Мислите се запрескачаха в главата му. Емоциите се запрепъваха като пияни в сърцето му.

— Два дни.

— Разбрах го сутринта, когато баща ти бе прострелян. Просто… не ти казах. — Тя се отдалечи на още една крачка от него. — Реших да изчакам, защото ти се струпа твърде много.

— Добре. — Гейдж си пое дъх и застана до прозореца. — Помислила си два дни. И какво измисли?

— Ще започнем от глобалния план, защото така ми се струва по-лесно. Неслучайно трите заченахме по едно и също време… дори е възможно да е станало в една и съща нощ. Ти, Кал и Фокс сте родени по едно и също време. Ан Хокинс е имала тризнаци.

Тонът й бе уверен. В съзнанието си Гейдж я видя застанала върху подиум да изнася лекция пред студенти. Какво ли означаваше това, по дяволите?

— Кю, Лейла и аз сме потомки на един род. Вярвам, че в това има смисъл, дава ни допълнителна сила, с която ще надвием Туис.

Когато той не проговори, Сибил продължи:

— Вашата кръв, нашата кръв. Това, което е в мен, Лейла и Кю, носи и двете. Част от нас, част от вас тримата. Вярвам, че е било писано.

Гейдж се обърна, изражението му бе неразгадаемо.

— Умно, логично и малко студено.

— Както говореше ти — изтъкна тя в отговор — за саможертвата.

Той сви рамене.

— Да преминем от глобалния план към личния, професорке. Какво мислиш за след две седмици, след месец? Когато всичко свърши?

— Не очаквам…

— Не ми казвай какво очакваш. — Искри на гняв се прокраднаха през бронята на самообладание. — Кажи ми какво искаш. За бога, Сибил, запази си лекциите за друг път и ми кажи какво искаш, по дяволите.

Тя не трепна от думите и тона му. Поне привидно. Но Гейдж долови тръпката, отдръпването й.

Не я притискай, каза си той. Изчакай да видиш докъде ще стигне.

— Добре, ще ти кажа какво искам. — Въпреки че стоеше далеч от него, това не намали силата на удара. — Първо, какво не исках. Не исках да забременея, да се сблъскам с нещо толкова лично, толкова важно, когато наоколо цари всеобща лудост. Но се случи.

Погледна го в очите.

— Искам да изживея тази бременност. Искам да родя това дете. Да му дам най-доброто, на което съм способна. Да бъда добра майка, надявам се, интересна и забавна. Искам да му покажа света. Искам да водя сина си или дъщеря си тук, за да познава децата на Куин и Лейла и тази част от света, за чието спасение сме помогнали.

В очите й проблеснаха сълзи на гняв.

— Искам да останеш жив, нещастнико, за да бъдеш част от това. А ако си твърде глупав или себичен и не желаеш да участваш, не само ще очаквам, а ще настоявам да отделяш от печалбата си всеки месец, за да ми помагаш с издръжката на живота, който сме създали заедно. Защото нося част от теб и ти си също толкова отговорен, колкото аз. Не просто искам, а ще имам семейство. Със или без теб.

— Ще го задържиш, независимо дали ще оцелея или не?

— Точно така.

— Ще го родиш, дори ако случайно остана жив и не желая да участвам в отглеждането му като баща, освен като изпращам чек всеки месец?

— Да.

Гейдж кимна.

— Имала си два дни. Явно си прекарала голяма част от това кратко време в размисъл.

— Познавам ума си.

— Не се и съмнявам. А сега искаш ли да узнаеш какво се върти в моя?

— Цялата съм в слух.

Устните му трепнаха. Ако думите бяха юмруци, биха го повалили на земята.

— Иска ми се да те изпратя някъде, още тази вечер. В тази минута. Да се погрижа ти и детето, което сме създали, да заминете възможно най-далеч оттук. Никога не съм се замислял за деца. Поради безброй причини… към които можеш да добавиш и че все още не съм престанал да се гневя на себе си, защото се влюбих в теб и дори ти направих хипотетично предложение… всичко е толкова объркано.

— Лоша работа. — Сибил сви рамене, когато срещна празния му поглед.

— Добре. Но и аз мога да вземам важни решения за кратко време. Това е една от дарбите ми. Точно сега, точно в този момент не давам пет пари за доброто на човечеството и за съдбовни съвпадения. Става дума за нас двамата, Сибил, така че ме изслушай.

— По-лесно беше, когато не говореше толкова много.

— Очевидно имам повече неща за казване от всякога. Това дете… или както се нарича на този етап, е толкова мое, колкото и твое. Ако случайно оцелея в нощта срещу седми юли, и двамата ще трябва да ме приемете. Няма да си сама, а с мен. Заедно ще му покажем света, ще го водим тук и ще му дадем най-доброто, на което сме способни. Ще създадем семейство. Така ще бъде.

