Гейдж кимна.

— Напълно се връзва с теориите на Линц.

— Звучи логично. Съвършено, нали?

За миг, докато Гейдж и Сибил стояха загледани един в друг, никой не проговори. После Куин прочисти гърлото си.

— Добре, но имам въпрос. — Тя повдигна пръст. — Щом камъкът и саможертвата би трябвало да погубят демона, защо Дент не е успял да го убие?

Все още не откъсвайки поглед от Сибил, Гейдж отвърна:

— Първо, създанието се е явило като Туис, а не в истинския си образ.

— Мисля, че не е само това — каза Кал. — Не съм престанал да размишлявам, откакто Гейдж изложи тези теории пред нас. Дент е нарушил правилата и е възнамерявал да ги наруши отново. Не е могъл да унищожи демона. Било е невъзможно да го стори със собствената си ръка. Затова е прокарал пътя за нас. Намалил е силата му и се е погрижил да не може да оживее истински, както казва Линц, да приеме траен физически образ. Откраднал е време и е предал всичко, което е могъл, на потомците си, за да довършим делото му.

— Съгласна съм. Но не мисля, че това е всичко. — Куин погледна Сибил и в очите й се изписа тъга и съжаление. — Унищожаването на демона е било и е мисията на Дент. Смисълът на съществуването му. Неговата саможертва, неговият живот не е бил достатъчен. Саможертвата е въпрос на избор. Всеки от нас има избор. Дент не е обикновен човек, каквито сме ние, въпреки корените си. Това е цената, изборът да бъде пожертван един живот в името на всички. Сиб…

Сибил повдигна ръка.

— За всичко има цена — спокойно заговори тя. — В исторически план, боговете искат отплата. Или с по-земни термини, нищо не е безплатно. Това не означава, че трябва да приемем смъртта като цена. Не и без да потърсим друг начин за издължаване.

— Напълно съм съгласен с идеята за търсене на алтернатива. Но — добави Гейдж — трябва да се съгласим, тук и сега, за да нямаме колебания, че ако не успеем, аз ще платя цената. Съгласни или не, няма друга възможност. Ще ми е по-леко, ако зная, че всички сте съгласни.

Никой не проговори и всички осъзнаха, че Сибил трябва да е първа.

— Ние сме екип — започна тя. — Никой не може да постави сплотеността ни под съмнение. В този екип се оформиха различни връзки. Трима мъже, три жени, три двойки. Всички тези връзки създават динамика в отбора. Но всеки човек в него е личност. Всички сме такива, каквито сме, и това е в основата на нещата, които ни сплотяват. Никой от нас не може да направи избор вместо друг. Щом твоят е такъв, няма да нося вина, че заради мен е бил още по-тежък, че стресът е бил още по-голям, и ти или някой друг от нас е допуснал грешка. Ще се съглася, но вярвам, че ще намерим начин всички да си тръгнем живи и здрави. По-важното е, че ще се съглася, защото вярвам в теб, Гейдж. Няма какво повече да кажа. Уморена съм. Ще се кача горе.

Деветнадесета глава

Даде й време, както и на себе си. Когато тръгна към вратата на спалнята, която деляха, Гейдж вярваше, че знае точно какво ще каже и как.

Но щом отвори вратата и я видя, всичко сякаш се изпари.

Сибил стоеше до прозореца по широк бял халат, с разпуснати коси и боси крака. Бе угасила лампите и бе запалила свещи. Изглеждаше съвършено на трептящата им светлина, с танцуващите около нея сенки. Гледката и чувствата, които събуди у него, пронизаха сърцето му като стрели.

Той безшумно затвори вратата, тя не се обърна.

— Беше грешка да не споделя онова, което открих при проучванията си.

— Да.

— Мога да потърся оправдание, да ти кажа, че съм искала да се поровя по-дълбоко, да събера още информация, да я анализирам и получа потвърждения. Не е лъжа, но не е и цялата истина.

— Зная как е. Дълбоко в сърцето си и ти знаеш, Сибил. Ако не го направя, ако не изпълня дълга си, демонът ще погълне всички ни, а с нас — и Холоу.

Сибил мълчеше. Стоеше на светлината на свещите, загледана в далечните хълмове навън.

— Слънцето все още просветва над върховете — каза тя. — Последните лъчи на умиращия ден. Красиво е. Стоях тук и си мислех, че и с нас е така. Светлината бързо чезне и ни остава малко време да се насладим на красотата й. Още няколко дни. Важно е да осъзнаваме какво имаме, да го ценим.

— Оценявам онова, което каза долу.

— Тогава не е зле да чуеш и нещата, които не казах. Ако загинеш геройски в онази гора, ще ми трябва доста време да престана да ти се сърдя. Все някога гневът ще отшуми, но няма да е скоро. После… — Прочувствено си пое дъх. — … ще ми трябва още повече време да превъзмогна мъката.

