— Няма да разберат. Имаше причина да не заговоря за това по-рано. — Сибил седна на страничната облегалка на дивана. — Изслушайте ме. Градът има водоснабдителна система. Фермата — също. Хората пият вода. В „Боул-а-Рама“ все още се продава наливна бира. Не можем да обхванем всички, но ще бъде най-добрият опит за обща имунизация. Мисля, че си струва.

— Остават ни броени дни — замислено изтъкна Фокс.

— Когато отидем в гората, ще оставим Холоу, фермата, всичко. Последния път, когато го направихме, настана истинска касапница. Ще се чувствам по-спокоен, ако близките ми имат някаква защита, някакъв шанс. Ако това е кръвта на Гейдж, да източим малко.

— Лесно е да го кажеш. — Гейдж потърка тила си. — Цялата теория за имунитета е непотвърдена.

— Но стабилна — каза Сибил, — основана на наука и магия. Проучих и двата елемента, от всички гледни точки. Може да се получи. Ако не, нищо не губим.

— Освен аз — промърмори Гейдж. — Колко кръв?

Сибил се усмихна.

— Мисля, че литър и половина ще е достатъчно.

— Литър и половина? И как ще я източиш?

— Погрижих се за това. Връщам се след малко.

— Баща ми дарява кръв за Червения кръст по няколко пъти в годината — каза Фокс. — Казва, че е нищо работа, щом получава безплатни лакомства.

— Какви лакомства? — полюбопитства Гейдж и скептично погледна Сибил, която влезе с кутия за доставки. — Какво е това?

— Всичко, което ни е нужно. Стерилни игли, тръбички, банки с антикоагулант и прочие.

— Какво? — Мисълта за онова, което бе в кутията, разбунтува стомаха му. — Да не си влязла в някой вампирски сайт?

— Имам си източници. Ето. — Сибил му подаде бутилката, която бе сложила върху кутията. — Добре е да погълнеш доста вода преди източването, защото ще дадеш три пъти повече, отколкото се взема при кръводаряване.

Той взе бутилката, отново погледна към кутията и се намръщи.

— Готов си да прободеш един демон и да умреш, а те е страх от една малка игла — усмихна се тя.

— „Страх“ е твърде силно казано. Едва ли някога си боцкала някого така.

— Не, но мен са ме боцкали и зная процедурата.

— О, не! Дай на мен.

Фокс махна с ръка.

— За нищо на света. Тя ще го направи.

Гейдж посочи към Лейла, която зяпна от изумление.

— Аз? Защо? Защо?

— Защото от всички тук най-много ще внимаваш да не ме нараниш. — Леко се усмихна на Сибил. — Познавам те, скъпа. Ти действаш твърде смело.

— Но… аз не искам.

— Именно. — Гейдж кимна на Лейла. — И аз не искам. Това ни прави съвършен екип.

— Ще те напътствам — каза Сибил на Лейла и й подаде чифт защитни ръкавици.

— Е, добре. По дяволите. Първо ще измия ръцете си.

Оказа се изненадващо просто, въпреки че Лейла — която буквално бе виждал да пълзи през огън — едва не изпищя, докато забиваше иглата в ръката му. Гейдж хрупаше ореховки и пиеше портокалов сок — въпреки че бе поискал бира — докато Сибил сръчно запечатваше трите пълни банки.

— Благодарение на необичайните ти изцелителни способности успяхме да го направим наведнъж. Ще ти дадем малко време и ще пристъпим към ритуалите.

— Първо да отидем във фермата. Можем да отскочим — предложи Фокс — още сега.

— Не е зле. Искам да оставя Лъмп там. — Кал погледна кучето, изтегнато под масичката. — Този път няма да го вземаме с нас.

— Ще го оставим, после ще се отбием у семейство Хокинс — каза Фокс — и в града. От там — към водоснабдяването.

Той посегна да си вземе ореховка и Гейдж го перна по ръката.

— Не виждам банка с твоя кръв, братко.

— Той е добре — заяви Фокс. — Кой ще кара колата?



Може би бе напразна загуба на време, усилия и кръвта на Гейдж. Това не престана да терзае Сибил през следващите дни и нощи. Всичко, което й се бе струвало логично, всичко, което бе успяла да документира, потвърди, проучи и обмисли, сега й изглеждаше напълно безсмислено. Нещо, започнало просто като интересен проект, сега бе всичко, което имаше значение в живота й. Каква полза от интелекта, помисли си тя, докато потъркваше уморените си очи, когато Съдбата правеше най-съкровеното й желание неизпълнимо?

Как неусетно бе изтекло времето! Буквално оставаха броени часове. Всичко, което бе научила и видяла, говореше, че изтичат последните й часове с мъжа, когото обича, бащата на детето й. Щеше да загуби живота, който биха могли да изградят заедно.

