Споменът за лицето на редактора го накара да се усмихне. Той завъртя копчето на радиото. Мина през различни ритми — рок, хип-хоп, кънтри, госпъл — и неизвестно как попадна на някакво радиошоу. Двама рибари разпалено убеждаваха слушателите, че теглото на рибата, до което е разрешено да се лови, трябва да се намали. Водещият, необичайно заинтригуван от темата, имаше силен южняшки акцент. Рекламите предлагаха ловни пушки и билети за последното модно шоу на Грифтън. На следващата станция предаваха спортни новини, разказваха за последните промени в отборите на Наскар.

Пътят минаваше през Грийнвил и той зави към центъра в посока към кампуса на университета на Източна Каролина. Пресече широката река Памлико и се насочи към крайградската магистрала. Пътят се заизвива нагоре и притиснато от двете страни от брулени от вятъра ниви, редици от дървета и единични земеделски постройки, платното се стесни. Трийсет минути по-късно той влезе в Бун Крийк.

След първия и единствен светофар разрешената скорост падна до четирийсет километра в час и намалявайки, Джеръми се огледа невярващо наоколо. Освен малките дървени къщи, пръснати безразборно около пътя, и няколко пресичащи се улици погледът му се спря единствено на две занемарени бензиностанции и една реклама за автомобилни гуми „Лерой“. Лерой рекламираше бизнеса си със знак, прикрепен към кула от стари гуми, която във всяка друга юрисдикция щеше да бъде възприета като потенциална опасност от пожар. Буквално след минута Джеръми се намери на другия край на града и ограничението за скоростта отново отпадна. Отби към тротоара и спря.

Огледа се и реши, че общината е използвала в уебсайта си снимки на друг град или пропускаше нещо. Той извади картата, провери отново и се убеди, че според написаното в нея това беше Бун Крийк. Погледна в огледалото за обратно виждане и се зачуди къде, по дяволите, бяха показаните в брошурата красоти. Тихите улички между редици от дървета. Цъфналите азалии. Красивите жени в ярки рокли.

Докато се чудеше, погледът му попадна върху надничащата над редица от дървета бяла църква и реши да се върне на кръстовището със светофара. След серпентината гледката неочаквано се промени и скоро се намери в град, някога очевидно красив и живописен, но днес запуснат. Видя много магазини със спуснати щори и видът им подсказваше, че отдавна не работят. Опасващите цялата предна част на къщите веранди, украсени с висящи саксии с цветя, и американското знаме не успяваха да скрият олющената боя и мухъла под стрехите. Дворовете тънеха в сянката на огромни магнолии, но добре подрязаните храсти на рододендрона не успяваха да прикрият напуканата мазилка. Въпреки това изглеждаше уютно. Няколко възрастни двойки с дебели пуловери бяха насядали на плетени столове по верандите си. Когато мина покрай тях, те му махнаха приятелски и се усмихнаха.

Трябваше да мине през няколко махащи с ръка и усмихващи се двойки, за да осъзнае, че го поздравяват не защото мислеха, че го познават, а защото хората тук махаха на всеки преминаващ автомобил. Като зави от едната улица към друга, Джеръми най-после се оказа на брега, припомняйки си, че градът е разположен на земята, където река Бун Крийк се слива с Памлико. Докато минаваше през центъра — някога без съмнение най-оживената част — му се стори, че градът просто загива. Между празни дворни места и къщи със заковани прозорци видя два магазина за антики, старовремска гостилница, таверна, наречена „Лукилу“, и бръснарница. Повечето от работилничките и магазините имаха отпред табели с местни имена. Личеше си, че работят от десетилетия, но вече губеха битката с фалита. Единственото доказателство за съвременен живот бяха тениските в неонови цветове с надписи „Аз оцелях сред среща с призрак в Бун Крийк“, увиснали на витрината на голям многоетажен магазин.

Джеръми откри бързо „Хърбс“, където Дорис Маклилън му бе писала, че работи. Ресторантът се намираше близо до оцветена в прасковено викторианска къща в реставриран квартал от миналото столетие. На покрития с чакъл паркинг, както и пред самия хотел бяха спрели коли, през леко разтворените завеси на прозорците и по верандата се виждаха маси, всичките заети. Джеръми реши, че ще е по-добре да изчака клиентите да намалеят и тогава да поговори с Дорис.

Той си отбеляза местонахождението на общината — малка с нищо незабележима тухлена постройка в края на улицата — и тръгна по главния път. Инстинктивно отби към бензиностанцията, свали слънчевите очила и смъкна стъклото на прозореца. Сивокосият съдържател на бензиностанцията в изцапан работен комбинезон и шапка с надпис „Дейл Ърнхарт“ стана бавно от стола пред магазинчето и тръгна към колата, предъвквайки нещо, което Джеръми реши, че е тютюн.

