Докато какво?

Ето какъв е проблемът на журналиста, въздъхна Джеръми. Професията го правеше прекалено любопитен. В края на краищата, изобщо не му влизаше в работата какво правеше тя тук. Това беше гробище, напомни си той. Дошла е да посети починал близък. Хората често посещават гробищата, нали?

Той сви вежди. Разликата беше, че в другите гробища някой поне косеше тревата, а това тук изглеждаше като Сан Франциско след земетресението през 1906. Можеше да тръгне след нея и да види къде отива, но през живота си бе говорил с достатъчно жени, за да знае, че проследяването е далеч по-зловещо и неприятно от зяпането. А тя не беше харесала да я зяпа.

С едно елегантно полюшване на синята си торба жената изчезна зад близкия дъб и той се помъчи да не поглежда повече натам. Трябваше да мине известно време, докато се отърси от образа й и си каже, че в момента хубавите момичета не са му приоритет. Имаше да върши работа и да мисли за бъдещето си, което се решаваше сега на хиляди километри оттук. Пари, слава, телевизия и така нататък. Така… какво следваше? Вече бе разгледал гробището, нямаше да е зле да огледа и около него, за да усети духа на това място.

Върна се при колата и скочи в нея, доволен, че успя да се удържи да не погледне назад, макар че много му се искаше да разбере, дали тя гледа след него. Двамата можеха да поиграят малко на вечната игра? При положение, че тя се интересуваше от него, но той дълбоко се съмняваше в това.

Един бърз поглед от шофьорското място му доказа, че е прав.

Запали и бавно набра скорост. Колкото повече се отдалечаваше, толкова по-лесно беше да прехвърли мислите си от жената в гробището към предстоящата задача. Искаше да провери дали има други пътища — посипани с чакъл или за разнообразие асфалтирани — които пресичаха този. Потърси някакви ветрени мелници или постройки с ламаринени покриви, но напразно. Не откри дори и по-прости неща като ферми.

Скоро се отказа, обърна колата и пое по обратния път в търсене на подход към върха на Рикърс Хил, но не откри такъв и се облегна ядосано назад. Когато наближи отново гробището, се запита кой притежава земите наоколо и дали Рикърс Хил е частна земя или общинска. Можеше да намери отговор в данъчната служба. Веднага забеляза, че колата на жената не е там и това изненадващо и за него самия го разочарова, но чувството отмина бързо, както бе дошло.

Той погледна часовника си: беше малко след два, обедната врява в „Хърбс“ сигурно вече беше към края си. Може би щеше да намери пролука и да говори с Дорис. Тя щеше да вдигне мъглата около някои въпроси, свързани със светлините.

Той се усмихна леко и се запита дали жената от гробището щеше да се засмее на това.

3.

Когато пристигна в „Хърбс“, на верандата бяха заети само няколко маси. Джеръми тръгна по стълбата за входната врата и разговорите изведнъж замряха. Всички очи се насочиха към него, само дъвченето продължи и на него му се стори, че впитите в него очи са на преживящи в полето крави. Той кимна и махна с ръка, както бе видял да правят възрастните хора пред къщите си по време на разходката му из града.

Изкачи стълбата, свали слънчевите очила и бутна двукрилата врата. Малките квадратни маси бяха разположени в две големи зали, разделени от широко стълбище. Боядисаните в прасковен цвят стени бяха рамкирани с бяло и това придаваше на атмосферата домашен, леко провинциален уют. Той се огледа и забеляза вратата към кухнята в дъното на по-голямата зала.

Докато лавираше между масите, кравешките погледи на клиентите отново се насочиха към него и разговорите утихнаха. Той започна да кима енергично и да маха с ръка. Като по някакъв знак очите се отместиха и отново се разнесоха гласове. „Махането и кимането действат като вълшебна пръчица“ — каза си той.

Пред вратата на кухнята Джеръми спря и се заигра с очилата си с надеждата Дорис да е някъде наблизо и той някак си да я познае. Вратата се отвори и в залата се появи сервитьорка, по негова преценка на двайсет и няколко, висока и слаба като тръстика, с открито засмяно лице.

— Сядай някъде, човече — изчурулика тя. — След минутка съм при теб.

Той се намести удобно на една маса до прозореца и зачака. Значката на ревера й му каза, че името й е Рейчъл. Виждаше тези значки из целия град. Всички работници ли носеха такива? Дали не беше неписано правило хората да ги носят? Като кимането и махането с ръка?

— Да ти донеса ли нещо за пиене, скъпи?

— Може би капучино? — предложи наслуки той.

— Не, съжалявам. Но имаме кафе.

Джеръми се усмихна.

— Тогава едно кафе.

— Имаш го. Ако си гладен, менюто е на масата.

— Всъщност се питах дали Дорис Маклилън е някъде наблизо.

— Тя е отзад — отвърна момичето и лицето й светна. — Искаш ли да я извикам?

