— Аз съм стажант семеен лекар.

— Това какво ще рече?

— Трябва да работя една година под наблюдение, преди да взема разрешително за практикуване.

Госпожа Марли присви очи.

— Другия път искам истински доктор. Знам си правата!

— Какъв е проблемът? — поинтересува се Меган.

Проблемът беше с дъщерята. Невероятно сладко тригодишно момиченце — как на такива противни родители им се раждат такива разкошни деца? — което лежеше отпуснато на дивана и гледаше детски филм по дивидито. Меган познаваше това състояние.

Тя прегледа детето. Имаше висока температура, но иначе беше добре. Меган забеляза малките му диамантени обеци. Тези хора не можеха да изчакат децата им да пораснат, макар че с небрежните си дрехи, леки наркотици и силна музика възрастните от Съни Вю сякаш завинаги се закотвяха в юношеската възраст.

— Как се казваш? — попита Меган, като отметна влажен кичур от челото на момиченцето.

— Дейзи, госпожице.

— Мисля, че имаш лека треска, Дейзи.

— Имам си котенце.

— Много хубаво.

— Имам си кученце.

— Чудесно!

— Имам си динозавър.

— От теб искам да си почиваш повече през следващите няколко дни. Ще го направиш ли заради мен, Дейзи?

— Да, госпожице.

— Как е с ходенето до тоалетната, госпожо Марли?

— Сере като впрегатен кон — обясни майката и прокара дебелия си розов език по края на хартийка за свиване на цигари.

Меган се изправи и се обърна срещу жената. Когато заговори, се изненада, че гласът й трепери от възмущение.

— Нали не пушите марихуана в присъствието на детето?

Госпожа Марли сви рамене.

— Ж’веем в свободна страна.

— Това е често срещано заблуждение. Ако разбера, че вземате наркотици пред детето, ще видите точно колко е свободна.

— Да не би да ме заплашвате със социалните служби?

— Казвам ви да не го правите.

Присъщата войнственост на жената изведнъж изчезна и тя омекна. Остави хартията за цигари и започна да се суети около Дейзи, сякаш се бореше за титлата майка на годината.

— Гладна ли си, красавице моя? Искаш ли мама да ти размрази нещо?

Меган си тръгна. Каква жена — помисли си тя. Ако Дейзи беше мое дете, щях да й давам свястна питателна храна, да й чета за Хари Потър, нямаше да й пробивам ушите и да й позволявам да носи евтини дрънкулки и…

Очите й изведнъж плувнаха в сълзи. Дейзи не беше нейно дете. Тя бе просто пациент, а й оставаха още три посещения, преди да се върне в кабинета.

Меган мина през насъбралите се младежи с качулки в подножието на стълбището. Този път не й се присмяха, въпреки че редиците им се бяха увеличили с няколко по-малки качулати създания, които приличаха на джуджета върху високопланински бегачи.

Какви хора! — помисли си Меган. — Множат се като зайци.

Имаха късмет, че тя беше тук, за да ги спаси.



Шефката на Кат беше жена, която имаше всичко. Бригите Волф имаше бизнес, създаден от нулата, приятел, с когото се беше запознала в един от онези богаташки курорти в Кения, и най-вече — независимост.

Ако мечтата на Кат да напусне дома си беше чиста проба освобождение, то Бригите със сигурност беше по-близо до осъществяването на тази мечта от всеки друг. Нямаше съпруг, пред когото да се отчита, деца, които да й пречат да скочи на самолета, когато й се прииска да пътува. Никой не притежаваше Бригите и за разлика от повечето хора тя не живееше в капана на миналото си.

Затова Кат се изненада, когато в събота вечер влезе в кабинета на Бригите в „Мама-сан“ и я завари да захранва машината за рязане на хартия със снимки от една кутия за обувки.

Бригите предупредително вдигна ръка. Кат застана на едно място — свидетел на унищожаването на куп спомени.

Бригите избираше снимка от кутията, удостояваше я със студена усмивка, после я пускаше в гъргорещата машина. Кошчето за боклук преливаше от цветни лентички, които показваха, че работи от доста време. Кат забеляза, че на снимките бяха Бригите и гаджето й. Ако четирийсет и пет годишният строителен предприемач Дигби можеше изобщо да бъде наречен гадже.

В миналото имаше върволица от мъже, всичките малко по-стари и по-богати от Бригите, с които тя оставаше обикновено две-три години, после се отърваваше от тях. „Като колите — беше обяснила на Кат. — Вземаш си нова преди старата да е сдала багажа.“

Дигби се задържа повече от останалите. Бригите се шегуваше, че ще го остави, докато не си намери вибратор, който обича да ходи на изложби. Сега Дигби очевидно беше вън от картинката, но явно връзката им не беше свършила както другите в миналото й.

