Тя не го познаваше. Той нея също. И все пак под студеното слънце в „Хакни“, без да е прекалила със сухото вино… Меган с лекота си спомни съвсем ясно как бяха стигнали до леглото върху купчината палта, нахвърляни от гостите. Той беше висок, атлетичен, но в него имаше някаква неподправена невинност. Децата му ще бъдат красиви, помисли си Меган и от неканената мисъл й се доплака.

— Мислех, че се връщаш в Сидни.

— Да. Скоро. Но исках да те видя, преди да замина.

Трябваше да бъде силна. Може би един ден той щеше да има красиви деца, но не от нея.

— В такъв случай защо?

— Ами… защото те харесвам. Беше страхотно, нали?

— Беше хубаво.

— Беше невероятно! — Той се ухили и поклати глава. — Обикновено не правя такива неща.

— Сигурна съм, че приятелката ти го оценява.

Той беше споменал за приятелката си в началото на разговора им, но бързо я забрави, когато започна да улавя сигналите на Меган, че тя — може би — проявява интерес към него. А сега поне имаше приличието да се изчерви. Доста често го правеше за хубавец като него.

— Само исках да се сбогуваме. Нищо повече. И да ти кажа, че се надявам да се видим отново някога.

— На колко си години, Кърк?

— На двайсет и пет.

— Аз съм на двайсет и осем. Лекар съм. Припомни ми с какво се занимаваше?

— Преподавам.

— По кой предмет?

— Подводно гмуркане.

— Да — значи ти си млад инструктор по подводно гмуркане и живееш в Сидни, а аз съм по-възрастна от теб лекарка, която работи в Лондон.

— Не си толкова стара.

— Просто… не виждам какво може да излезе от това. А ти?

Той наведе глава и Меган едва се въздържа да не го прегърне, да опита пак от целувките му и да му признае истината.

— Само исках да те видя. Нищо повече. Подобни неща не са в стила ми. Да се отрежа и да се озова в легло с напълно непозната жена.

— Можеш ли да говориш малко по-високо? Мисля, че една от възрастните дами на спирката отсреща не те чува.

Кърк отпусна русата си глава, разбрал най-сетне, че появяването му тук не беше добра идея.

— Вземи — проговори той и й подаде листче с написан телефонен номер. Международен номер. Много далечен. — Ако някога ти потрябвам. Или ако дойдеш в Австралия…

— Благодаря.

— Както казах… просто те харесвам.

— Да, добре. Аз също те харесвам.

— Е, както се пее в песента — предполагам, че ще се видим в някой друг живот.

— Да — съгласи се тя. — Дотогава, Кърк.

В момента, в който той се скри зад ъгъла, тя започна да къса листчето на малки парченца със замъглени от сълзите очи.

Млад и глупав. На път към приятелката си и красивите им бебета, без да му кажа, без да настоявам да поеме своя дял от товара. Имаше право обаче — беше забавно.

Беше извадил късмет. Тя не искаше семейство с този мъж.

Вече си имаше семейство.



В друго семейство досега да се бяха отчуждили. Двайсет и няколко — трийсетгодишни, други сестри биха били погълнати от домашните задължения и работата, които отнемаха цялото им време. В други семейства мъжете и работата биха застанали помежду им.

И макар че Джесика имаше съпруг, мечти и къща в зеления край на града, а Меган и Кат — своята поглъщаща цялото им време работа в другия край, те се държаха една за друга както когато бяха малки и растяха без майка.

Не го обсъждаха. Ала когато Кат започна да излиза с Рори, той се изненада, че сестрите се чуват по телефона всеки ден и излизат на закуска веднъж седмично. „Такава близост е необичайна, не мислиш ли?“ — попита той с типичната си нежна и леко крива усмивка. Но, разбира се, за Кат, Меган и Джесика това си беше съвсем нормално.

Тогава Кат си помисли, че никой не обича повече семейството си от човек от разбито семейство.



Винаги се стараеха да се срещат в някой ресторант, равноотстоящ от местата, където живееха или работеха.

Когато Меган беше в медицинския, а Джесика живееше в „Малката Венеция“ с Паоло, се срещаха в „Сохо“, в западащия разкош на частния клуб на Кат, чийто членове бяха оръфани като килимите.

Сега, когато Меган работеше в „Хакни“, а Джесика беше в горната част, в „Хайгейт“, оста се бе преместила на изток, в един ресторант до пазара за месо в „Смитфийлд“. По идея на Кат. Представляваше място, където млади сервитьори чужденци, облечени в черно, сервираха традиционни британски ястия като бекон, свинско и пържени закуски, сякаш бяха екзотични деликатеси, а топлите напитки носеха в големи чаши с дръжки вместо в чаени чаши с чинийки. Всичко, освен безбожните цени говореше за автентична работническа класа.