— Ако нямаш нищо против.

Тя се усмихна мило.

— Няма проблем, скъпи.

Той я проследи с поглед, докато стигна до летящата врата и изчезна навътре. След секунда една жена, сигурно Дорис, излезе и тръгна към него. Жената беше пълна противоположност на Рейчъл: около седемдесетте, ниска и набита, с някога руса, но сега оредяла бяла коса и бяла престилка, но без значка с името върху блузата си на цветя. Тя спря до масата, сложи ръце на кръста си и се усмихна.

— До-бре — каза, разделяйки думата на срички. — Ти трябва да си Джеръми Марш.

Той примигна.

— Познаваш ли ме?

— Разбира се. Миналия петък те гледахме в „Най-гледаното време“. Щом си тук, явно си получил писмото ми.

— Да, благодаря за него.

— И си дошъл да напишеш статия за нашите духове, нали?

Той вдигна ръце.

— Така изглежда.

— Много добре. — Акцентът й беше силен и тя произнесе последната дума като „д’ре“. — Защо не ме предупреди, че ще идваш?

— Обичам да поднасям изненади на хората. Понякога помага да получа по-точна информация.

— Д’ре — каза отново тя. Изненадата й явно бе преминала, тя издърпа стол и седна срещу него. — Имаш ли нещо против да седна? Предполагам, че си дошъл да говориш с мен.

— Но не искам да ти навличам неприятности пред шефа, ако трябва да работиш.

Тя погледна през рамо и извика:

— Хей, Рейчъл, смяташ ли, че шефът ще има нещо против, ако поседна за малко? Този човек иска да поговори с мен.

Рейчъл показа глава иззад вратата.

— Не мисля — отвърна. — Шефът няма нищо против разговорите. Особено ако са с такива красиви мъже.

Дорис се обърна към него.

— Видя ли? — усмихна му се дружелюбно. — Няма проблем.

Джеръми също й се усмихна.

— Явно мястото е добро за работа.

— Така е.

— Да разбирам ли, че шефът си ти?

— Виноват — отвърна Дорис и очите й светнаха доволно.

— Откога си в бизнеса?

— Почти трийсет години. Тук предлагаме закуска и обяд. Сервираме здравословна храна много преди това да стане модерно и правим най-добрия омлет от тази страна на Райли. — Тя се наведе напред. — Гладен ли си? Трябва да опиташ един от нашите сандвичи. Всичко е съвсем прясно. Дори и хляба си месим сами. Всеки ден. Като те гледам, сигурна съм, че няма да ми откажеш, и мисля… — Тя се поколеба за момент. — Да ти направя един сандвич с пилешки пастет. Бас държа, че ще си оближеш пръстите и ще питаш за още. В него има пшенични кълнове, домат и краставица, а пастетът е по моя рецепта.

— Благодаря, но не съм гладен.

Рейчъл донесе две кафета. Дорис изчака да го поднесе, после се наведе към него.

— Искам да те предупредя — ако ще ти разказвам нещо, ще го направя пред чиния с хубаво ядене. И няма да бързам.

Джеръми се предаде:

— Този сандвич с пилешки пастет възбуди апетита ми.

Дорис се усмихна.

— Рейчъл, ще ни донесеш ли два сандвича с пилешки пастет?

— Веднага — отвърна момичето и хвърли преценяващ поглед на Джеръми. — Между другото, как се казва приятелят ти? Не съм го виждала досега.

— Това е Джеръми Марш — отвърна Дорис. — Той е известен журналист и е дошъл да пише за нашия град.

— Наистина ли — погледна го любопитно тя.

— Да — кимна той.

— Боже мой! — плесна с ръце Рейчъл. — За момент си помислих, че идвате от погребение.

Джеръми примигна и тя се отдалечи.

Дорис се засмя на недоумението му.

— Тъли намина и ми каза, че си питал за посоката — обясни тя. — Сигурно се е досетил, че може да имам нещо общо с пристигането ти тук, и искаше да се увери. Наложи му се да повтори целия ви разговор и Рейчъл не можа да се сдържи да не те подкачи. Всички решихме, че коментарът му за облеклото ти сигурно те е ядосал.

— Аха — измърмори той.

Жената се наведе към него.

— Тъли сигурно ти е проглушил ушите с неговото дърдорене.

— Има нещо такова.

— Винаги си е бил бъбривец. Ако няма никой наоколо, започва да говори на обувките си и честно да ти кажа, не мога да разбера как жена му Бони търпя това толкова време. Но преди дванайсет години тя се изхитри и оглуша, и той започна да хваща клиентите си за слушатели. Хората се мъчат всячески да се измъкнат по-бързо от него, но то е като да топиш лед навън през зимата. Днес буквално ми се наложи да го изгоня оттук. Не мога да свърша никаква работа, когато е наоколо.