Надяваше се Гейдж и Сибил да са имали късмет, или да имат, ако сеансът тече в момента. Нещата бяха започнали… да се задвижват, реши той. В града пълзяха сенки, които нямаха нищо общо с дъждовните летни дни и мрачни нощи. Само още няколко отговора, помисли си той. Още няколко парчета от пъзела. Това им беше нужно.

Преди първия завой съзря светлини на фарове далеч от него в огледалото за задно виждане. Чистачките скърцаха, от радиото звучеше музика. Барабанейки с пръсти по волана и мислейки за горещ душ, измина още километър, преди двигателят да щракне и да закашля.

— О, хайде! Толкова скоро мина на профилактичен преглед.

Докато изричаше това, пикапът затрепери и забави. Ядосан, Фокс отби край пътя, използвайки инерцията, докато двигателят угасна като болно куче.

— В този дъжд, просто идеално, а? — Понечи да слезе, но се замисли. Тигровите му очи вдигнаха поглед към огледалото, докато изваждаше телефона си. Изруга, виждайки надписа „Извън обхват“. — Да, да, ще ме чуе някой.

Пътят зад него бе тъмен и почти не се виждаше под дъжда, когато Фокс сграбчи дръжката на вратата.



Гейдж и Сибил седнаха на пода в хола с лице един към друг. Протегнаха ръце напред и преплетоха пръсти.

— Мисля, че трябва да се съсредоточим върху трима ви — каза тя на Гейдж — и камъка. Всичко е започнало от вас. И ние ще започнем от тук. Вие тримата и камъкът.

— Струва си да опитаме. Готова ли си?

Тя кимна и успокои дишането си едновременно с него. Първо в съзнанието й изплува той. Съсредоточи се върху онова, което видя в него, отвъд лицето, очите и ръцете му. Продължи с Кал и мислено го постави рамо до рамо с Гейдж. Видя физическия Кал и духовния му образ, преди да извика и Фокс.

Братя, помисли си тя. Кръвни братя. Мъже, които бяха готови да се борят един за друг, вярваха един в друг и се обичаха.

Ромонът на дъжда се усили. Почти проглуши ушите й. Тъмен път, дъждовен порой. На светлината на фарове мократа настилка изглеждаше като черно стъкло. Двама мъже стояха в дъжда върху него. За миг ясно зърна лицето на Фокс, както и пистолета, който проблесна, насочен срещу него.

Отпусна се задъхана и потърси опората, която внезапно бе загубила. Смътно чу гласа на Гейдж:

— Фокс е в опасност. Да вървим.

Замаяна, Сибил се надигна на колене, когато Лейла се втурна към Гейдж и сграбчи ръката му.

— Къде? Какво става? Идвам с вас.

— Не, оставаш тук. Да тръгваме!

— Прав е. Пусни го. Остави на тях. — С трепереща ръка Сибил здраво хвана тази на Лейла. — Не зная колко време имат.

— Мога да го намеря. Мога. — Лейла стисна ръцете на Сибил и Куин и насочи цялата си дарба към Фокс. Зелените й очи се премрежиха, заблестяха. — Близо е. Само на няколко километра… Опитва се да се свърже с нас. Първият завой, първият на Уайт Рок Роуд от фермата насам. Бързо! Бързо! Напър е. Има пистолет.



Фокс се приведе под дъжда и повдигна капака на пикапа.

Можеше да измайстори какво ли не. Да скове маса, да шпаклова стена, никакъв проблем. Но двигатели? Не бе толкова на „ти“ с тях. Елементарни неща, разбира се — да смени маслото, да зареди акумулатора, да поднови някоя част.

Докато стоеше в дъжда и към него се приближаваха светлини на фарове, елементарните познания и дарбата му бяха достатъчни, за да прецени ситуацията. Да се справи с всичко накуп? Може би не бе толкова просто.

Можеше да побегне, но просто не беше в негов стил. Фокс се обърна и се загледа в Дерек Напър, който се клатушкаше към него през дъжда.

— Загазил си, а?

— Така изглежда. — Фокс не видя, а по-скоро усети пистолета в ръката на Напър. — Колко захар сипа?

— Не си толкова глупав, колкото изглеждаш. — Напър повдигна оръжието. — Ще си направим малка разходка в гората, О’Дел. Ще си поговорим за уволнението ми от работа заради теб.

Фокс не погледна надолу към пистолета, а продължи да се взира в очите на Напър.

— Заради мен? Доколкото си спомням, ти сам напусна.

— Онази уличница, майка ти, и двамата женчовци не са тук да ти помогнат, а? Сега ще разбереш какво се случва с всеки, който ми върти мръсни номера, както ти се опитваш, откакто се помня.

— Значи така приемаш нещата? — заговори Фокс почти шеговито. Леко промени позата си, стъпи здраво на крака. — Аз ли ти въртях мръсни номера всеки път, когато ми се нахвърляше на детската площадка? Когато ме издебна на паркинга пред банката? Странна работа. Може да се каже, че съм ти спретнал някой и друг номер при всеки твой несполучлив опит да ме пребиеш.

