— На този етап идеята за гранатомет не ми звучи зле. Но камъкът е оръжието, което ще убие копелето. Жените прекарват почти всеки час от времето, в което не спят, а това означава почти цялото денонощие, в опити да намерят отговора. Но…

— Не можем да надникнем отвъд — довърши Кал.

— Със Сибил сме правили опити да обединим способностите си, но или образът е много смътен, или не виждаме нищо. Има толкова смущения, явно копелето се труди здравата, за да ни попречи.

— Да, а Куин се труди не по-малко, за да намери начин да проникнем отвъд границата. Паранормалното е нейната област — каза Кал и сви рамене. — Засега продължаваме да правим каквото можем, за да защитим себе си и града, и търсим начини да използваме оръжията, които имаме.

— Ако не можем да го унищожим… — заговори Гейдж.

Фокс завъртя очи.

— Ето го нашия черногледец.

— Ако не можем да го унищожим — повтори Гейдж, — ако усетим, че нещата вървят на зле, има ли начин да предпазим жените? Да ги измъкнем? Зная, че и двамата сте се питали същото.

Фокс седна и се приведе на стола.

— Да.

— Доста съм размишлявал по въпроса — призна Кал. — Дори ако успеем да ги убедим да стоят настрана, което не виждам как ще стане, няма начин да не участват в похода до Свещения камък.

— Това не ми харесва. — Фокс стисна зъби. — Но последната битка трябва да се състои там. Сред Хокинс Ууд, по тъмно. Иска ми се инстинктът да не ми подсказваше, че трябва да е там. Но го зная. Значи не можем да допуснем нещата да тръгнат на зле.



По-лесно бе, призна Гейдж, когато бяха само тримата. Обичаше приятелите си и бе готов да умре за всеки от тях. Но с тях беше заедно от първия ден на живота си. От първата минута, поправи се той, когато заслиза по стълбите.

По-лесно бе и в началото, след като жените се бяха замесили. Преди да започне да изпитва привързаност към която и да е от тях. По-лесно бе, преди да види как Кал и Куин си пасват идеално и как лицето на Фокс засиява, когато Лейла е в стаята.

По-лесно бе, преди да си позволи да има чувства към Сибил, защото, по дяволите, имаше чувства. Объркани, вбесяващи и непонятни чувства към Сибил. Чувства, които събуждаха мисли. Объркани, вбесяващи, непонятни мисли.

Не желаеше връзка. Не желаеше трайна връзка. И, за бога, не желаеше връзка, в която има планове и обещания. Искаше да идва и да си тръгва когато пожелае, както бе свикнал. Освен на всеки седем години. И дотук всичко бе наред.

Човек не можеше да се забърка в сериозни неприятности заради един флирт.

Тези мисли и чувства трябваше да си намерят друга жертва за… обсебване, реши той.

— Гейдж.

Спря се и видя баща си до стълбите на долния етаж. Страхотно, помисли си Гейдж, още едно приятно изживяване в този ден.

— Зная, че обещах да не ти се пречкам, когато дойдеш тук да се видиш с Кал. И няма да го правя.

— Сега ми се пречкаш.

Бил се отдръпна, потърквайки ръце в крачолите на работните си панталони.

— Исках само да те попитам… без да те притеснявам…

— Какво?

— Джим Хокинс ми каза, че доста хора от града ще се пренесат в палатков лагер във фермата на семейство О’Дел. Мисля, че ще мога да им помагам. Да превозвам хора и провизии, да отскачам до някъде, когато се наложи.

Доколкото си спомняше Гейдж, баща му прекарваше Седемте затворен в апартамента си и мъртвопиян.

— Трябва да говориш с Брайън и Джоан.

— Добре.

— Защо? — попита Гейдж, докато Бил се отдалечаваше. — Защо просто не се махнеш?

— Това е и моят град. Досега не съм помогнал с нищо. Не ме беше грижа какво се случва и какво правите вие, за да се справите с положението. Но знаех. Колкото и пиян да е човек, не може да не знае.

— Малко помощ във фермата няма да е излишна.

— Добре тогава. Гейдж… — Бил направи гримаса и потърка чело. — Трябва да ти кажа нещо. Напоследък имам странни сънища. От няколко нощи насам сънувам едно и също. Спя, но сякаш се събуждам и чувам майка ти в кухнята. Тя е там и е толкова истинско. До печката е и готви вечеря. Свински пържоли, картофено пюре и от онзи ситен грах, който толкова ми харесваше, както го приготвяше тя. Започва…

— Продължавай.

