— Не беше той — повтори Лейла и обхвана лицето на Фокс с ръце. — Знаеш, че не е виновен.

— Да, зная. В момента ми се иска да го направя на пихтия, но зная.

— Някой ще ни разкаже ли? — попита Кал.

— Искал е да убие Лейла — суховато каза Гейдж. — Хлапето. Видението, което имахме със Сибил. Да я разсъблече и върже и да запали апартамента.

— Но го спряхме. Както Фокс спря Напър. Не се случи. Две точки за нас — въздъхна Лейла. — Два пъти променихме хода на събитията.

— Три. — Сибил посочи входната врата. — Тази беше, нали? — обърна се тя към Гейдж. — Вратата, през която видяхме как Куин се опитва да излезе, когато ножът преряза гърлото й. Същият нож, който Каз беше взел от кухнята. Никое от тези неща не се случи, защото бяхме подготвени. Променихме потенциалните възможности.

— Везните натежават в наша полза.

Кал притегли Куин към себе си.

— Трябва да отидем в участъка, да опишем случая и да повдигнем обвинение.

— Фокс…

— Освен — продължи той, трогнат от умоляващия тон на Лейла, — освен ако момчето напусне града или отиде във фермата, докато минат Седемте. Ще поговорим с него и родителите му. Не бива да остава в Холоу. Не можем да рискуваме.

Лейла отново въздъхна.

— Вие тръгвайте. Искам да остана насаме с Фокс за няколко минути.



По-късно, решила, че е уместно, Сибил завлече Гейдж обратно в апартамента на Фокс да натоварят провизиите.

— Толкова труд за кутия мляко и няколко яйца.

— Не е само това, а и не одобрявам похабяването на продукти. Така ще спестим на Лейла идването дотук, поне докато се съвземе. Защо си толкова сприхав?

— О, не зная, може би има нещо общо с факта, че жена, която истински харесвам, е била държана с нож до гърлото от обезумял доставчик на пици.

— Би трябвало да се радваш, че Лейла имаше заслепяващ спрей и благодарение на бързите й рефлекси и двете ни с Куин успяхме да се справим с положението. — Измъчвана от главоболие заради напрежение и схванати рамене, Сибил сложи млякото в торбичка. — А доставчикът на пици, който е бил използван срещу нас, е на път към баба си и дядо си във Вирджиния, заедно с останалите от семейството. Така още петима души ще бъдат в безопасност.

— Бих могъл да погледна нещата от този ъгъл.

Тонът му накара устните й да трепнат.

— Но предпочиташ да бъдеш сприхав.

— Може би. Имайки предвид и че вече трябва да се тревожим за две бременни жени, а не само за една.

— И двете са доказали, че са напълно способни да се грижат сами за себе си, особено днес. Бременната Лейла успя да запази самообладание, да порови в чантата си и да извади спрей, с който да напръска очите на горкия хлапак. Спаси себе си, а вероятно и Куин, и мен. И определено спаси момчето. Щях да го застрелям, Гейдж.

Сибил въздъхна, събирайки продуктите. Напрежението, осъзна тя, бе не само заради случилото се, а и заради онова, което би могло да се случи.

— Щях да застрелям онова хлапе без миг колебание. Зная. Благодарение на нея няма да се наложи да живея с това.

— С играчката, която носиш, само щеше да го ядосаш.

Устните й отново трепнаха и тя извърна глава към него.

— Ако това е опит да ме накараш да се почувствам по-добре, не е лош. Но, господи, не е зле да пийна нещо за главоболието.

Когато Гейдж се отдалечи, тя продължи да опакова продукти. Той се върна с шишенце хапчета и й наля чаша вода.

— От аптечката в банята.

Сибил глътна таблетката.

— Да се върнем на последното приключение. И Лейла, и Куин се отърваха без драскотина… за разлика от потенциалната развръзка, която видяхме. Това е много важно.

— Няма спор.

Гейдж застана зад нея и започна да разтрива нежно раменете й.

— О, господи! — Очите й блажено се затвориха. — Благодаря.

— Значи не всяко видение се случва, а има и неща, които не виждаме. Не видяхме Лейла бременна.

— Напротив, видяхме я. — Сибил се остави в ръцете му, на които разчиташе повече, отколкото на аспирина, за да се отърве от мъчителното главоболие. — Ти не забеляза. Видяхме ги двамата с Фокс в бутика, през септември. Беше бременна.

— Как… няма значение, женска интуиция — реши Гейдж. — Защо не го спомена тогава?

— Не бях напълно сигурна. Но това разкрива, че някои неща са писани, а други могат да бъдат променени. — Тя застана лице в лице с него. — Не е сигурно, че ще умреш, Гейдж.