Кат пристигна първа и през огромните прозорци на ресторанта видя месарите с бели престилки, които цяла нощ бяха прехвърляли още прясното месо, бутове и плешки в подредените коли за разнасяне на стоки.

Джесика се появи втора и двете продължиха да наблюдават работата на месарите от „Смитфийлд“.

— Най-вероятно всичко това ще изчезне след десет години — отбеляза Кат. — Ще ги избутат в предградията и „Смитфийлд“ ще се превърне в още един „Ковънт Гардън“ с бутици за дрехи, улични музиканти и малки кафенета.

— О, хубаво ще бъде — възкликна Джесика и взе менюто.

Кат я погледна втренчено.

— Ще бъде направо ужасно, Джес.

Джесика сви рамене.

— Да не би да предпочиташ гледката на тези мъже, които разнасят разфасовани крави? Сигурно според теб придава характер на мястото.

Меган дойде и погледна часовника си, притеснена, че трябва да бърза за сутрешните прегледи в „Ийст Енд“. Тя грабна менюто.

— Взе ли си резултатите? — попита тя Джесика.

Джесика кимна. Келнерът с черна риза дойде и те поръчаха, сочейки в менюто, сякаш той не можеше да им разбере английския. Когато се отдалечи, Меган и Кат погледнаха Джесика в очакване да заговори.

— Имам ендометриоза — съобщи тя, произнасяйки думата, сякаш до неотдавна не я е знаела. — Резултатите от лапароскопското изследване показват, че имам ендометриоза.

— Това обяснява болките — каза Меган, като хвана сестра си за ръце. — Ужасните болки всеки месец.

— Ендометриоза — повтори Кат. — Какво означава това? Има нещо общо с цикъла ти, нали?

Меган кимна.

— Това е състояние, при което части от мембраните, подобни на вътрешната обвивка на матката, са на места, където не би трябвало да бъдат — в мускулите на матката, фалопиевите тръби и яйчниците. Накратко, онези ужасни възпалени места, които кървят, когато кървиш.

— Пречат да забременееш — поясни Джесика — и ти причиняват адски болки.

— Не могат ли да го излекуват? — поинтересува се Кат.

— Изчезва след менопаузата — обясни Меган.

— Нямам търпение да дойде този момент — иронично рече Джесика.

— Можеш да го контролираш, като вземаш противозачатъчни. Спираш цикъла, спираш болката. И се предпазваш от влошаване на състоянието. Но най-доброто лечение е…

Джесика я погледна и се усмихна горчиво.

— Това е най-забавното, Кат. Любимата ми част.

— Най-доброто лечение за ендометриозата — тихо каза Меган — е да забременееш.

— Пречи ти да забременееш — поясни Джесика, — но минава само ако имаш бебе. Не е ли идеално?

— Симптомите изчезват, когато забременееш — потвърди Меган. — Вярно е, че симптомите затрудняват забременяването, но не го правят невъзможно, Джес. Моля те, повярвай ми.

Меган прегърна Джесика и сестра й притисна глава към нея. Докато галеше сестра си по косата, Меган погледна през прозореца и видя парчетата кърваво месо, които прекарваха с колички до армията от бели ванове. Безглавите жълтеникавобели трупове и късовете окървавена плът. Мъжете с пропити с кръв бели престилки като в платно на Джаксън Полък4.

В този момент пристигна закуската и Меган ахна, усетила как съдържанието на стомаха й се надига към гърлото. Тя избута сестра си настрани и бързо напусна масата. Когато се върна от тоалетната, Кат ядеше от сандвича си със салам, но Джесика не беше докоснала палачинките си.

— Какво ти е, Меган?

— Нищо. — Тя погледна към свинското, което си бе поръчала, и усети, че отново й прилошава.

— Меган — повтори Кат с нетърпящия възражение тон на по-голямата сестра. — Какво става?

Меган погледна сестрите си и разбра, че беше лудост да си мисли, че може да го скрие от тях. Те бяха най-добрите й приятелки. Щяха да разберат.

— Бременна съм — изрече тя.

Кат остави хлебчето си.

— Откога?

— В осмата седмица.

— Уил какво мисли за това?

— Не е на Уил.

— Добре — каза Кат. — Добре.

Джесика се мъчеше да проговори.

— Е… честито — произнесе накрая. Тя погали сестра си по рамото, усмихвайки се през тънка пелена от сълзи. — Казвам го съвсем искрено. Честито!