— Мога ли да ви помогна?

Акцентът му беше класически за Юга и по зъбите му имаше кафяви петна. На малка табелка на гърдите му беше изписано името „Тъли“.

Джеръми попита за гробището, но вместо да отговори, възрастният мъж се взря внимателно в него.

— Кой е починал? — попита накрая.

— Моля? — примигна Джеръми.

— Нали си тръгнал на погребение? — попита съдържателят.

— Ах. Не. Просто искам да разгледам гробището ви.

Мъжът кимна.

— Но имаш вид на човек, тръгнал на погребение.

Джеръми огледа дрехите си: черно сако върху черно поло, черни дънки и черни обувки. Човекът имаше основание.

— Не, просто обичам да нося черно. Все пак за посоката…

Съдържателят бутна назад шапката си и бавно заговори:

— Аз не обичам да ходя по погребения. Те ми напомнят, че трябва да се отбивам по-често в църквата да изчистя греховете си. Преди да е станало късно, нали чаткаш?

Джеръми не знаеше какво да отговори. Не беше от въпросите, с които се сблъскваше често, особено в отговор на въпрос за посоката на някакво място.

— Не мисля — изрече накрая.

Човекът извади парцал от джоба и започна да чисти маслото от ръцете си.

— Разбирам, че не си тукашен. Имаш смешен акцент.

— От Ню Йорк съм — отвърна Джеръми.

— Чувал съм го, но не съм ходил там — каза мъжът и огледа тауруса. — Тая кола твоя ли е?

— Не, взех я под наем.

Другият кимна и замълча за момент.

— Та за гробището — върна се на темата журналистът. — Можете ли да ми кажете как да стигна дотам?

— Предполагам, че ще мога. Кое от тях ти трябва?

— Нарича се Седар Крийк.

Човекът го изгледа любопитно.

— За к’во ти е да ходиш там? Там няма к’во да се види. В другия край на града има по-хубави гробища.

— Но аз се интересувам от това.

Мъжът изглежда не го чу.

— Да нямаш там заровен роднина?

— Не.

— Или си от онези богаташи от Севера? Може да искаш да строиш ня’къв хотел или мол на онази земя там?

Джеръми поклати глава.

— Не. Всъщност съм журналист.

— Жена ми обича моловете. И хотелите също. Може да е добра идея.

— Ах — изпъшка Джеръми, питайки се докога ще продължи всичко това. — Ще ми се да помогна, но нямам нищо общо със строителния бизнес.

— Искаш ли малко бензин? — попита мъжът и се придвижи към задната част на автомобила.

— Не, благодаря.

Но онзи вече отвърташе капачката.

— Супер или обикновен?

Джеръми се размърда на седалката. Явно беше, че човекът няма да го остави на мира, ако не купи бензин.

— Обикновен, предполагам.

Мъжът наля бензин, свали шапката си и прокара ръка по косата си.

— Ако имаш няк’ви проблеми с колата, не се колебай да ме потърсиш — каза, връщайки се към прозореца. — Имам опит и с двата вида автомобили и ги поправям на прилична цена.

— Двата вида ли?

— Нашите и чуждестранните — поясни мъжът. — Ти за к’во помисли, че ти говоря?

Без да изчака отговор, поклати глава, сякаш събеседникът му беше някакъв тъпак и не си заслужаваше да говори с него.

— Между другото, казвам се Тъли. А ти?

— Джеръми Марш.

— И си урологист?

— Журналист.

— В града няма нито един урологист. Но в Грийнвил има няколко.

— Аха — отвърна Джеръми, без да си прави труда да го поправя. — И все пак, за посоката на „Седар Крийк“…

Тъли се почеса по носа, огледа пътя напред, после върна поглед на Джеръми.

— Сега няма да видиш нищо там. Призраците няма да се появят преди полунощ, ако си дошъл за това.

— Моля?

— Призраците, викам. Щом нямаш заровен роднина там, значи си дошъл за призраците, прав ли съм?

— Ти чувал ли си за тях?

— Разбира се. И съм ги виждал със собствените си очи. Но ако искаш билет, трябва да отидеш до общината.

— Трябва ли ми билет?

— Ами не може да влезеш в нечий дом просто така, нали?

На Джеръми му трябваше малко време, за да проследи мисълта на човека пред себе си.

— Ах, да — сети се той. — Историческата част и обиколка на призрачното гробище, нали?

Тъли го изгледа, сякаш беше най-задръстеният тип, стъпвал някога на тази земя.

— Естествено, че говоря за Обиколката — отвърна. — Ти за к’во помисли, че говоря?