Разтреперана, тя се пъхна обратно в леглото, притискайки се към него.

— Помислих… стори ми се, че не дишаш. Какво видя?

— Ще бъде по-страшно от всичко, с което сме се сблъскали досега, всичко, което сме си представяли. Ти го видя. Усещах те до мен.

— Видях как умираш. Ти видя ли това?

Отчаянието в тона й го изненада толкова, че не се осмели да се надигне.

— Не. Взех камъка, виждал съм тази сцена и преди. Взех го и се втурнах право към копелето. После… — Не можеше да опише какво бе видял и изпитал. Не желаеше. — Нищо. В следващия миг ти ме удряше и ми казваше да се събудя.

— Видях как умираш — повтори тя. — Хвърли се към него и то те погълна. Настана пълна лудост. Вече цареше лудост, но стана още по-страшно. А демонът сменяше образа си, гърчеше се, пищеше, гореше. Не зная колко продължи всичко. После засия ослепителна светлина. Не виждах нищо. Светлина, топлина и звуци. После тишина. То бе изчезнало, но ти лежеше на земята, целият в кръв. Мъртъв.

— Как така беше изчезнало?

— Не чу ли какво казах? Ти беше мъртъв. Не умиращ, в безсъзнание или някакво умопомрачение. Когато стигнахме до теб, беше мъртъв.

— Вие? Всички ли?

— Да, да, да.

Сибил закри лицето си с ръце.

— Престани. — Той рязко ги отмести. — Убихме ли го?

Насълзените й очи срещнаха погледа му.

— Убихме теб.

— Глупости. Унищожихме ли го, Сибил? Сразихме ли го, когато магическият камък се заби в него?

— Не съм сигурна… — Но когато Гейдж обхвана раменете й, тя затвори очи и потърси сила в себе си. — Да. Не остана и помен. Ти го прати право в ада.

Лицето му светна като огъня, който гореше зад него.

— Вече знаем как ще стане.

— Не говориш сериозно. То те уби.

— Видяхме Фокс мъртъв край пътя. Сега спи като бебе на онзи неудобен диван или прави секс с Лейла. Потенциални възможности, не забравяй. Това е едно от любимите ти неща.

— Никой от нас няма да ти позволи да го сториш.

— Никой от вас не решава вместо мен.

— Защо трябва да бъдеш ти?

— Това е хазарт. — Гейдж сви рамене. — Моята специалност. Успокой се, скъпа. — Нехайно погали ръката й. — Стигнахме толкова далеч. Ще се поровим още, ще преценим нещата от всеки ъгъл, възможностите. Хайде да поспим.

— Гейдж…

— Ще поспим и утре ще помислим трезво.

Но докато лежеше в мрака и знаеше, че тя лежи будна до него, Гейдж вече бе взел решение.

Седемнадесета глава

Каза им на сутринта, и бе напълно искрен. После изпи кафето си, докато около него се водеха спорове и се обсъждаха алтернативи. Ако някой от тях бе предложил да се хвърли в бездната на ада без парашут, помисли си Гейдж, и той би реагирал така. Но трябваше да е точно той и за това имаше важна причина.

— Ще теглим жребий. — Фокс стоеше намръщен, с ръце в джобовете. — Тримата. Ще го направи този, който изтегли късата клечка.

— Извинявай. — Куин размаха пръст срещу него. — Шестима сме. Всички ще теглим.

— Шест и половина. — Кал поклати глава. — Ти си бременна и няма да си играеш с живота на бебето.

— Щом баща му може да участва, може и майката.

— Бащата не го носи в корема си — изтъкна Кал.

— Преди да говорим за някакъв глупав жребий, трябва да помислим. — На път да рухне, Сибил се обърна с гръб към прозореца, през който досега се бе взирала навън с празен поглед. — Няма да се държим, сякаш със сигурност един от нас ще умре. Господи, кой да бъде? Никой тук не желае един да се пожертва заради всички.

— Съгласна съм със Сибил. — Лейла потърка ръката на Фокс за успокоение. — Камъкът е оръжие, очевидно най-мощното. Трябва да проникне в Туис, но как?

— Да го изстреляме по някакъв начин — замислено каза Кал. — Можем да изобретим нещо.

— Какво, прашка? Катапулт? — попита Гейдж. — Или оръдие? Това е начинът. Нужно е не просто камъкът да проникне в Туис, а някой от нас да го отнесе и натика в гърлото му. Нужна е кръв, нашата кръв.

— Ако наистина е така, в което не сме сигурни, връщаме се на жребия.

Кал побутна кафето си и се приближи към Гейдж.

— Тримата сме заедно от първия ни ден. Не си го решил ти.

— Не съм. Просто така е било писано.

— Но защо точно ти? Посочи ми причина.

