Джеръми придърпа чашата с кафето към себе си.

— Казваш, че жена му е оглушала?

— Господ най-после осъзна, че жертвата й е достатъчна. Да е жива и здрава.

Той се засмя и отпи от кафето.

— И защо е решил, че точно ти си се свързала с мен?

— Случи ли се нещо необичайно, винаги обвиняват мен. Предполагам, че е заради професията, понеже съм градската ясновидка.

Джеръми я погледна изненадано и тя се усмихна.

— Като гледам, май не вярваш много в тия работи.

— Не вярвам много — призна си той.

Дорис приглади престилката си.

— Аз също не вярвам много. Повечето от така наречените ясновидци са кукувци или мошеници. Но има и такива, дето наистина притежават дарбата.

— Значи… можеш да четеш мислите ми?

— Нищо подобно — поклати глава тя. — Или много рядко. Имам отлична интуиция за хората, но четенето на мисли беше работа на мама. Никой не можеше да скрие нищо от нея. Винаги знаеше какво мисля да й купя за рождения ден и вкъщи много се забавлявахме с това, но моята дарба е друга. Аз съм гадател и радиестезист, мога да ти кажа дали бебето ще бъде момче или момиче.

— Аха.

Дорис се вгледа в него.

— Не ми вярваш.

— Нека да кажем просто, че си гадател и радиестезист. Това означава, че можеш да намираш вода и можеш да ми кажеш къде да копая за кладенец.

— Точно така.

— И ако поискам да направим тест под научен контрол и строго наблюдение…

— Можеш лично да го проведеш и ако трябва, ми приложи каквито искаш трикове, за да се увериш, че не мамя.

— Разбирам. — Той се замисли за Юри Гилър.

Юри Гилър беше толкова уверен в своите телекинетични способности, че през 1973 година се съгласи да направят експеримент по британската телевизия пред учени и пълно с публика студио. Когато задържа една лъжица на върха на пръста си, тя започна да се извива надолу пред погледите на изумените наблюдатели. Едва по-късно се разбра, че преди шоуто той многократно извивал лъжицата в двете посоки, за да умори метала.

Дорис сякаш разбра какво си мисли той.

— Знаеш ли какво? Можеш да ме изпиташ по всяко време, когато искаш. Но мисля, че не си дошъл за това. Искаш да чуеш за духовете, нали?

— Да — отвърна Джеръми и си отдъхна, доволен да минат на по-сериозна тема. — Имаш ли нещо против да запиша разговора ни?

— Не, разбира се.

Той бръкна в джоба на якето си и извади малък диктофон. Сложи го между тях и натисна съответното копче. Преди да започне, Дорис отпи глътка кафе.

— Д’ре. Историята започва през 1890 година или там някъде. По онова време в града още имало сегрегация и повечето негри живеели извън Бун Крийк на място, наречено Уотс Ландинг. Сега от селището не е останало нищо заради „Хейзъл“, но тогава…

— Прощавай, но… какво е това „Хейзъл“?

— Ураганът „Хейзъл“. През 1945 година. Ударил брега близо до границата с Южна Каролина. Залял голяма част от Бун Крийк и отнесъл Уотс Ландинг.

— Добре. Извинявай. Давай нататък.

— Както ти казах, днес няма да откриеш нищо от селището, но в началото на миналия век там са живеели около триста души. Повечето от тях били потомци на роби, дошли тук от Южна Каролина по време на Агресията на северняците или както вие го наричате, Гражданската война.

Тя му смигна и Джеръми се засмя.

— После тук дошли „Юнион Пасифик“ да построят железница, която трябвало да превърне това място в космополитен район. Поне така обещавали. И по план железопътната линия минавала точно през негърското гробище. По онова време водач на Уотс Ландинг била жена на име Хети Дабилът. Прадедите й дошли от Карибите, не знам точно от кой остров — но когато там разбрали, че ще изровят всички тела от гробището, за да ги преместят на друго място, тя се разстроила и се опитала да убеди общината да направи нещо, за да променят трасето. Но в общината не си помръднали пръста. Дори не й обещали да помислят по въпроса.

Рейчъл пристигна със сандвичите и остави двете чинии на масата.

— Опитай — подкани го Дорис. — Между другото, трябва да ядеш повече. Виж се, само кожа и кости си.

Джеръми взе сандвича и отхапа. Вдигна вежди от изненада и жената се усмихна.

— По-вкусно от всичко, което си ял в Ню Йорк, нали?

— Без съмнение. Поздравления за готвача.

Тя го погледна с едва прикрито кокетство.

— Какъв ласкател сте, господин Марш — каза и Джеръми си помисли, че на младини сигурно е разбила не едно и две сърца.

