— Какво например?

— Например чифт двайсет и четири годишни цици.

Кат онемя. Изпита ярост. Мъжете не се отнасяха с Бригите по този начин. Тя беше тази, която ги зарязваше.

— Някаква надарена уличница от офиса му. — Бригите хладнокръвно пусна в машината полароидна снимка, на която с Дигби бяха на камили на фона на пирамиди в далечината. Очите й бяха сухи, забеляза с възхищение Кат. Дори в този момент Бригите се владееше. От долния етаж долитаха глъчта и врявата на съботната вечер в „Мама-сан“.

— Исках само да ти кажа, че отвън чакат двама футболисти без резервация.

— Сами?

— Има две жени с тях. Приличат на стриптийзьорки. Е, може и да са им съпруги. Какво да им кажа?

— Кажи им следващия път да се обадят предварително.

— Може да ни направят добра реклама. Отвън чакат няколко фотографи.

— По-добра реклама ще бъде, ако ги върнем.

— Добре.

Кат тръгна да излиза. Гласът на Бригите я спря на вратата.

— Знаеш ли колко навърших тази година?

Кат поклати глава.

— Четирийсет. На четирийсет години съм. Как бих могла да се конкурирам с чифт пищни двайсетгодишни цици?

— Двайсет и четири годишни. И не трябва да се конкурираш. Ти си силна свободна жена, която е видяла и опитала много неща от живота. Не ти е необходимо да се залепиш за някой мъж, за да докажеш, че си личност. Тя трябва да се конкурира с теб.

Бригите започна да се смее.

— О, скъпата ми Кат!

— Ти си шестицата от тотото — започна Кат в опит да възстанови пострадалото й самочувствие, — не тя.

Бригите гледаше с тъга снимка от някакво празненство — Нова година? — после я пусна в машината.

— Бедата е там, Кат, че с остаряването кръгът от потенциални партньори за жените се смалява, но за мъжете нараства. — Тя подаде на машината снимка от някакъв мост в Париж. — И какво остава за жени като нас?

И докато силния шум от съботната вечер гърмеше под краката им, Кат се замисли. Жени като нас?

Глава 4

Това беше любимият й момент от седмицата.

Когато градските улици опустяваха и светлините в Лондон угасваха, Кат удобно настаняваше издълженото си тяло в колата му и затваряше очи веднага щом главата й докоснеше облегалката.

— Боже — въздъхваше, — гроги съм.

— След малко се прибираме вкъщи — казваше той.

Винаги я вземаше от ресторанта след работа в събота. Докато „Мама-сан“ затвореше и последният пиян клиент беше натоварен на такси, а кухненският персонал и сервитьорките — нахранени и качени на процесия от мини-таксита, докато Кат заключеше ресторанта, вече почти се зазоряваше.

Тези съботни нощи и неделни утрини бяха любимото им време. Двамата изпиваха по питие в апартамента му, изкъпваха се заедно и се любеха лениво, докато не се отпуснеха изтощени в прегръдките си.

Неделята означаваше късна закуска в непосредствена близост до Фулъм Роуд, с купчина вестници и пресни понички в малко кафене — тяхното тайно място, където можеха да наблюдават преминаващите хора и да си представят, че са в „Челси“ през шестдесетте. През тези разкошни часове на безгрижие мечтите им се покриваха напълно. Кат бе намерила свободата, за която беше жадувала от дете, а Рори — спокойния живот, който бе търсил след края на брака си.

Но не и тази нощ. Рори отключи входната врата на апартамента си, в който не би трябвало да свети и да се чува музика. Ярко осветление и оглушителна музика.

— Сигурно Джейк е дошъл — каза Рори.

Джейк беше петнайсетгодишният му син, който живееше с майка си и идваше при Рори по празниците. Изключенията от правилото бяха вечерите, когато скандалите с истерични крясъци завършваха с демонстративното напускане на апартамента и отиване при баща му. Рори се намръщи. Какво беше станало този път? Той се обърна към Кат с извинителна усмивка.

— Дано не възразяваш — каза.

— Няма нищо — отвърна Кат.

Беше очаквала с нетърпение да остане сама с Рори и да се усамотят от останалия свят. Само че какво можеше да каже? Мъжът, с когото беше, имаше дете и ако искаше да бъдат заедно, трябваше да приеме факта. Освен това харесваше Джейк. Когато се запозна с него преди три години, той беше свито и добро дванайсетгодишно момче, което изживяваше тежко развода на родителите си. Кат веднага го заобича, виждайки в него раните от собственото си детство. Джейк беше силно привързан към Рори и лесно се разплакваше — човек трябваше да има сърце от камък, за да не изпита топли чувства към него. Ала Кат трябваше да признае, че е трудно да разпознае слънчевото дванайсетгодишно хлапе в този недодялан тийнейджър, в който се бе превърнал Джейк.