— Предпочитам да остана жив. Но няма да избягам от съдбата си.

— Разбирам те. Обаче нашите видения до голяма степен помогнаха на приятелите ни да избегнат смъртта. Трябва да вярвам, че ще помогнат и на теб. Не искам да те загубя. — На път да рухне, Сибил пъхна двете чанти с продукти в ръцете му и продължи шеговито: — Удобно е да си наблизо.

— За да ме товариш като магаре.

Сибил побутна следващата чанта към него.

— Не само. — Ръцете му бяха пълни и тя се повдигна на пръсти и потърка устните му със своите. — Време е да тръгваме. Трябва да се отбием в сладкарницата.

— За какво?

— За още една торта с надпис „Радваме се, че сте живи“. Хубава традиция. — Сибил отвори вратата и му стори път да мине пред нея. — Знаеш ли какво, за рождения ти ден, когато оцелееш, ще ти направя торта.

— Ще направиш торта за мен, ако оживея?

— Великолепна. — Тя затвори вратата и погледна парчето фазер, което Гейдж бе сложил на мястото на счупеното стъкло. — На шест етажа, по един за всеки от нас.

Когато очите й запариха и необяснимо се насълзиха, извади слънчевите очила от чантата си и ги сложи.

— Седем — поправи я Гейдж. — Седем е магическо число, нали? Трябва да бъдат седем.

— Седми юли, седеметажна торта. — Изчака, докато той сложи чантите в багажника на колата си. — Дадено.

— Кога е твоят рожден ден?

— През ноември. — Сибил се качи в колата. — На втори ноември.

— Знаеш ли какво, ако доживея да опитам онази твоя прословута седеметажна торта, за рождения ти ден ще те заведа където поискаш.

Въпреки свития си стомах, Сибил шеговито му се усмихна.

— Внимавай. Искам да отида на много места.

— Добре. Аз също.



Това бе само едно от нещата, заради които тя не излизаше от мислите му, помисли си Гейдж. Имаше много места, на които и двамата искаха да отидат. Кога бе престанал да мисли за себе си и за нея поотделно и бе започнал да си ги представя заедно? Не можеше да назове момента, но знаеше, че иска да посети всички тези места с нея.

Искаше да й покаже любимите си кътчета и да види нейните. Да отидат на места, където никой от двамата не е бил, и заедно да ги опознаят.

Вече не му стигаше да бъде там, където е играта. Да странства по света сам. Искаше да отиде, да види и, разбира се, да играе, но идеята да е сам, не му допадаше както по-рано.

Беше го нарекла сприхав. Навярно донякъде това бе причината, според него — доста основателна. Реши, че е нелепо, и закрачи из стаята за гости, вместо да провери имейлите си, както бе възнамерявал. Пълна лудост бе да мисли за трайно обвързване, да е част от двойка, а не соло.

Но мислеше и това го изнервяше. Можеше да си представи, виждаше потенциалните възможности… със Сибил. Представяше си как двамата изследват света заедно, без бремето върху плещите си. Не му бе чужда дори мисълта да се установят някъде. В Ню Йорк, Вегас, Париж, където и да е.

Дом с нея, място, на което да се връщат.

Досега се бе връщал единствено в Хокинс Холоу. И то не изцяло по свой избор.

Но това можеше да стане, ако бе готов да заложи.

Може би щеше да е забавно да я придума.

Имаше време, достатъчно време да изгради стратегия. Трябваше да е съобразителен, помисли си Гейдж, сядайки пред лаптопа. Да намери начин да постигнат това обвързване, което бяха изяснили, че никой от двамата не желае. После можеше да заложи примка тук, примка там. Тя бе умна, но той не й отстъпваше. Можеше да се обзаложи, че Сибил ще се увлече в играта още преди да усвои правилата й.

Доволен от идеята, отвори имейла от професор Линц. Докато четеше, стомахът му се сви на топка, а очите му застинаха.

Дотук с плановете за бъдещето, фаталистично си помисли той. Неговото бе предопределено и му оставаха по-малко от две седмици.

Осемнадесета глава

Гейдж отново поиска съвещание в офиса на Кал, само с братята си. Постара се да стане и да се измъкне от къщата, преди Сибил да се събуди. Бе имал нужда от време да поразмишлява сам, както сега се нуждаеше от време насаме с двамата си приятели.

Изложи пред тях спокойно, със суха терминология онова, което бе узнал от Линц.

— Забрави — бе мнението на Фокс. — Забрави, мамка му.

— Такъв е завършекът.

— Според твърденията на някакъв академик, когото не познаваме и никога не е идвал тук?