Къде се криеха отговорите, в чието търсене бе толкова добра? Защо онези, до които достигаше, се оказваха грешни?

Вдигна поглед, когато Гейдж влезе в трапезарията, и отново сложи пръсти върху клавиатурата, без да има представа какво пише.

— Три през нощта е — каза той.

— Да, зная. В долния ъгъл на монитора има удобен малък часовник.

— Имаш нужда от сън.

— Отлично зная от какво имам нужда. — Когато Гейдж седна и изпъна крака, тя го стрелна с изпепеляващ поглед. — Определено нямам нужда да седиш тук и да ме зяпаш, докато се опитвам да работя.

— От няколко дни насам работиш денонощно. Имаме всичко, Сибил. Няма нищо повече.

— Винаги има още нещо.

— Умът ти е едно от нещата, заради които не смеех да се сближа с теб. Гениален ум. И всичко останало е впечатляващо, но умът ти ме порази най-напред. Странно, никога преди не ме бе интересувало дали жената, с която съм, има коефициента на интелигентност на Мария Кюри или е празноглава.

— Коефициентът на интелигентност е спорно нещо. Тестовете са тенденциозно създадени за хора от бялата раса и средната класа.

— Разбирам. — Той размаха пръст във въздуха. — Толкова много факти и теории. Направо ме убиват. По каквито и да е критерии, ти си умна жена, Сибил, и знаеш, че имаме всичко.

— Зная и че нищо не е свършило, преди да бие камбаната. Опитвам се да събера повече информация за изчезнало племе в Южна Америка, вероятно потомци на…

— Сибил… — Гейдж протегна ръка и я сложи върху нейната. — Спри.

— Как да спра? Искаш да спра? Четвърти юли е, за бога. Изминали са три часа и дванайсет минути от него. Имаме само тази нощ, утрешния ден и нощта, преди да тръгнем към онова забравено от бога място и ти да…

— Обичам те. — Когато Сибил закри лице със свободната си ръка и се опита да преглътне сълзите, той продължи с ясен и спокоен глас: — За мен това означава адски много. Никога не съм го търсил и определено не очаквах да ме връхлети като шамар през лицето. Но те обичам. Старият ми каза, че майка ми го е направила по-добър човек. Разбирам това, защото и ти ме направи по-добър. Няма да отида отново до Свещения камък заради града. Няма да го направя и само за Кал и Фокс или Куин и Лейла. Няма да го направя и само за теб, а и за себе си. Искам да разбереш. Искам да го знаеш.

— Зная. Проблемът е как да го приема. Мога да отида до камъка с теб. Но не зная дали ще мога да си тръгна от там без теб.

— Мога да кажа нещо изтъркано като „винаги ще бъда с теб“, но никой от двама ни няма да се задоволи с това. Трябва да видя какви карти ще ми се паднат и просто да играя.

— Бях толкова сигурна, че ще намеря начин, че ще попадна на нещо. — Сибил се взираше в екрана с празен поглед. — Някакво спасение.

— Изглежда, ще трябва да го намеря сам. Хайде да си лягаме.

Сибил стана, обърна се към него и промълви:

— Толкова е тихо. Четвърти юли е, а нямаше никакви фойерверки.

— Ще запалим малко горе, а после ще поспим.



Спаха и сънуваха. В сънищата им Свещеният камък гореше като пещ и от небето се сипеше порой от огън и кръв. В сънищата им гърчещата се черна маса пълзеше по земята и изгаряше дърветата.

В сънищата той бе мъртъв. Сибил го притискаше в прегръдката си и ридаеше, но Гейдж не се върна при нея. Макар всичко да бе само сън, скръбта изпепели сърцето й.



Сибил не зарида отново. Не проля нито сълза през целия ден на пети юли, докато събираха багаж и се подготвяха. Очите й останаха сухи и когато Кал съобщи, че вече са избухнали няколко пожара, че насилието и вандалските прояви са започнали, че баща му, шериф Хоубейкър и още неколцина души се опитват да поддържат ред.

Всичко, което можеше да се направи, бе направено. Всичко, което можеше да се каже, бе казано.

И така, на сутринта на шести юли тя окачи оръжията на кръста си и нарами раницата си, както другите. После тръгна заедно с тях от кокетната къща край Хокинс Ууд по пътеката към Свещения камък.

Вече всичко й бе познато — звуците, уханията, пътят. Разбира се, сенките бяха по-гъсти, отколкото преди няколко седмици. Имаше повече диви цветя и повече чуруликане на птици, но все пак бе почти същото. Едва ли по времето на Ан Хокинс гората бе изглеждала различно. Навярно и чувствата, с които Ан бе излязла от тази гора, оставяйки своя любим да принесе себе си в жертва, не се различаваха много от тези, с които Сибил навлизаше в нея.

Но поне тя щеше да е с него там, до самия край.