— Не бях сигурен. Но посоката…

Възрастният мъж поклати глава.

— Добре, добре — отвърна, сякаш най-после бе разбрал, и посочи към града. — Трябва да се върнеш в центъра, оттам да хванеш главния път и да караш на север, докато стигнеш завоя и оттам след пет километра пътят свършва. Завиваш на запад и продължаваш, докато стигнеш до разклона, оттам продължаваш по пътя, дето води към къщата на Уилсън Танърс. Ще видиш таратайка на трупчета, завиваш отново на север, продължаваш направо и ето ти го гробището.

Джеръми кимна.

— Добре.

— Сигурен ли си, че разбра?

— Разклона, къщата на Уилсън Танър, колата на трупчета — повтори той механично. — Благодаря за помощта.

— Няма проблем. Радвам се, че помогнах. Сметката ти е седем долара и четирийсет и девет цента.

— Приемате ли кредитни карти?

— Не. Не ги обичам тия неща аз. Не ми харесва правителството да знае всичко, к’вото правя. Това не му влиза в работата.

— Тогава имате проблем — каза Джеръми, бъркайки в задния си джоб за портфейла. — Чух, че правителството е пуснало шпиони навсякъде.

Тъли кимна, явно беше наясно с това.

— Сигурен съм, че при вас, докторчетата, е още по-зле. Което ми напомня…



Тъли продължи така най-малко още петнайсет минути. Джеръми трябваше да чуе всичко за прищевките на времето, за тъпите разпоредби на правителството и как Уайът — собственикът на другата бензиностанция — щял да излъже Джеръми, ако реши да отиде там, защото пипал настройките на колонките. Но главното, което научи, бе, че Тъли има проблеми с простатата и трябвало да става поне пет пъти нощем. Той поиска мнението на Джеръми по въпроса, понеже бил уролог. И попита за виагра.

След като си прехапа два пъти бузата, за да не избухне, от другата страна на колонката спря кола, прекъсна разговора им и Джеръми си отдъхна. Шофьорът натисна клаксона, Тъли отиде при него, надникна в колата, измъкна някакви жици от таблото и плю встрани. Обеща, че ще оправи нещата, но понеже бил много зает, онзи трябвало да остави колата си при него поне за седмица. Непознатият изглежда очакваше този отговор и след миг двамата вече говореха за госпожа Данджинъс и опосума, който влязъл в кухнята й миналата нощ и изял плодовете в купата на масата.

Джеръми използва момента да се измъкне. Спря пред смесения магазин, за да купи карта и пакет картички с изгледи от Бун Крийк, и не след дълго вече пътуваше по криволичещия път към града. Като по магия намери веднага завоя и разклона, но пропусна отбивката за къщата на Уилсън Танър. Върна се назад и трябваше да се повърти известно време, за да открие тясната, покрита с чакъл алея, скрита под огромни дървета.

Той мина между дърветата и колата заподскача из дупките с различна големина и дълбочина. Мина доста време, докато гората най-после се разреди. Отдясно се появи знак, който го осведоми, че наближава Рикърс Хил, където по време на Гражданската война се е водила някаква си битка, и след няколко минути спря пред главната порта на гробището „Седар Крийк“. Над него се издигаше Рикърс Хил. „Издигаше“ беше относително понятие, защото след кратък оглед установи, че това е единственият хълм в района. Навсякъде се виждаха дъбове, покрити с испански мъх, но голямата магнолия в центъра доминираше над всичко. Подаващите й се над земята корени приличаха на артритни пръсти.

Джеръми веднага забеляза, че гробището — някога спокойно и красиво място за съзерцание, каквито обикновено бяха тези места — сега беше занемарено и изоставено. Пътеката зад портата беше издълбана от силните дъждове и покрита със загнили листа. Няколкото туфи анемична трева от двете й страни изглеждаха нелепо, тук-там се виждаха паднали клони. Неравният терен напомни на Джеръми за повърхността на бурно море. Бурените властваха над всичко и вече достигаха до надгробните плочи, почти всичките изпочупени и с дълбоки пукнатини.

Тъли се оказа прав. Нямаше много за гледане тук. Но мястото беше идеално за свърталище на духове. Щеше да има огромен ефект на телевизионния екран. Джеръми неволно се усмихна. Имаше чувството, че гледа холивудски декор.

Излезе от колата и протегна скованите си крайници. Мина отзад, отвори багажника и извади фотоапарата. Духаше студен вятър, който обаче не можеше да се сравни с арктическия северен вятър в Ню Йорк, и той пое дълбоко въздух, наслаждавайки се на боровия аромат. По небето се носеха кълбести облаци, в далечината се рееше ястреб. Той се загледа в самотния, покрит с тъмни борове Рикърс Хил. В подножието му, където започваше полето, се виждаше голям запустял склад, вероятно за тютюна, от тенекиения му покрив липсваше поне половината. Стените му се рушаха, сградата се бе килнала на една страна и на Джеръми му се стори, че ще се срути при първия по-силен порив на вятъра. Освен склада той не видя друго доказателство за живот на цивилизовани хора.