— Като разбереш какво те очаква сега, ще ти се прииска да те бях пречукал.

— Свали този пистолет и си върви, Напър. Мога да кажа, че не искам да пострадаш, но какъв смисъл има да лъжа? Свали го и си върви, докато все още можеш.

— Докато аз все още мога? — Напър допря дулото до гърдите на Фокс и го побутна крачка назад. — Наистина си глупак. Мислиш си, че можеш да ме нараниш? — крещеше той. — Кой държи пистолета, нещастнико?

Не откъсвайки поглед от очите му, Фокс замахна с бейзболната бухалка, която бе крил зад гърба си. Усети силата на удара, както и убийствената болка в ръката си при забиването на куршума. Оръжието се плъзна по пътя и изчезна в мрака и дъжда.

— Никой. Ти си нещастник. — Фокс замахна още веднъж, за по-сигурно, и този път нанесе удар в корема на Напър. Повдигна бухалката като играч в очакване на топка и погледна мъжа, повален до краката му. — Сигурно съм счупил ръката ти. Обзалагам се, че адски боли.

Вдигна поглед за миг и видя светлини на друга кола да пронизват мрака.

— Казах ти да си вървиш. — Фокс приклекна, сграбчи Напър за косата и повдигайки главата му, втренчи поглед в пребледнялото му лице. — Струваше ли си? — попита той. — Господи, струвало ли си е някога?

Пусна Напър и се изправи да изчака приятелите си. Те изскочиха от колата на Кал. Като куршуми, помисли си Фокс, защото в ума му се въртяха куршуми.

— Благодаря ви, че дойдохте. Някой от вас трябва да се обади на Хоубейкър. Обхватът ми се губи тук.

Кал прецени положението и въздъхна.

— Аз ще се погрижа.

Извади мобилния си телефон и се отдалечи на няколко метра по пътя.

— Пострадал си — отбеляза Гейдж.

— Да, пистолетът стреля, когато счупих ръката му. Куршумът се заби право в месото. Болката е непоносима. — Погледна надолу към Напър, който седеше и хленчеше на мокрото шосе. — Неговата ръка ще боли по-дълго. Не докосвай това — добави той, когато Гейдж се наведе да вдигне пистолета. — Ще заличиш доказателства, ако оставиш свои отпечатъци по оръжието.

Извади голяма носна кърпа и му я подаде.

— Увий го в това. И внимавай с него, по дяволите.

— Върви с Кал.

Суховатият тон на Гейдж го накара да се обърне и да срещне погледа му. Поклати глава.

— Не. Няма смисъл, Гейдж.

— Прострелял те е. И отлично знаеш, че е възнамерявал да те убие.

— Възнамеряваше. Искаше. Знаеш ли, нося тази бухалка в пикапа откакто двамата със Сибил ме видяхте да лежа мъртъв край пътя. Късметлия съм. — Фокс сложи ръка върху раната си и се намръщи при вида на червеното петно, което остана на дланта му, когато я отмести. — Почти. Ще спазим закона.

— Той не дава пукната пара за закона.

— Ние не сме като него.

Кал се върна при тях.

— Шерифът е на път. Обадих се и в къщата. Лейла знае, че си добре.

— Благодаря. — Фокс сви ранената си ръка. — Някой от вас да е хванал мача?

Останаха на пътя в дъжда да чакат полицията и да си говорят за бейзбол.



Лейла се измъкна от къщата и се втурна към Фокс, докато той слизаше от колата. Сибил и Куин останаха на площадката и Гейдж тръгна към тях.

— Добре е.

— Но какво стана? Какво… вир-вода сте. — Куин си пое дъх. — Да влезем и да ви дадем сухи дрехи. Ще изпера тези, когато се преоблечете.

— Само още нещо — намеси се Сибил. — Къде е той? Онзи кучи син?

— В ареста. — С ръка около талията на Лейла, Фокс изкачи стъпалата до площадката. — Там ще се погрижат за счупената му ръка и ще му повдигнат редица обвинения. Господи, искам бира.

Малко по-късно, сух и с бира в ръка, Фокс им разказа:

— Отначало само се ядосах, слязох от колата и повдигнах капака. Но си спомних за онова, което Гейдж и Сибил видяха край пътя и заради което държах вярната си бухалка под седалката.

— Слава богу! — задъхано промълви Лейла, извърна глава и долепи устни до вече здравата му ръка.

— Резервоарът беше пълен, пикапът беше на профилактика преди две седмици, така че се съсредоточих върху двигателя.

— Ти не разбираш нищо от двигатели — изтъкна Гейдж.

Фокс повдигна среден пръст.

— Захар в резервоара. Работи няколко километра, после кашля и угасва. От пикапа ми вече не става нищо.

— Градски мит. — Кал повдигна ръка със своята бира. — Явно захарта е задръстила горивния филтър или инжекторите и затова двигателят е отказал. Трябва само да го откараш в сервиз да сменят филтрите и да почистят резервоара. Ще ти струва около двеста долара.