В гърдите на Джим вече препускащото му сърце премина в спринт. Хоубейкър зареди оръжието и го обърна с дръжката към него.

— Трябва да вземеш това.

— За бога, Уейн. Защо?

— Главата ми ще се пръсне. Сякаш нещо удря по нея и се опитва да влезе. — Докато говореше, Хоубейкър попи лицето си, лъщящо от пот. — Ако успее, искам ти да държиш оръжието. Искам да се погрижиш за него. Ако трябва, и за мен.

Джим бавно стана и внимателно взе револвера.

— Знаеш ли какво мисля? Неизбежно е човек, който се е заел с това, което вършим ние, да получи адско главоболие. Имам парацетамол зад бара.

Хоубейкър гледаше втренчено Джим, а после избухна в смях, докато започна да се превива от болка.

— Разбира се, парацетамол. — Смя се, докато очите му се насълзиха. Докато се почувства човешки. — Това ще помогне. — При следващия трясък погледна към вратите и въздъхна. — Най-добре донеси цялата опаковка.



— То носи мрак — извика Кал, докато вятърът ги разкъсваше с ледени ръце. Около кръга се извиваха змии, хапеха, изяждаха се едни други и се превръщаха в пепел.

— И не само.

Куин вдигна мачетето, готова да разсече всичко, което се промъкне вътре.

— Все още не можем да го атакуваме. — Гейдж проследи с поглед триглавото куче, което крачеше покрай кръга, оголваше зъби, ръмжеше. — Опитва се да ни подмами навън, за да ни погълне.

— Всъщност не е тук. — Фокс се раздвижи в опит да предпази Лейла от най-силните пориви на вятъра, но те идваха отвсякъде. — Това е само… ехо.

— Доста гръмко ехо.

Лейла сграбчи дръжката на ножа си.

— По-силно е в мрак. Винаги става по-силно, когато се стъмни. — Гейдж проследи с поглед огромното черно куче, което крачеше наоколо, и се запита дали си заслужава да стреля. — Особено през Седемте. Моментът наближава.

— Сега е по-силно от всякога. Но няма да залагаме на сляпо. — Сибил се усмихна широко. — Ние ще го подмамим.

— Ако е в града, ако е толкова силно и е в града…

— Те ще издържат. — Сибил видя плъх, едър колкото котка, да скача на извития гръб на кучето. — А ние ще го възпрем.

Телефонът на Фокс звънна.

— Не виждам дисплея. Тъмно е.

Преди да отмести капака, нахлу порой от гласове. Викащи, стенещи, изричащи името му. На баща му, на майка му, на десетки други хора.

— Това е измама — извика Лейла, — измама е, Фокс!

— Не съм сигурен. — Той отчаяно вдигна поглед към нея. — Не съм сигурен.

— Измама е.

Преди да я спре, Лейла грабна телефона и го хвърли. С дълго, одобрително подсвирване от гората излезе Бил Търнър.

— Виж я ти, кучката! И носи оръжие! Хей, жалко нищожество, имам нещо за теб. — Той размаха колана, който държеше. — Ела и се дръж мъжки.

— Хей, нещастнико! — Сибил побутна Гейдж с лакът. — Той умря като мъж. А ти ще умреш с писъци.

— Не подхвърляй лакомства на демона, скъпа. Положителни човешки емоции, не забравяй.

— По дяволите! Прав си. Ето ти малко положителни емоции.

Тя рязко се завъртя в бушуващия вихър и го притегли към себе си за дълбока, задушаваща целувка.

— Теб ще запазя за десерт! — Създанието с лицето на Бил се раздвижи, преобрази се и отекна гласът на баща й: — Онова, което ще посея в теб, ще те разкъса, за да се роди.

Сибил заключи съзнанието си за заканите му и изпрати цялата любов, която изпитваше, толкова силна, толкова нова, към Гейдж.

— Все още не знае — прошепна Сибил до устните му.

Вятърът спря. Всичко замлъкна. Затишие пред буря, помисли тя и си пое дъх.

— Все още не знае — повтори Сибил и леко докосна корема си с пръсти. — Това е един от отговорите, които така и не открихме. Трябва да открием как да го използваме.

— Остава малко повече от час до полунощ. — Кал погледна към ясното нощно небе. — Трябва да започваме.

— Прав си. Да запалим свещите, докато можем.

Сибил се помоли отговорът да дойде навреме.

Отново свещите горяха. Отново ножът, който бе превърнал три момчета в кръвни братя, проля кръв и порязаните ръце се съединиха. Но този път, помисли си тя, не бяха три, не бяха и шест, а потенциални девет.

Върху Свещения камък бяха запалени шест свещи, по една за всеки от тях, и седма, като символ на единствената им цел. В огнения кръг трептяха три малки свещици, за светлината, която бяха създали.

— Идва.

Гейдж погледна в очите на Сибил.

— Откъде знаеш?