— Каква е тази музика? — усмихна се широко Рори, когато влезе в стаята. — „Нирвана“?

Джейк — пъпчив, върлинест и с качулка на главата, с бушуващи хормони — се бе изтегнал на дивана, а от устата му висеше саморъчно свита цигара.

— „Нирвана“? — възкликна подигравателно. — „Нирвана“?!

До него седеше друго момче с вълнена шапка. Кат се запита защо носеха вътре дрехи за навън? Какво му беше готиното?

— „Нирвана“ — закикоти се другият младеж. — „Нирвана“!

— Това са „Уайт Страйпс“ — обясни Кат. — Нещо от „Слон“, нали? „Топка и бисквита“, ако не се лъжа. Излагаш се, Рори.

— Звучи малко като „Нирвана“ — оправда се глуповато Рори.

Джейк завъртя очи към тавана.

— Изобщо не звучи като шибаната „Нирвана“!

— Мери си малко езика — направи му забележка Рори. — И отвори, моля те, прозореца, щом ще пушиш тази гадост.

— Мама няма нищо против.

— Майка ти не живее тук. Няма ли да поздравиш Кат?

Джейк изсумтя.

— Здрасти, Джейк. Как е? — поздрави Кат с онзи приветлив тон, който сякаш пазеше само за него.

Приятелят му се казваше Джъд. Джъд беше планирал да спи при Джейк, докато не бе възникнал някакъв спор с майката на Джейк. Подробностите не бяха ясни. Доколкото разбираше Кат, беше свързано с тридневна пица, непрани чорапи и отношение към дома като към хотел. Затова Джейк и приятелят му бяха потърсили убежище при баща му.

Кат съжали Джейк. Тя знаеше какво е майка ти и баща ти да живеят своя си живот в различни домове. Това чувство за безизходица й беше добре познато. Всъщност този Джейк все още бе същото уязвимо дете, което познаваше до неотдавна.

Ала съботната й нощ беше провалена и й бе трудно да пропъди мисълта, че родителите съсипват първата половина от живота ти, а после нечии чужди деца съсипват втората половина.

Е, сега майка й би се засмяла.



Нямаше сластно любене за Рори и Кат тази нощ и изпиването по чаша вино беше някак формално, като по навик.

Изгълтаха набързо виното, докато в дневната „Уайт Страйпс“ отстъпиха пред хип-хопа, гърмящ от телевизора. Кат се опита да прикрие разочарованието си заради Рори, защото той беше най-добрият и нежен мъж, който беше срещала досега, и вярваше, че го обича.

Беше изморена до смърт. Когато се мушнаха под завивката, двамата се сгушиха един зад друг и скоро след това тя заспа дълбоко въпреки думкането и каканиженето, което се чуваше от телевизора.

Рано призори се събуди много жадна и само по бикини и белия халат за карате, измъкнат от коша с мръсно пране, дошляпа до кухнята в притихналия апартамент.

Ахна, когато запали лампата. Джейк и Джъд седяха по боксерки и дъвчеха препечени филийки.

— О, извинете — каза Кат и извади набързо бутилка „Евиан“ от хладилника, като се отказа от чаша, тъй като чашите бяха в шкафа, което би означавало да се приближи до грубоватите бели крайници на двамата тийнейджъри.

Когато затвори вратата на спалнята след себе си, тя чу гласа на Джъд и общ гробовен смях.

— Не е зле за старо момиче като нея — прозвуча коментарът му.



Майкъл доближи ухилената си физиономия до мърлявото лице на дъщеря си.

— Чия е тази мръсна муцунка? — попита той. — Коя ми е тази дундичка-мундичка? Коя, коя? Сладка дундичка-мундичка! Сладка, сладка! Клои ли е? Клои?

Клои гледаше баща си безизразно.

После се оригна и оригването беше съпроводено с малка струйка повърнато пюре от еко зеленчуци, които изригнаха от устата й и потекоха по брадичката й с трапчинка.

Принудена да слуша тези безсмислени глупотевини, Джесика си помисли: „Че кой не би повърнал след всичко това?“

— Ооо, да не би татковата дундичка-мундичка да я боли пупата? Боли ли я? Боли?

Не може това да е добре за нея, помисли си Джесика. Да говориш на едно бебе като че ли току-що са ти направили пълна лоботомия — не може да бъде добро за развитието й. Но пък какво ли разбирам аз?

Нищо, това разбирам аз.

Докато Наоко почистваше повърнатото от лицето и дрехите на дъщеря си, Майкъл се завтече да донесе цифровата камера за хиляда лири, купена специално, за да запечата повръщането на Клои за бъдещите поколения.