Сибил прекоси коридора и протегна ръце. Дълго стояха прегърнати.

— Не очаквах да забременея. Искам да кажа, не сме опитвали. Покрай всичко, което се случва, и плановете за сватбата. И двамата мислехме за по-нататък…

— Откога си бременна?

— Съвсем отскоро. — Куин запристъпва назад, подсуши лицето си с кърпата и застана гола пред гардероба. — Дори нямам закъснение, но от няколко дни се чувствам някак… различно. Имах натрапчиво усещане и си купих пет… пет ранни теста за бременност, защото бях на път да полудея. От аптеката в съседното градче — добави тя със смях. — Нали знаеш как е в малкия град?

— Да, зная.

— Направих само три… и напълно откачих. Три пъти розова ивица и знак плюс. Може би съм във втората или третата седмица, но… — тя сведе поглед към корема си — тук вътре има някого.

— Не си казала на Кал.

— Не исках да избързвам, преди да съм сигурна. Ще се радва, но и ще се тревожи. — Лицето й стана угрижено. — Онова, което се задава, е достатъчен повод за тревога, а сега трябва да преосмислим и плановете си в семейно отношение.

— А ти как се чувстваш?

— Изплашена, загрижена. Зная, че нищо няма да е както трябва — и за всички нас, и за бебето, ако не сложим край. Ако не победим злото, а дали ще успеем, зависи и от мен. Мисля, че трябва да приема това — Куин сложи ръка на корема си — като знак на надежда.

— Обичам те, Кю.

— О, господи, Сиб! — Куин отново се хвърли в прегръдката й. — Толкова се радвам, че си тук. Зная, че Кал трябваше да узнае пръв, но…

— Ще те разбере. Той има братя. — Сибил ласкаво приглади мокрите й коси назад. — Ще оцелеем, Кю. А вие с Кал ще станете страхотни родители.

— Дано си права и за двете. — Куин въздъхна. — Ох! Знаеш ли, може би хормоните ще ме настървят още повече срещу Голямото зло. Биха могли да помогнат.

Сибил се засмя.

— Да се надяваме.



Когато Гейдж се върна, натовариха пикапа на Кал.

— Ще ми трябва и моята кола — каза Куин. — Ще хвърля това-онова в нея и ще взема Лейла. Първо трябва да се видя с Кал. — Тя погледна Сибил. — Може да се позабавя.

— Не се безпокой. Ще разтоварим този багаж, ще въведем ред. Е… чао засега.

Куин стисна ръката й и за изненада на Гейдж, и неговата.

Той седна в колата и запали двигателя. После забарабани с пръсти по волана, докато двигателят бръмчеше.

— Какво става с Куин?

— Нищо й няма.

— Изглежда малко напрегната.

— Всички сме напрегнати, затова съм съгласна с теб, че трябва да се съберем на едно място.

— Нещо друго я терзае. — Гейдж се завъртя на седалката, срещайки погледа на Сибил. — Бременна ли е?

— Е, това се казва проницателност. Да, бременна е, и ти го казвам само защото точно сега тя отива да каже на Кал.

Той се отпусна и потърка чело.

— Боже!

— За теб чашата е или наполовина празна, или наполовина пълна. Според мен направо прелива, Гейдж. Това е страхотно добра новина.

— Може би за нормални хора, при нормални обстоятелства. Но опитай да се поставиш на мястото на Кал. Нима той би искал жената, която обича и носи детето му, да рискува живота си и този на бебето? Или би предпочел да я изпрати далеч от тук?

— На неговото място щях да изпитвам желание да я пратя на хиляди километри от тук. Нима мислиш, че не разбирам как ще се чувства Кал? Обичам безкрайно приятелката си. Но зная, че не може да замине. Затова ще го приема, както Куин, като знак на надежда. Знаехме, че това се задава… или вероятността за него, Гейдж. Видяхме нея и Кал заедно, и беше бременна. Ще повярвам, че наистина ще бъде така. Трябва да вярвам.

— Видяхме я и мъртва.

— Моля те, не говори за това. — Сибил затвори очи, чувствайки свиване в стомаха. — Зная, че трябва да сме подготвени и за най-лошото, но моля те, недей. Не днес.

Гейдж потегли и през следващите няколко минути не каза нищо.

— Фокс ще затвори кантората след няколко дни. Ако Лейла иска да продължи с ремонта…

— Ще продължи. Това е още нещо положително.

— Той може да идва с нея до града и обратно, да помага на баща си. С тях двамата, Кал и баща му, ще имаме очи и уши в града. Няма причина Куин, а всъщност и ти, да слизате в Холоу, докато всичко не приключи.

— Може би.

Разумен компромис, помисли си тя.

— Моят старец е имал сънища.

Гейдж й разказа.