Кал погледна Фокс, който кимна в отговор. После се наведе, целуна Куин и й прошепна:

— Каквото и да стане, стой в кръга.

— Стига и ти да стоиш вътре.

— Да не се караме, деца — каза Фокс, преди Кал да възрази. — Губим време. — После се наведе и страстно целуна Лейла. — Лейла, ти си всичко за мен. Куин, Сибил, вие сте сред малкото изключителни жени, които познавам. А вие, момчета… не бих променил нито минута от последните тридесет и една години. Когато преминем отвъд този ад, ще стисна ръцете на всички ви. Ще поискам големи, звучни целувки от жените и малко повече от моята любима.

— Това заключителната ти реч ли беше? — попита Гейдж. Камъкът в джоба му тежеше като олово. — И за мен ще има големи звучни целувки. Една в аванс.

Той сграбчи Сибил. Ако от живота му оставаха минути, щеше да отнесе спомена за вкуса й със себе си в мрака. Почувства как пръстите й смачкаха ризата му. Енергично, страстно. После тя се отдръпна от него и каза:

— Малка авансова вноска. — С бледо и решително лице, извади двете си оръжия и продължи: — И аз го усещам. Близо е.

От дълбините на черната гора прозвуча ревът му. Дърветата потрепериха и се заудряха едни в други като врагове. Покрай откритата местност огънят пращеше, хвърчаха искри, пламъците политаха нагоре.

— „Бум-бум по вратата, бейби“ — тихо затананика Куин и накара Кал да зяпне срещу нея. — Не зная защо ми хрумна точно тази — каза тя и Фокс избухна в смях.

— Супер!

После силно запя следващия стих.

— „Бум-бум, по вратата, бейби“ — повтори Лейла и извади ножа си.

— Хайде — настоя Фокс, — подкрепете ни. Не ви чувам.

Когато бликна огнен порой и въздухът се изпълни със зловоние, продължиха да пеят. Може би бе наивно, помисли си Гейдж, но бе толкова искрен израз на човешка дързост. По-въздействащ от боен вик.

Небето забълва кървав дъжд, който плющеше и съскаше по земята, надигна се вонящ дим. През него то изскочи измежду дърветата и вятърът застена като хиляди мъченически гласове.

Момчето застана сред откритата местност.

Трябваше да бъде забавно, помисли си Гейдж, трябваше да бъде смешно. Вместо това, вдъхваше ужас. Когато усмихнатото дете отвори уста, изтръгналият се от гърлото му звук изпълни света.

Но песента не секна.

Гейдж стреля, видя как куршумите се забиха в плът и от нея потече черна кръв. Писъкът разцепи земята. Създанието полетя, завъртя се в шеметни пируети, сред вихрушка от дим и прах, които се превърнаха в задушлив облак. То се преобразяваше. От момче в куче, от куче в змия, от змия в мъж, въртейки се, гърчейки се, пищейки. Но никой от тези образи не бе истински. От камъка щеше да има полза само ако демонът приемеше истинския си образ.

— Бум, бум, бум — извика Кал и скочи вън от кръга, готов да разсича отново и отново с ножа си.

Отекна стон и колкото и нечовешки да бе, в него прозвуча болка и ярост. След одобрително кимване, Гейдж бавно извади магическия камък от джоба си и го сложи в средата на кръга от запалени свещи.

Всички се втурнаха като един извън кръга, право в ада.

Кръв и огън. Един падаше, друг се надигаше. Вледеняващият студ хапеше като зъби, а зловонният дим изгаряше гърлото. Зад тях, в центъра на кръга, Свещеният камък засвятка и лумна в пламъци.

Гейдж видя нещо да нанася удар от мрака, да разкъсва гърдите на Кал. Докато приятелят му се олюляваше, Фокс продължи да замахва и разсича онова, което вече не бе там. Извика на Лейла, побутна я надолу. В този миг Гейдж видя лапа с остри нокти да замахва през дима, на сантиметри от лицето на Лейла.

— Играе си с нас — извика Гейдж.

Нещо скочи на гърба му и впи зъби в него. Опита се да го отблъсне и да се претърколи. Изведнъж тежестта изчезна, а зад него застана Сибил с ножа си, облян в черна кръв.

— Нека си поиграе — хладнокръвно каза тя. — Обичам да има тръпка.

Гейдж поклати глава.

— Назад. Всички обратно вътре!

Той скочи на крака и почти я издърпа в кръга, където Свещеният камък гореше.

— Нараняваме го. — Лейла се отпусна на колене да си поеме дъх. — Усещам болката му.

— Не е достатъчно. — Всички бяха изпоцапани с кръв, забеляза Гейдж. По всички имаше пръски и петна от нея, на демона и тяхна. И времето изтичаше. — Не можем да го надвием така. Има само един начин. — Той докосна ръката на Сибил и тя свали ножа. — Когато приеме истинския си образ…