— Ще ме погледнеш ли?

Сибил въздъхна.

— Светлината угасна — промълви тя, докато навън настъпваше мрак.

Най-сетне се обърна. Очите й бяха ясни и толкова дълбоки, сякаш зад тях се криеха светове.

— Има неща, които трябва да ти кажа — започна той.

— Добре. Но и аз имам нещо за теб. От известно време се питам дали не е по-добре да го премълча, но…

— Можеш да решиш, след като ме изслушаш. Днес получих отговор от човек, чието мнение уважавам. И така…

Пъхна ръце в джобовете си. Щом един мъж имаше смелостта да умре, каза си Гейдж, трябваше да намери смелост и да разкрие чувствата си към една жена.

— Ще ти кажа… защото е възможно да не оцелея. По-добре сега, преди да е станало твърде късно. Без заобикалки.

— Твърде късно за какво?

— Помня споразумението и няма да го наруша, но… по дяволите. — На лицето му се изписа раздразнение и зелените му очи заискриха. — Харесвам живота си. Добър е за мен. Какъв смисъл има да променям нещо, което ми харесва?

Заинтригувана, тя наклони глава встрани.

— Само ти знаеш.

— Не ме прекъсвай.

Веждите й подскочиха.

— Съжалявам. Мислех, че това е разговор, а не монолог. Може би трябва да седна.

— Просто замълчи за две минути. — Раздразнението му прерасна в отчаяние. — Винаги съм се бунтувал срещу твърденията, че всичко е предначертано. Не мога да отрека, че съдбата ме тегли насам, иначе сега щях да се намирам на хиляди километри от тук. Но проклет да съм, ако някога ме тласне в нежелана посока.

— Но си тук, а не където и да е другаде. Извинявай — каза тя, когато очите му се присвиха. — Извинявай.

— Сам вземам решения и очаквам другите да правят същото. — Изведнъж увереността му се върна. — Не съм тук с теб заради грандиозен замисъл от векове преди да се родим. Не изпитвам това, което изпитвам към теб, по нечия повеля, за доброто на човечеството. Тези чувства са в мен, Сибил, защото си такава, каквато си, заради гласа ти, уханието ти, външността и ума ти. Не очаквах да ми се случи нещо подобно, не го исках, но се случи.

Тя не помръдна, а по кадифените й ириси пробягваха златисти отблясъци от светлината на свещите.

— Да не се опитваш да ми кажеш, че си влюбен в мен?

— Би ли замълчала и изчакала да го изрека сам?

Тя пристъпи към него.

— Слушай, защо просто не разкриеш картите си?

Беше му се падала и по-трудна ръка, а си бе тръгвал като победител.

— Влюбен съм в теб и вече почти се примирих с това.

Усмивката й разцъфтя в цялата си красота.

— Интересно. И аз съм влюбена в теб и почти престанах да се изненадвам от това.

— Наистина интересно.

Гейдж обхвана лицето й с длани и изрече името й. Устните му потъркаха нейните, отначало леко, като полъх. Последва дълбока целувка и когато ръцете й се обвиха около него, бе завладян от топлотата, от допира й. От единението. Да имаш дом, помисли си той, невинаги означаваше да се завръщаш някъде. Понякога домът бе близостта на една жена.

— Ако нещата бяха различни… — заговори той и я притисна по-силно, когато тя поклати глава. — Изслушай ме. Ако нещата бяха различни или ако имам страхотен късмет, би ли останала с мен?

— Да остана с теб? — Сибил наведе глава назад и изпитателно се вгледа в него. — Имаш голям проблем с думите тази вечер. Питаш дали бих се омъжила за теб?

Очевидно смаян, той леко се отдръпна.

— Нямах предвид… мислех си за нещо по-неофициално. Да сме заедно. Да пътуваме, щом и двамата обичаме пътуванията. Да има място, на което да се връщаме. Ти имаш апартамент в Ню Йорк и нямам нищо против да отидем там. Или другаде. Не мисля, че имаме нужда…

Искаше да е с нея не само за част от живота си, а за цял живот. А бракът бе просто игра с висок залог.

— Всъщност — замислено каза той, — защо не, по дяволите. Ако имам късмет и оцелея, ще се омъжиш ли за мен?

— Да. Самата аз съм не по-малко изненадана от теб, но — да. И искам да пътувам с теб… и ти с мен. Искам да имаме общ дом, може би на няколко места. Ще си живеем добре заедно.

— Значи се разбрахме.

— Все още не. — Сибил затвори очи. — Първо трябва да узнаеш нещо. Няма да те държа отговорен за хипотетичното ти предложение, ако промениш решението си. — Отдръпна се назад, достатъчно далеч, за да не се докосват. — Гейдж, бременна съм. — Той остана безмълвен. — Понякога съдбата ни тласка нанякъде, понякога ни тегли. Понякога ни сритва отзад. Имах два дни да помисля и…