— Дошъл е моят ред. Толкова е просто. Ти прободе създанието с нож през зимата и разбрахме, че можем да го нараним. Два месеца по-късно Фокс ни показа, че можем да натрием носа му и да останем живи. Нямаше да сме толкова близо до края, ако вие двамата не бяхте направили тези неща. Ако тези три жени не бяха пристигнали тук и не бяха останали, готови да рискуват всичко. Сега е мой ред.

— А ние какво да правим? — сопна се Сибил. — Да седим и да чакаме?

Гейдж я погледна спокойно.

— И двамата знаем какво видяхме и почувствахме. Ако всички се върнем назад, стъпка по стъпка, ще видим, че е било неизбежно. Имало е причина на мен да се падне бъдещето.

— За да нямаш такова?

— Е, може би аз не, но вие ще имате. — Гейдж отмести поглед от Сибил към Кал. — Градът ще има. Както и всяко друго място, където Туис възнамерява да отиде, след като приключи тук. Ще играя с картите, които са ми раздадени. Няма да се оттегля.

Кал потърка тила си.

— Не казвам, че съм съгласен, но да кажем, че гласувам „за“ само защото все още имаме време да измислим начин да го направиш, без да умреш.

— Твърдо „за“ в такъв случай.

— Ще те измъкнем — предложи Фокс. — Може би има начин да те измъкнем, Гейдж. Да те вържем с въже или нещо като юзди. — Погледна Кал. — Можем да го издърпаме обратно.

— Ще поработим по въпроса.

— Може би трябва да накараме Туис да приеме физически образ — намеси се Лейла. — Момче, куче, мъж…

— И да се задържи достатъчно дълго в този образ, за да натикам камъка в задника му?

— Нали беше в гърлото?

Гейдж се усмихна на Лейла над кафето си.

— Образно казано. Ще се чуя с приятеля си демонолог, доктор Линц. Повярвайте ми, няма да се втурна неподготвен. Не по-малко от вас искам да изляза жив. — Той погледна Сибил. — Имам планове за по-нататък.

— Тогава продължаваме да умуваме, да работим. Трябва да отида до кантората — каза Фокс, — но ще отменя или отложа всички срещи и ангажименти в съда за периода.

— Ще те откарам.

— Защо? О, мамка му! Напър, пикапът. Това ме подсеща, че тази сутрин трябва да се отбия при Хоубейкър и да отскоча до сервиза, за да разбера дали става нещо от пикапа.

— Ще ми разкажеш подробно за първата част — каза Гейдж. — Ще сляза с вас до града. Може аз да се отбия в сервиза, ако искаш.

Кал стана.

— Ще се справим и с това — обърна се той към всички. — Ще намерим начин.

Когато мъжете потеглиха, жените седнаха в кухнята.

— Толкова е глупаво. — Куин удари с длан по плота. — Да теглим жребий? Господи! Един от нас да навлезе в минираното поле, докато останалите стоим със скръстени ръце?

— Не стояхме — тихо каза Сибил. — Повярвайте ми. Беше ужасно, Кю. Ужасно. Тътенът, димът, вонята. И студът. Беше огромно чудовище, не малко зло момче или голямо свирепо куче.

— Но вече сме се били с него. Наранявали сме го. — Лейла хвана ръката й. — Ако го нараним отново, силата му ще отслабне. Ако отслабне достатъчно, няма да може да убие Гейдж.

— Не зная. — Сибил се замисли за всичко, което бе видяла и открила при проучванията си. — Иска ми се да знаех.

— Възможности, Сиб. Не забравяй това. Каквото и да си видяла, може да бъде променено, както вече се убедихме благодарение на виденията ти.

— Донякъде. Трябва да се качим горе и да вземем една от неизползваните ти тест ленти.

— О, пробвах три пъти. — Куин тревожно притисна ръка към корема си. — Дори тази сутрин почувствах гадене и…

— Не е за теб, а за Лейла.

— За мен? Какво? Защо? Не съм бременна. Цикълът ми не е…

— Знаем кога трябва да ти дойде — прекъсна я Сибил. — Ние сме три жени, които живеят в една къща от месеци. Когато и на мен.

— Следя цикъла си.

— Аз също следях своя — замислено каза Куин. — Но това не обяснява защо се съмняваш за Лейла.

— Върви да намокриш лентичката. — Сибил стана и им даде знак да я последват. — Лесно е.

— Добре, добре, само за да се успокоиш. Не съм бременна. Би трябвало да зная, да усещам, нали?

— Рядко имаме видения за себе си.

Сибил тръгна първа нагоре, влезе в стаята на Куин и седна на леглото й, когато Куин отвори чекмедже.

— Избери си.

Подаде й две кутийки.

— Няма абсолютно никакво значение.

Лейла напосоки взе едната.