Бригите беше научила Кат на всичко, което знаеше за ресторантьорския бизнес, и на много неща за живота.

Затова сега Кат стоеше мълчаливо, сякаш можеше да научи нещо.

Дължеше кариерата си на тази жена.

Когато се запозна с Бригите Волф, Кат беше на двайсет и пет, журналистка на свободна практика и изкарваше минимален хонорар с писане на критики за ресторанти за малък моден справочник. Пиши за нещо, което познаваш, съветваха я всички, а след като беше готвила хиляди ястия за сестрите си като малки, Кат беше специалист в тази област.

После беше опознала ресторантите, защото в университета момчетата от добри семейства, завършили частни училища, я водеха на вечери, преди да се опитат да я вкарат в леглото. Това беше нов за нея свят — познаваше само бегло ресторантите, където ходеше с баща си и приятелите му актьори, които се интересуваха повече от пиенето, отколкото от яденето, — но веднага привикна. Обикновено храната беше по-добра от секса. Най-много й допадаше, че не се налагаше тя да готви.

Когато се запозна с Кат, Бригите Волф беше почти на трийсет години и бе собственик, счетоводител и главен готвач на „Мама-сан“ — малко заведение за японска храна на Брюър Стрийт, където младите хора се редяха на опашки за купичка соба и юфка удон.

През следващите десет години Лондон щеше да се напълни с азиатски ресторанти, чиито собственици не бяха азиатци — светли и семпли заведения, които предлагаха тайванско къри, виетнамска юфка, китайски дим сум и японско сашими, сякаш континентът се състоеше от една обща държава с кухня, идеална за красивите млади хора, които обръщаха внимание на диетата и външния си вид. „Мама-сан“ беше сред първите.

Кат се присъедини към опашката за японска супа на Брюър Стрийт и написа възторжена рецензия в справочника. Когато отново дойде, този път като обикновен клиент, Бригите й предложи работа като управител.

И понеже справочникът не се славеше със стриктно заплащане, Кат прие. Скоро след това справочникът беше спрян. „Мама-сан“ се премести извън Сохо на по-престижно място, макар че според Кат клиентелата се състоеше от същите младежи с размъкнати панталони, които се редяха на Брюър Стрийт, преди да отидат на танци в „Уаг“, само че с десет години по-възрастни, напреднали с кариерата и с много по-големи възможности. Бригите се радваше на ресторанта си колкото и клиентите.

— Един велик човек е казал „Подреди живота си така, че да не можеш да направиш разлика между работа и удоволствие“.

— Шекспир? — попита Кат.

— Уорън Бийти — отвърна Бригите.

Беше любов от пръв поглед. Дотогава Кат не беше срещала човек, който да цитира Уорън Бийти. Майка й се кълнеше, че веднъж опипал задника й зад кулисите на лондонския „Паладиум“. Бригите се забавляваше както никой друг. След домашната робия през детството й това беше животът, за който Кат бе мечтала.

Когато по-голямата част от града още спеше, двете жени обикаляха пазарите — „Смитфийлд“ за месо, „Билингсгейт“ за риба и „Ню Спиталфийлдс“ за зеленчуци. Червенолики мъже в лекьосани бели престилки си подвикваха в сутрешния здрач. Кат се научи как да наема добри работници за кухнята и как да уволнява некадърните, когато се появят на работа пияни или надрусани, или просто не могат да държат ръцете си далеч от сервитьорките.

Научи се как да омайва търговеца на вина, данъчния ревизор, санитарния инспектор и да не им се плаши. Макар да бе само с четири години по-възрастна от нея, Бригите най-много се доближаваше до представата й за майка.

Тя беше една от онези европейки, които откриват начина на живот, който им харесва, около двайсет и петата си година, и го запазваха завинаги. Никога не се беше омъжвала. Работеше по-здраво от когото и да било сред познатите на Кат и се забавляваше със същия хъс — два пъти направи преходи в подножието на Хималаите, гмуркаше се на Малдивите или прекосяваше с кола Австралия.

Понякога вземаше и Дигби, друг път го оставяше у дома — по-скоро любима част от багажа, отколкото мъж. Бригите се наслаждаваше на живота си и от години беше пътеводна звезда за Кат, показваше й посоката и начините да живееш живота си. Необременено.

Бригите избра снимка, на която с Дигби бяха на заслепяващ очите бял плаж. Малдивските острови? Сейшелските? Последен поглед и снимката замина в машината.

— Какво е направил? — поинтересува се Кат.

— Иска да е с някоя, която може да му предложи нещо ново.