— Влюбена си в него.

— Да, влюбена съм. — Сибил погледна Куин в очите. — Но това не означава, че сме двойка. Той не търси…

— Забрави какво търси. — Резкият тон на Лейла накара Сибил да примигне. — Какво търсиш ти?

— Е, определено не това. Искам да довършим започнатото тук и да прекараме известно време заедно. Не бива да мисля за по-нататък, а не съм толкова силна и хладнокръвна, че да не мисля и да не мечтая да постигнем нещо заедно. И не съм толкова оптимистично настроена, колкото ми се иска да бъда.

— Знаеш, че не е нужно да решаваш веднага. — Куин погали косите й. — Може да си остане между трите ни, докогато желаеш.

— Знаеш, че не можем да постъпим така — отвърна Сибил. — Всичко това има смисъл и той може да се окаже въпрос на живот и смърт.

— Богове, демони, съдба — сопна се Лейла. — Никой от тях няма право да решава вместо теб.

Когато Лейла сложи чая на масата, Сибил хвана ръката й и енергично я стисна.

— Благодаря. Господи! Благодаря. Ние трите, те тримата. Ан Хокинс е имала трима сина и те са били надеждата, вярата и смелостта й. Сега отново са трима… и трите нови живота в нас. Има симетрия, която не е за пренебрегване. В много култури, в много легенди бременната жена притежава особена сила. Ще използваме тази сила.

Пое си дъх и взе чая.

— Мога, когато всичко свърши, да избера да прекратя този живот в мен. Изборът е мой и, да, майната им на боговете и демоните. Изборът е мой и той не е да се откажа от тази възможност. Не съм дете и не ми липсват средства. Обичам бащата. Каквото и да се случи между нас с Гейдж, искрено вярвам, че е било предначертано. — Отново си пое дъх. — Зная, че това е правилният избор за мен. И признавам, че съм изплашена до смърт.

— Ще го преживеем заедно. — Куин хвана ръката й, задържайки я в своята. — Ще се подкрепяме.

— Да. Засега си мълчете. Трябва да намеря най-подходящия начин да го кажа на Гейдж. Най-подходящия момент, най-подходящите думи. А междувременно трите ще се опитаме да открием как можем да използваме този изненадващ бум на плодовитост. Ако се свържа с…

— Запомни мисълта си — каза Куин, когато телефонът звънна. Поглеждайки дисплея, тя се усмихна. — Здравей, любов моя. Какво… — Усмивката й изчезна, както и руменината й. — Идваме. Ще… — Тя погледна тревожно към Сибил и Лейла. — Добре. Да, добре. Много ли е зле? Ще се срещнем там.

Тя прекъсна връзката.

— Бил Търнър… бащата на Гейдж е бил прострелян.



Бяха откарали майка му с линейка, спомни си Гейдж. Толкова светлини, сирени, суматоха. Не бе отишъл с нея, разбира се. Франи Хокинс го бе отвела и му бе дала мляко и бисквити. Добре се бе погрижила за него.

Сега в линейката лежеше баща му. И отново светлини, сирени, суматоха. Не знаеше с каква скорост се движат, докато седеше притиснат между приятелите си в пикапа на Фокс. Долавяше мирис на кръв. Кръвта на Кал и на стария.

Много кръв бе изтекла.

Кал все още изглеждаше блед и раната му не бе съвсем зараснала. Гейдж усещаше как потръпва до него от болката и напрягането на изцелителните сили. Но Кал не бе мъртъв, не лежеше в локва от собствената си кръв както във видението. Бяха променили тази… потенциална възможност, както би се изразила Сибил.

Още една точка за отбора.

Не бяха имали видение за стария. Не бяха видели баща му, жив или мъртъв. Не го бяха видели да се втурва през вратата зад гърба на обезумелия Сай Хъдзън. Не бяха съзрели тази непоколебимост в очите му. Не бяха го видели и неподвижен на пода, докато кръвта му обагря смачканата риза на Фокс.

Изглеждаше сломен, осъзна Гейдж, толкова безпомощен и стар, когато го бяха натоварили в линейката. Това не бе истинският образ. Нямаше нищо общо с образа на Бил Търнър, който Гейдж носеше в съзнанието си както снимката на майка си в портфейла.

На нея тя бе вечно млада, вечно усмихната.

В съзнанието на Гейдж Бил Търнър бе едър мъж, който се клатушкаше от тежестта на биреното си шкембе. Имаше суров поглед, сурово изражение, тежка ръка. Това бе Бил Търнър. Очите му бяха жестоки като плесниците.

Кой бе онзи безпомощен човечец в линейката, по дяволите? И защо той пътуваше след него?

Всичко се размиваше пред погледа му. Пътят, колите, сградите, когато Фокс сви към болницата. Не можеше да различи очертанията, да проясни очите си. Като насън слезе от пикапа, когато Фокс спря до бордюра, и закрачи към входа на спешното отделение. Част от ума му регистрира откъслечни подробности. Преходът от юнската жега към поддържаната с климатик прохлада, множеството звуци, гласове, суетенето на медицинските лица около безпомощния човек, чиято кръв изтичаше. Чуваше телефонен звън… вбесяващо настойчив металичен звук.