Дорис продължи с историята си, сякаш изобщо не е спирала:

— По онова време имало много расисти. И още има, но сега са малцинство. Ти си от Севера и сигурно си мислиш, че преувеличавам, но не е така.

— Вярвам ти.

— Не, не ми вярваш. Никой от Севера не вярва, но сега не говорим за това. Продължаваме с историята. Хети Дабилът се ядосала на хората в общината и легендата разказва, че когато й отказали среща с кмета, тя проклела белите управници. Заявила, че ако осквернят гробовете на техните предци, тези на нашите също ще бъдат осквернени. Техните мъртви щели да обърнат земята в търсене на мястото, където били погребани първоначално, да разровят гробището „Седар Крийк“ и нямало да го оставят, докато не го изравнят със земята. Естествено, тогава никой не й обърнал внимание.

Дорис отхапа от сандвича, преглътна и продължи:

— Накратко, негрите пренесли едно по едно телата на своите хора в други гробища, железницата била построена и после, както предричала Хети, в „Седар Крийк“ започнали да стават лоши неща. В началото били дреболии. Няколко счупени надгробни плочи, такива неща, навеждащи на мисълта за вандали. В общината решили, че е работа на хората на Хети, и поставили охрана, но това продължавало. И с годините ставало все по-зле. Нали ходи дотам?

Джеръми кимна.

— Видял си какво става. Цялото гробище сякаш потъва, нали? Точно както предрекла Хети. Няколко години по-късно се появили и светлините. Хората вярват, че това са духовете на робите, които обикалят из гробището.

— Значи гробището не се използва вече?

— Не. В края на седемдесетте години на миналия век е изоставено напълно, но много преди това хората настоявали да бъдат погребани в други гробища около града заради случващото се там. Сега „Седар Крийк“ е собственост на общината, но тя не се грижи за него. От двайсет години е така.

— Някой проверявал ли е защо гробището потъва?

— Не съм много сигурна, но мисля, че някой се бе заел с това. Предците на много влиятелни хора почиват в това гробище и никой не иска да намери гробницата на дядо си или прадядо си разбита. Убедена съм, че търсят обяснение и дочух, че някакви хора от Райли идвали да разберат какво става там.

— Говориш за онези студенти от „Дюк“ ли?

— О, не, не за тях, сладурче. Те бяха просто деца и дойдоха миналата година. Не, говоря ти за миналото. Някъде по времето на първите разрушения.

— Но не знаеш какво са научили?

— Съжалявам, наистина не знам. — Тя замълча за момент и в очите й блесна игриво пламъче. — Но мисля, че се досещам.

Джеръми вдигна вежди.

— И какво е било?

— Вода — отвърна простичко тя.

— Вода ли?

— Забрави ли, че съм гадателка и знам къде има вода? И, та казвам направо, че земята там потъва, защото отдолу има вода. Знам го със сигурност.

— Аха — отвърна Джеръми.

Дорис се засмя.

— Толкова си сладък! Знаеш ли, че лицето ти става страшно сериозно, когато чуеш нещо, на което не искаш да повярваш?

— Не, никой не ми го е казвал досега.

— Е, да го знаеш от мен. Това е толкова симпатично. За мама щеше да е истинско удоволствие да ти прочете мислите. Толкова си предсказуем!

— И какво си мисля според теб?

Дорис се поколеба.

— Казах ти, че моята дарба не е като тази на мама. Тя щеше да те прочете като книга. А и не искам да те плаша.

— Давай, изплаши ме!

— Добре — рече тя и се загледа в него. — Искам да си помислиш за нещо, което знаеш, че не ми е известно. Все пак не забравяй, че силата ми не е в четенето на мисли. Просто… понякога улавям по нещо, и то само ако буди силни чувства.

— Добре — отвърна Джеръми, готов да играе. — Сега се насади на пачи яйца.

— О, я млъквай! — сопна му се тя и протегна ръка към неговата. — Може ли да я подържа?

— Разбира се — кимна той.

— Сега си помисли за нещо лично, което няма откъде да знам.

— Добре.

Тя стисна ръката му.

— Не, сериозно. В момента просто си играеш с мен.

— Добре, ще си помисля нещо.

Джеръми затвори очи и се замисли за Мария и за причината за тяхната раздяла. Жената мълча дълго. Гледаше го, сякаш го подканваше да каже нещо.

Той беше играл тази игра и преди. Безброй пъти. Знаеше достатъчно, за да се въздържи от коментар, и когато тя продължи да мълчи, разбра, че я е хванал. Дорис изведнъж подскочи на стола и веднага пусна ръката му. „Типично — помисли си Джеръми, — това е част от шоуто.“