човек, когото Кат познаваше. Тя идваше и си отиваше, когато й се приискаше, работеше до късно, без да обяснява или да се извинява, нито смяташе за необходимо да му дава отчет къде ходи и какво прави, когато не бяха заедно.

Обичана, без да бъде задушавана — не искаше ли точно това? У него нямаше инстинкт за притежание като при някои от мъжете в живота й, нито беше досадно залепен за нея като много от тях и не беше вманиачен по сексуалния й опит в миналото.

Той искаше връзката им да потръгне и да останат заедно, да са щастливи. Радостните искрици в очите му го издаваха. Но не можеше да изрече и най-безобидната критика към сина си. Това беше единствената негласна забрана.

А след последния скандал на Джейк с майка му на Кат дори не й беше позволено да предложи на Рори да спят в нейния апартамент. Защото Джейк — господин Чувствителния — можеше да си помисли, че тя го избягва (също като чумата, понеже бе стигнала до извода, че слънчевото дванайсетгодишно хлапе си бе отишло завинаги). Рори непрекъснато се тревожеше за така нареченото самочувствие на Джейк. Кат се питаше дали майка й изобщо се бе замислила за самочувствието й, когато бе обърнала гръб на дъщерите си и се беше качила на таксито, което щеше да я отведе към новия й живот.

— Здрасти, Джейк! Прибрахме се! — извика Рори, когато влязоха в апартамента.

На дивана Джейк галеше гърдите на някакво кльощаво унило момиче. Апартаментът вонеше на застояла пица, тийнейджърски секс и трева — „Мароканска червена“, доколкото подушваше Кат. Канабисът не беше по вкуса й, но голяма част от кухненския персонал пушеше през почивките.

При това моят персонал се състои от пълнолетни хора, помисли си тя, а не деца, излизащи от пубертета.

— Защо не чукаш, мамка му? — тросна се Джейк и Кат едва не се разсмя при мисълта, че човек е длъжен да почука, преди да влезе в собствения си дом. Тя отклони поглед, докато момичето закопчаваше спортния си сутиен и нахлузваше тениската си, а Джейк наместваше възбудения си член в джинсите „Ливайс“. Кат забеляза, че момичето носеше от онези модерни тениски с иронични надписи, повтарящи се до безкрай.

Родителите са виновни

Родителите са виновни

Родителите са виновни…

— Здравей, Мисти — поздрави Рори, — майка ти знае ли, че си тук?

— На нея не й пука, дъртата крава.

Двамата младежи се захилиха.

— Въпреки това обади й се, моля те, за да й кажеш, че ще спиш тук.

Замаяният поглед на Мисти се рееше някъде над рамото на Рори.

— Деца, искате ли нещо за хапване?

— Не съм гладен! — отвърна сопнато Джейк, възприемайки го като обида — както всичко, което излизаше от устата на баща му.

— Лека нощ тогава.

Те обаче вече бяха потънали в евтиния материализъм на телевизионното предаване. Големи коли, бели палати, мацки по бикини край басейна. Ние поне си мечтаехме за свобода, помисли си Кат. Кога мечтите на децата станаха същите като мечтите на застаряващите мъже?

— Наркотици? — проговори Кат. — Не съм светица, Рори, Бог ми е свидетел, при мен в кухнята има всякакви, но не им ли е малко рано за наркотици?

— Де да беше! — тъжно изрече Рори. — Само че наркотиците стигат до тях още на петнайсет. Двамата с Али се разбрахме, че е по-добре да пуши трева вкъщи, отколкото да взема силни наркотици някъде другаде.

„Двамата с Али“! Кръвта на Кат кипна. От години бяха разведени, а Рори продължаваше да говори за тях двамата като за партньори. Заради порасналото им разглезено дете.

— Неприятен ми е начинът, по който ти говори — проговори Кат, докато се събличаха. Разсъбличаха се вяло. Тази нощ нямаше да има секс, личеше си. — Не ми харесва и ти как му говориш.

— Как му говоря?

Внимателно, избягвайки конфликтите!

— Сякаш се извиняваш, че съществуваш.

— Това ли правя? Не е нарочно. Просто го обичам. Той ми е син. Ако имаше деца, може би щеше…

— Може би. Само че няма да имам от теб, нали?

Той извърна глава, жегнат, и тя веднага съжали за думите си. Не искаше да го засегне. Не искаше и деца, нито с него, нито с който и да е друг. Така ли беше всъщност? В същото време не искаше и да се окаже на четирийсет, обикаляйки клубовете. О, мамка му, понякога не знаеше какво иска!

— Вярно е, Кат. Няма да имаш деца от мен.

— О, Рори, знаеш, че не искам деца.

— Просто се притеснявам за него. Открай време. Преди да се роди се притеснявах майка му да не направи спонтанен аборт. После, когато беше бебе, се притеснявах да не се задуши в креватчето. Не можех да понеса да го оставям сам, изпитвах физическа болка да го оставя да спи там самичък. Когато поотрасна, се боях от пияни шофьори, извратени типове и смъртоносни болести. Тези неща се случват на децата.

— Известно ми е — отвърна тя. Но й се искаше да изкрещи: „Какво общо има това с нас?!“

— А сега се притеснявам как му се е отразил разводът. Доколко го е наранил и как ще се отрази на щастието и връзките му. Тревожа се какво ще му стори животът и какво съм му сторил аз. Когато се роди бебето — не, девет месеца преди това — в сърцето ти се заражда силен страх и никога не те напуска. Не и когато си родител.

От дневната долиташе грубия смях на децата. Кат не искаше да спори с този добър човек.