— Наистина ли? — Гласът й леко затрепери, но Сибил продължи да се взира в очите му. — Тогава няма да минеш само с хипотетично предложение за женитба.

— Ще поговорим за това в нощта след седми юли. — Гейдж се приближи към нея, докосна бузата й и нежно сложи ръка на корема й. — Нямахме видение.

— Явно не сме надникнали където трябва.

Гейдж притисна ръката си към нея малко по-силно.

— Обичам и двама ви.

Трогната от признанието, тя сложи ръка върху неговата.

— И ние те обичаме.

Когато я вдигна на ръце, Сибил тихо се засмя. Седнаха на леглото и тя се притисна към него, докато Гейдж ласкаво я люлееше в скута си. Дълго останаха така.



На сутринта той застана до гроба на баща си. Изненада се колко хора бяха дошли. Не само неговият кръг от приятели, а и хора от града, някои от които познаваше или бе виждал, а други бяха напълно непознати. Мнозина го заговориха и той машинално каза по нещо в отговор.

Сай Хъдзън му подаде ръка, силно я стисна и го потупа по рамото, вместо мъжка прегръдка.

— Не зная какво да ти кажа. — Очите му се взираха в Гейдж от лице, покрито със синини и драскотини. — Поговорих си с Бил два дни преди… не зная как стана. Не помня точно.

— Няма значение, Сай.

— Лекарят каза, че може би съм ударил главата си и затова в ума ми е настанала бъркотия. Може би Бил е имал тумор в мозъка или нещо подобно. Понякога хората вършат необясними неща или…

— Зная.

— Джим каза да отведа семейството си във фермата на О’Дел. Струва ми се глупаво, но все пак ще отидем. Ако имаш нужда от нещо…

— Благодаря.

Гейдж проследи с поглед убиеца на баща си, който се отдалечаваше.

Джим Хокинс се приближи към него и обви ръка около раменете му.

— Зная, че дълго време не ти беше никак леко с него. Твърде дълго. Ще кажа само, че постъпи правилно. Направи най-доброто за всички.

— По-скоро ти ми беше баща, отколкото той.

— Бил знаеше това.

Хората се разотиваха. Имаха работа за вършене, свой живот, уговорени срещи. Брайън и Джоан постояха до него още малко.

— Част от инструментите му и някои други неща са у нас, ако ги искаш.

— Не. Задръжте ги.

— Помагаше ни много във фермата през последните дни — каза Джоан. — Накрая направи всичко, което бе по силите му, за да помогне. Това се зачита. — Тя целуна Гейдж. — Пази се.

Най-сетне останаха само шестимата и кучето, кротко седнало до краката на Кал.

— Не го познавах. Бегло го помня такъв, какъвто беше преди нейната смърт. Твърде добре опознах онова, в което се превърна после. Но не и човека, когото току-що погребах. Не зная дали бих искал, дори ако имах възможност. Той умря заради мен, заради нас, това би трябвало да компенсира миналото.

Гейдж почувства нещо. Може би беше сянка на скръб, а може би — просто примирение. Но бе достатъчно. Взе шепа пръст и я хвърли върху ковчега.

— Е, това е.



Сибил изчака, докато се върнаха у Кал.

— Има нещо, което трябва да обсъдим и решим.

— И трите ще имате близнаци. — Фокс се отпусна на стол. — Като капак на всичко.

— Не, доколкото зная. Отдавна правя проучване в тази връзка, но се двоумях дали да повдигна въпроса. Времето ни е твърде кратко за колебания. Трябва ни кръвта на Гейдж.

— Все още ми е нужна.

— Ще трябва да дадеш част от нея. Онова, което направихме за себе си след нападението, трябва да бъде повторено за семействата на Кал и Фокс. По свой начин те ще бъдат на фронтовата линия. Твоите антитела — обясни Сибил. — Оцеля след ухапването на демона и е доста вероятно да имаш имунитет срещу отровата му.

— И ще забъркаш противоотрова в кухнята?

— Добра съм в това. Но не достатъчно. Ще използваме същия прост ритуал за кръвно братство. Защита — напомни тя на Гейдж. — Твоят професор Линц говори за защита. Ако Туис ни победи, ако успее да обсеби града, и по-лошо — фермата, може би това е единственият им шанс.

— Има много други хора, освен семействата ни — изтъкна Кал. — Няма да накараш всички да смесят кръвта си с тази на Гейдж.

— Не. Но има друг начин. Да я приемат вътрешно.

— Искаш цялото население на Холоу да пие от кръвта ми? О, да, сигурно кметът ще приветства идеята.