— Какво например?
— Например чифт двайсет и четири годишни цици.
Кат онемя. Изпита ярост. Мъжете не се отнасяха с Бригите по този начин. Тя беше тази, която ги зарязваше.
— Някаква надарена уличница от офиса му. — Бригите хладнокръвно пусна в машината полароидна снимка, на която с Дигби бяха на камили на фона на пирамиди в далечината. Очите й бяха сухи, забеляза с възхищение Кат. Дори в този момент Бригите се владееше. От долния етаж долитаха глъчта и врявата на съботната вечер в „Мама-сан“.
— Исках само да ти кажа, че отвън чакат двама футболисти без резервация.
— Сами?
— Има две жени с тях. Приличат на стриптийзьорки. Е, може и да са им съпруги. Какво да им кажа?
— Кажи им следващия път да се обадят предварително.
— Може да ни направят добра реклама. Отвън чакат няколко фотографи.
— По-добра реклама ще бъде, ако ги върнем.
— Добре.
Кат тръгна да излиза. Гласът на Бригите я спря на вратата.
— Знаеш ли колко навърших тази година?
Кат поклати глава.
— Четирийсет. На четирийсет години съм. Как бих могла да се конкурирам с чифт пищни двайсетгодишни цици?
— Двайсет и четири годишни. И не трябва да се конкурираш. Ти си силна свободна жена, която е видяла и опитала много неща от живота. Не ти е необходимо да се залепиш за някой мъж, за да докажеш, че си личност. Тя трябва да се конкурира с теб.
Бригите започна да се смее.
— О, скъпата ми Кат!
— Ти си шестицата от тотото — започна Кат в опит да възстанови пострадалото й самочувствие, — не тя.
Бригите гледаше с тъга снимка от някакво празненство — Нова година? — после я пусна в машината.
— Бедата е там, Кат, че с остаряването кръгът от потенциални партньори за жените се смалява, но за мъжете нараства. — Тя подаде на машината снимка от някакъв мост в Париж. — И какво остава за жени като нас?
И докато силния шум от съботната вечер гърмеше под краката им, Кат се замисли. Жени като нас?
Глава 4
Това беше любимият й момент от седмицата.
Когато градските улици опустяваха и светлините в Лондон угасваха, Кат удобно настаняваше издълженото си тяло в колата му и затваряше очи веднага щом главата й докоснеше облегалката.
— Боже — въздъхваше, — гроги съм.
— След малко се прибираме вкъщи — казваше той.
Винаги я вземаше от ресторанта след работа в събота. Докато „Мама-сан“ затвореше и последният пиян клиент беше натоварен на такси, а кухненският персонал и сервитьорките — нахранени и качени на процесия от мини-таксита, докато Кат заключеше ресторанта, вече почти се зазоряваше.
Тези съботни нощи и неделни утрини бяха любимото им време. Двамата изпиваха по питие в апартамента му, изкъпваха се заедно и се любеха лениво, докато не се отпуснеха изтощени в прегръдките си.
Неделята означаваше късна закуска в непосредствена близост до Фулъм Роуд, с купчина вестници и пресни понички в малко кафене — тяхното тайно място, където можеха да наблюдават преминаващите хора и да си представят, че са в „Челси“ през шестдесетте. През тези разкошни часове на безгрижие мечтите им се покриваха напълно. Кат бе намерила свободата, за която беше жадувала от дете, а Рори — спокойния живот, който бе търсил след края на брака си.
Но не и тази нощ. Рори отключи входната врата на апартамента си, в който не би трябвало да свети и да се чува музика. Ярко осветление и оглушителна музика.
— Сигурно Джейк е дошъл — каза Рори.
Джейк беше петнайсетгодишният му син, който живееше с майка си и идваше при Рори по празниците. Изключенията от правилото бяха вечерите, когато скандалите с истерични крясъци завършваха с демонстративното напускане на апартамента и отиване при баща му. Рори се намръщи. Какво беше станало този път? Той се обърна към Кат с извинителна усмивка.
— Дано не възразяваш — каза.
— Няма нищо — отвърна Кат.
Беше очаквала с нетърпение да остане сама с Рори и да се усамотят от останалия свят. Само че какво можеше да каже? Мъжът, с когото беше, имаше дете и ако искаше да бъдат заедно, трябваше да приеме факта. Освен това харесваше Джейк. Когато се запозна с него преди три години, той беше свито и добро дванайсетгодишно момче, което изживяваше тежко развода на родителите си. Кат веднага го заобича, виждайки в него раните от собственото си детство. Джейк беше силно привързан към Рори и лесно се разплакваше — човек трябваше да има сърце от камък, за да не изпита топли чувства към него. Ала Кат трябваше да признае, че е трудно да разпознае слънчевото дванайсетгодишно хлапе в този недодялан тийнейджър, в който се бе превърнал Джейк.