Бутна желязната порта и ръждясалите панти изстенаха мъчително. Тръгна по пътеката и се загледа в надгробните плочи от двете си страни. В началото се озадачи от липсата на надписи по тях, но после осъзна, че са били изтрити от вятъра, дъжда и времето. Малкото, които можа да разчете, датираха от края на осемнайсети век. Нататък по алеята една гробница беше пропаднала и беше разрушена. Покривът и стените бяха паднали. Зад нея още един паднал паметник препречи пътя му. Следваха още разбити и счупени надгробни плочи. Джеръми не намери доказателства за вандализъм, всичко беше плод на естествена, макар и сериозна разруха. Забеляза също, че през последните трийсет години никой не бе погребван тук и това обясняваше защо гробището изглежда запустяло.

Той спря под сянката на магнолията и си представи как би изглеждало това място в мъглива нощ. Несъмнено призрачно и провокиращо човешкото въображение. Но ако тук наистина имаше някакви светлини, откъде можеха да идват? Първото му предположение беше, че „призраците“ са просто светлинни отражения, пречупени през призмите на превърналата се в миниатюрни капчици мъгла, но наоколо нямаше улични лампи и гробището не беше осветено. По Рикърс Хил също не се виждаха признаци на живот като евентуална причина за този феномен. Джеръми реши, че може да идват от фаровете на преминаващи по пътя коли, но наблизо нямаше голям път, а и ако беше така, хората тук сигурно щяха отдавна да са забелязали.

Той реши, че към току-що купената от местния магазин карта на града трябва да си намери и подробна топографска карта на местността. Надяваше се да открие такава в местната библиотека. При всички случаи трябваше да я посети, за да разучи историята на града и на самото гробище. Трябваше да разбере кога светлините са били забелязани за пръв път, това можеше да му помогне да разбере причината. Беше ясно, че ще му се наложи да прекара в това призрачно място няколко нощи, за да „хване“ светлините, ако времето и мъглата не му попречеха.

Продължи пътя си между гробовете и направи няколко снимки, не за публикацията, а като сравнителен материал, в случай че намереше в библиотеката по-стари снимки. Искаше да види как се е променила местността през годините и може би щеше да разбере кога и защо хората са изоставили гробището. Направи една снимка и на голямата магнолия. Не беше виждал толкова голямо дърво от този вид. Черната кора на ствола му беше силно нагъната и прорязана и загледан в ниските му дебели клони, той си помисли, че ако имаше такова дърво в детството му, той и братята му щяха да играят в сянката му с часове. Но тук нямаше деца, а само мъртъвци.

Докато преглеждаше заснетите пози на цифровия апарат, регистрира някакво движение.

Вдигна поглед и видя една жена да върви към него. Беше с дънки, боти и тънък светлосин пуловер, същия цвят като платнената торба през рамото й. Кестенявата й коса стигаше до раменете. Кожата й беше матова и я освобождаваше от нуждата да използва грим, но това, което привлече погледа му, бяха очите: от разстояние те светеха с необикновен виолетов цвят. Колата й беше паркирана точно зад неговата.

За миг си помисли, че се е запътила към него и ще го помоли да напусне. Може гробището да беше прокълнато и забранено за посещение. Но по-вероятно срещата им беше чисто съвпадение.

Тя продължи да върви към него.

Джеръми я огледа от глава до пети и си призна, че съвпадението бе доста приятно. Изчака я да се приближи още, прибра фотоапарата в калъфа и й се усмихна.

— Добър ден — каза приветливо.

Тя намали леко крачка и го погледна, сякаш досега не го бе забелязала. На лицето й се появи отнесена усмивка. Той очакваше тя да спре и да каже нещо, но жената продължи по пътя си и докато минаваше покрай него, му се стори, че чува тих смях.

Вдигнал вежди от възхищение, той я проследи с поглед. Жената не се обърна нито веднъж. Преди да помисли, Джеръми я последва.

— Хей? — извика високо.

Вместо да спре, тя се обърна и тръгна назад, наклонила леко главата си настрани. Той отново видя на устните й да изгрява онази странна отнесена усмивка.

— Не бива да ме зяпаш така — извика тя към него. — Жените обичат загадъчните мъже.

Обърна се напред, оправи дръжката на платнената торба на рамото си и продължи напред. И на Джеръми отново му се стори, че чува лек смях.

Той остана с отворена уста. Не знаеше какво да отговори на това.

Явно не я бе впечатлил. И какво от това? Можеше поне да отговори на поздрава му. Повечето хора биха го направили. Дали не беше южняшки маниер? Или не искаше да я прекъсват, докато… докато…