Вдигнете телефона, помисли си той, вдигнете проклетия телефон.

Някой му заговори, засипа го с въпроси. „Господи Търнър, господин Търнър“, и Гейдж се запита как, по дяволите, старият да отговори, когато вече го бяха откарали на количка. Изведнъж си спомни, че господин Търнър е самият той.

— Какво?

Каква била кръвната група на баща му?

Дали имал алергии?

Възрастта му?

Дали приемал лекарства, опиати?

— Не зная — бе единственото, което Гейдж можа да каже. — Не зная.

— Аз ще отговоря. — Кал хвана ръката му и леко я разтърси. — Ти седни, пийни кафе. Фокс…

— Ще донеса.

След малко Гейдж държеше чаша кафе. Как ли се бе появило? Изненадващо добро кафе. Седеше с Кал и Фокс в чакалнята. Сиви и сини канапета, столове. Телевизор, по който вървеше някакво сутрешно шоу, в което мъж и жена седяха зад бюро и се кискаха.

Чакалнята пред операционната, спомни си той. Старият бе вътре. ОР, така го бяха нарекли. Огнестрелна рана. Старият се намираше в операционната, защото в тялото му имаше куршум. „Трябваше да съм аз“, спомни си Гейдж, когато мислено повтори в съзнанието си сцената, в която пистолетът се бе завъртял към него. „Този куршум беше за мен.“

— Трябва да се поразходя. — Когато Фокс стана заедно с него, Гейдж поклати глава. — Не, просто имам нужда от глътка въздух. Само… да проясня ума си.

Качи се в асансьора заедно с жена с посивели коси и тъжни очи и мъж със старомодно сако, закопчано плътно върху заоблено като футболна топка шкембе.

Запита се дали и те не са оставили безпомощен близък.

Мина покрай магазинчето за подаръци, пълно с разноцветни балони с надписи „Скорошно оздравяване!“ или „Честито момченце!“, хванали прах скъпи аранжировки от изкуствени цветя, рафтове с лъскави списания и евтини романи. Излезе през входната врата и тръгна наляво, без ясна посока.

Оживено място, вяло си помисли той. Безброй коли на паркингите, други обикаляха, търсейки място за паркиране. Някои от пристигащите щяха да се отбият в магазинчето, за да купят лъскаво списание или балон. Толкова много болни хора, помисли си той и се запита колко ли от тях са с огнестрелни рани. Дали имаше подходящо пожелание за пострадал от пистолет?

Чу Сибил да го вика по име. Въпреки че му се стори абсурдно да чуе гласа й на това място, Гейдж се обърна. Тя подтичваше по тротоара към него. Тъмните къдрици, озарени от слънцето, се развяваха около красивото й лице.

Хрумна му, че ако умре, ще си отиде щастлив, отнасяйки със себе си спомена, че жена като Сибил Кински е тичала след него.

Сибил сграбчи ръцете му.

— Баща ти къде е?

— В операционната. Какво правиш тук?

— Кал се обади. Куин и Лейла влязоха. Видях те и… Какво се случи?

— Сай влезе с 38-калибров пистолет в офиса на Кал и започна да стреля във всички посоки. Кал също пострада.

— Кал…

— Добре е. Знаеш как е.

Пристигна линейка с включени сирени и светлини. Още някой е загазил, помисли си Гейдж. Още един живот висеше на косъм.

— Гейдж, да поседнем някъде.

Той се приближи и застана срещу нея, срещу Сибил с циганските очи.

— Не, просто… излязох да се поразходя. Стана бързо. За две секунди. Бум, бум. Кал пада. Сай отново се прицелва в него, аз изкрещявам. Не…

Не бе точно така, спомни си той.

— Няма значение.

Сибил обви ръка около кръста му. Ако можеше да поеме тежестта му, би го направила. Но бремето върху плещите му не бе физическо.

— Напротив. Всичко има значение.

— Прав си. — Леко го побутна и тръгнаха обратно към болницата. — Разкажи ми.

— Първо се втурнахме към Сай, но той е като планина, а и беше обсебен. Блъсна ни и полетяхме назад. Тогава изкрещях. Той се прицели в мен.

Гейдж мислено повтори на забавен кадър всяко движение, всяка подробност.

— Кучето спеше под бюрото, както обикновено. Изведнъж скочи и се нахвърли. Едва повярвах на очите си. Фокс отново тръгна към Сай, вероятно щеше да успее да стигне до него. Никога няма да узнаем. Старият връхлетя като товарен влак, сграбчи Сай, тримата се сборичкаха, с кучето. Пистолетът стреля случайно. Видях, че Фокс не е ранен, и отидох при Кал. Не се сетих за стария. Фокс беше добре, а Кал беше ранен и се мъчеше да изтласка проклетия куршум навън. Дори за миг не се сетих за стария.