— Започва да ми говори, усмихва ми се. Имаше страхотна усмивка моята Кати. Казва: „Хайде, Бил, вечерята е почти готова“. Отивам при нея, както правех, прегръщам я, докато ръцете й са заети над котлона, целувам я по тила и тя се засмива и ме отблъсва. Усещам мириса й в съня, вкуса й… — Бил дръпна кърпата от главата си и изтри сълзите. — Казва ми да престана, както някога, ако не искам вечерята ми да загори. После казва: „Защо не пийнеш нещо, Бил? Малък аперитив преди вечеря?“. На плота има бутилка и тя налива уиски в чаша, подава ми я. Приживе майка ти никога не е правила това. И никога не ме е гледала както в сънищата. Така предизвикателно и лукаво. Трябва да поседна за минута. — Бил седна на стълбите, изтривайки потта от челото си. — Събуждам се плувнал в пот и усещам мириса на уискито, което ми подава. Вече не Кати, само уискито. Снощи, когато се събудих, влязох в кухнята да пийна нещо студено, защото гърлото ми беше пресъхнало. На плота имаше бутилка. Кълна се в бога, наистина беше там. Не съм я купувал. — Ръцете му затрепериха и над горната му устна изби нова пот. — Понечих да я взема, за да я излея в мивката. Бог ми е свидетел, канех се да я излея, но когато посегнах, изчезна. Мисля, че полудявам. Зная, че ще полудея, ако отново повдигна бутилка и направя нещо друго, вместо да я излея в мивката.

— Не полудяваш. — Нов вид мъчение, помисли си Гейдж. Копелето не пропускаше удобен случай да приложи някой номер. — Имал ли си подобни сънища и по-рано?

— Може би няколко пъти през годините. Трудно е да се каже, защото тогава не посягах към бутилките, за да ги излея. — Бил въздъхна. — Може би няколко пъти, по това време на годината. Когато наближат дните, които наричате Седемте.

— То се гаври с нас. Гаври се с теб. Върви във фермата, помогни там.

— Добре. — Бил се изправи. — Каквото и да е то, няма право да използва майка ти по този начин.

— Няма.

Когато баща му тръгна, Гейдж изруга под носа си.

— Почакай. Не мога да забравя и не зная дали някога ще мога да простя. Но зная, че ти наистина я обичаше. Зная го и съжалявам, че я загуби.

В очите на Бил проблесна нещо, което Гейдж с неохота прие като благодарност.

— И ти я загуби. Не си позволявах да мисля за това толкова години. Загуби майка си, а с нея и мен. Ще нося вината до края на живота си. Но няма да пия днес.

Гейдж отиде право в квартирата. Влезе и се качи по стълбите. Куин се показа от стаята си, увита в хавлия.

— О, здравей, Гейдж.

— Къде е Сибил?

Куин повдигна кърпата малко по-високо.

— Може би е в банята или се облича. Бяхме на фитнес. Тъкмо щях… няма значение.

Той се вгледа в лицето й. Страните й изглеждаха леко поруменели, а в погледа й се четеше вълнение.

— Станало ли е нещо?

— Какво? Не. Всичко е наред. Страхотно. Тип-топ. Ще вляза да се облека.

— И да събереш багажа си.

— Защо?

— Вземете всичко необходимо — каза Гейдж, докато тя стоеше срещу него намръщена и мокра. — Три жени сте и ще бъдат нужни няколко курса. Кал и Фокс ще наминат по някое време за по още един. Няма смисъл трите да оставате тук… впрочем не се ли сещате да заключите вратата? В града става опасно. Шестимата ще отседнем у Кал, докато приключи.

— Взел си това решение вместо всички засегнати? — попита Сибил зад него.

Гейдж се обърна. Тя беше облечена и стоеше облегната на касата на вратата.

— Да.

— Доста самонадеяно от твоя страна, меко казано. Но съм съгласна с теб. — Сибил погледна Куин. — Не е разумно да поддържаме три бази. Тук, у Кал и у Фокс. По-добре е да се съберем на едно място. Дори в тази къща да сме в безопасност, твърде много сме се разпрострели.

— Кой възразява?

Куин отново придърпа кърпата нагоре.

— Лейла е в бутика с бащата на Фокс, но ние със Сиб можем да съберем това-онова.

Сибил продължи да се взира в Куин.

— Не е зле да отскочиш до там да й кажеш, Гейдж. Ще е нужно доста време да съберем техниката. После можеш да вземеш пикапа на Кал за първия курс.

Гейдж разбираше, че се опитват да го отпратят. Тя искаше да остане насаме с приятелката си.

— Тогава побързайте. Щом пристигнете у Кал, отново ще опитаме да обединим дарбите си.

— Да.

— Връщам се след двайсет минути, така че действайте.

Сибил не му обърна внимание. Стоеше на прага на стаята си, а Куин на своята и се гледаха, докато чуха входната врата да се затваря след него.

— Какво има, Кю?

— Бременна съм. За бога, Сиб, бременна съм! — Очите й преливаха от сълзи, докато движеше крака и ханша в нещо, което би могло да се нарече „танц на радостта“. — Прихванала, заченала, напомпана съм и очаквам бебе. Господи!