— То се храни със страхове, болка, слабости. — Сибил сложи ръката си върху неговата за миг. — Добре че ти е казал. И това е положително, Гейдж, каквито и да са чувствата ти към него. Усещаш онова, което витае в града, нали? Напрежението е във въздуха.

— Ще става все по-страшно. Хората, които идват в Холоу за бизнес или нещо друго, изведнъж ще променят намеренията си. Други, планирали да минат от тук пътьом, ще заобикалят. Някои от местните ще съберат багаж и ще заминат за няколко седмици. Част от останалите ще се изпокрият като при ураган.

Докато караше, Гейдж огледа шосето, подготвяйки се за някакъв знак. Черно куче, момче…

— Хората, които решат да напуснат града след седми юли, няма да могат да намерят изход. Ще се движат в кръг, изплашени, объркани. Ако се опитат да повикат помощ, повечето викове ще останат нечути. — Гейдж сви по алеята на Кал. — Разнася се мирис на дим, още преди да са избухнали пожарите. Когато започнат, никой не е в безопасност.

— Този път хората ще бъдат на сигурно място. Някои ще отидат във фермата на Фокс, а когато сложим край, Гейдж, няма да се носи мирис на дим. Пожарите ще стихнат.

Той отвори вратата на пикапа и извърна глава към нея.

— Ще внесем тези неща вътре. После… — Той сграбчи ръката й рязко и я дръпна обратно, когато тя понечи да отвори своята врата. — Стой в пикапа.

— Какво? Какво има? Боже мой!

Сибил проследи погледа му и видя съществата, които пълзяха и се извиваха на площадката пред къщата на Кал.

— Копърхед2 — каза Гейдж. — Може би са десетина.

— Отровни. И толкова много? Да, пикапът е много сигурно място. — Тя извади 22-калибровия си пистолет, но поклати глава. — Не мисля, че можем да ги застреляме от тук, особено с това.

Гейдж посегна под седалката и извади своя „Лугър“.

— Този ще свърши работа, но не от тук. А и, мамка му, Кал ще подпали задника ми, ако пробия стените му с куршуми. Имам по-добра идея. Остани в пикапа. Ако някоя ухапе мен, само ще ме ядоса, а ако докопат теб, в най-добрия случай ще се озовеш в болница.

— Имаш право. Каква е по-добрата идея?

— Първо, да направим размяна. — Подаде й „Лугър“-а и взе нейния пистолет. — При друга изненада — стреляй.

Тя провери тежестта на оръжието в ръката си, докато Гейдж слизаше. Нямаше друг избор, освен да му се довери, и взирайки се в змиите, опита да си припомни всичко, което знаеше за този вид.

Отровни, да, но ухапването им рядко бе смъртоносно. Все пак няколко десетки ухапвания можеха да се окажат фатални. Предпочитаха скалисти хълмове и обикновено не бяха агресивни. Разбира се, обикновено не бяха и подвластни на зъл демон.

Тези щяха да нападат. Не се съмняваше в това.

Като по нечий знак, няколко от змиите повдигнаха триъгълните си глави, когато Гейдж заобиколи къщата и се появи с лопата в ръка.

Лопата, помисли си Сибил. Този човек имаше пистолет, а бе решил да използва лопата срещу гъмжило от полудели змии. Сибил понечи да спусне прозореца и да изрече на висок глас мнението си за стратегията му, но той закрачи нагоре по стъпалата, право към гърчещите се създания.

Беше отвратително. Никога не се бе смятала за гнуслива, но сега стомахът й се разбунтува, докато Гейдж замахваше, смачкваше и съсичаше. Не успя да преброи колко пъти змиите се стрелнаха към него, а знаеше, че въпреки изцелителната му дарба има болка при впиването на отровния зъб в плътта му.

Когато битката свърши, Сибил потисна гаденето и слезе от пикапа. Той погледна надолу към нея и лицето му заблестя, обляно в пот.

— Това беше. Ще почистя и ще ги заровя.

— Ще ти помогна.

— Няма нужда. Изглеждаш малко бледа.

Тя прокара ръка по челото си.

— Срам ме е да призная, но ми се доповръща. Беше… Добре ли си?

— Издебнаха ме няколко пъти, но нищо сериозно.

— Слава богу, че пристигнахме преди Лейла. Мога да помогна, ще донеса друга лопата.

— Сибил, страшно ми се пие кафе.

След няколко мига колебание тя прие предложението да се оттегли.

— Добре.

Не виждаше нищо срамно да избегне грозната гледка на площадката, преди да влезе в къщата. Защо да поглежда, щом не е нужно? В кухнята пийна студена вода и наплиска лицето си, докато тялото й се успокои. Приготви кафето и занесе чаша от ароматната течност в края на гората, където Гейдж копаеше дупка.

— Това място се превръща в странно гробище за домашни любимци — отбеляза тя. — Побеснелият Роско, а сега и цял батальон змии. Почини си. И аз мога да копая. Наистина.