— Каква е тази музика? — усмихна се широко Рори, когато влезе в стаята. — „Нирвана“?
Джейк — пъпчив, върлинест и с качулка на главата, с бушуващи хормони — се бе изтегнал на дивана, а от устата му висеше саморъчно свита цигара.
— „Нирвана“? — възкликна подигравателно. — „Нирвана“?!
До него седеше друго момче с вълнена шапка. Кат се запита защо носеха вътре дрехи за навън? Какво му беше готиното?
— „Нирвана“ — закикоти се другият младеж. — „Нирвана“!
— Това са „Уайт Страйпс“ — обясни Кат. — Нещо от „Слон“, нали? „Топка и бисквита“, ако не се лъжа. Излагаш се, Рори.
— Звучи малко като „Нирвана“ — оправда се глуповато Рори.
Джейк завъртя очи към тавана.
— Изобщо не звучи като шибаната „Нирвана“!
— Мери си малко езика — направи му забележка Рори. — И отвори, моля те, прозореца, щом ще пушиш тази гадост.
— Мама няма нищо против.
— Майка ти не живее тук. Няма ли да поздравиш Кат?
Джейк изсумтя.
— Здрасти, Джейк. Как е? — поздрави Кат с онзи приветлив тон, който сякаш пазеше само за него.
Приятелят му се казваше Джъд. Джъд беше планирал да спи при Джейк, докато не бе възникнал някакъв спор с майката на Джейк. Подробностите не бяха ясни. Доколкото разбираше Кат, беше свързано с тридневна пица, непрани чорапи и отношение към дома като към хотел. Затова Джейк и приятелят му бяха потърсили убежище при баща му.
Кат съжали Джейк. Тя знаеше какво е майка ти и баща ти да живеят своя си живот в различни домове. Това чувство за безизходица й беше добре познато. Всъщност този Джейк все още бе същото уязвимо дете, което познаваше до неотдавна.
Ала съботната й нощ беше провалена и й бе трудно да пропъди мисълта, че родителите съсипват първата половина от живота ти, а после нечии чужди деца съсипват втората половина.
Е, сега майка й би се засмяла.
Нямаше сластно любене за Рори и Кат тази нощ и изпиването по чаша вино беше някак формално, като по навик.
Изгълтаха набързо виното, докато в дневната „Уайт Страйпс“ отстъпиха пред хип-хопа, гърмящ от телевизора. Кат се опита да прикрие разочарованието си заради Рори, защото той беше най-добрият и нежен мъж, който беше срещала досега, и вярваше, че го обича.
Беше изморена до смърт. Когато се мушнаха под завивката, двамата се сгушиха един зад друг и скоро след това тя заспа дълбоко въпреки думкането и каканиженето, което се чуваше от телевизора.
Рано призори се събуди много жадна и само по бикини и белия халат за карате, измъкнат от коша с мръсно пране, дошляпа до кухнята в притихналия апартамент.
Ахна, когато запали лампата. Джейк и Джъд седяха по боксерки и дъвчеха препечени филийки.
— О, извинете — каза Кат и извади набързо бутилка „Евиан“ от хладилника, като се отказа от чаша, тъй като чашите бяха в шкафа, което би означавало да се приближи до грубоватите бели крайници на двамата тийнейджъри.
Когато затвори вратата на спалнята след себе си, тя чу гласа на Джъд и общ гробовен смях.
— Не е зле за старо момиче като нея — прозвуча коментарът му.
Майкъл доближи ухилената си физиономия до мърлявото лице на дъщеря си.
— Чия е тази мръсна муцунка? — попита той. — Коя ми е тази дундичка-мундичка? Коя, коя? Сладка дундичка-мундичка! Сладка, сладка! Клои ли е? Клои?
Клои гледаше баща си безизразно.
После се оригна и оригването беше съпроводено с малка струйка повърнато пюре от еко зеленчуци, които изригнаха от устата й и потекоха по брадичката й с трапчинка.
Принудена да слуша тези безсмислени глупотевини, Джесика си помисли: „Че кой не би повърнал след всичко това?“
— Ооо, да не би татковата дундичка-мундичка да я боли пупата? Боли ли я? Боли?
Не може това да е добре за нея, помисли си Джесика. Да говориш на едно бебе като че ли току-що са ти направили пълна лоботомия — не може да бъде добро за развитието й. Но пък какво ли разбирам аз?
Нищо, това разбирам аз.
Докато Наоко почистваше повърнатото от лицето и дрехите на дъщеря си, Майкъл се завтече да донесе цифровата камера за хиляда лири, купена специално, за да запечата повръщането на Клои за бъдещите поколения.
"Светът е пълен с чудеса" отзывы
Отзывы читателей о книге "Светът е пълен с чудеса". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Светът е пълен с чудеса" друзьям в соцсетях.