Макар и да копнееше за кафе, още повече копнееше за душ и влезе в банята. Погледна рамото си в огледалото и потърка петното с форма на полумесец. Струваше му се странно да има белег, нещо осезаемо да напомня за онези остри зъби, зверски впили се в него. Бе имал счупвания, прободни и огнестрелни рани, изгаряния, а от тях не беше останала и следа. Но Туис, в образа на онова малко копеле, бе успял да го захапе за миг и Гейдж щеше да носи този белег до края на живота си.

Колкото и време да му оставаше.

След душа се облече и тръгна да потърси кафе. Отби се в домашния кабинет на Кал, където Лейла и Куин стояха, приведени пред компютъра. И двете се обърнаха към него и го огледаха от главата до петите.

— Как се чувстваш? — попита Лейла.

— Искам кафе.

— Отново си предишният. — Лицето на Куин засия. — Долу трябва да има малко. Сиб е там, може би ще успееш да я придумаш със сладки приказки да ти спретне нещо за хапване.

— Къде са другите?

— Хукнаха към града. По задачи. — Куин погледна към часовника в долния десен ъгъл на компютъра. — Трябва да се върнат всеки момент. Не е зле да се обадя на Кал да вземат нещо за обяд. Сиб така се е заровила, че няма лесно да я придумаме да сготви.

Не изглеждаше заровена, помисли си Гейдж, когато видя Сибил, седнала до плота в кухнята на Кал. Бе отворила лаптопа си, държеше бележник и бутилка вода, но бе над земята. С каквото и да бе заета, спря, щом го видя да влиза.

— Изглеждаш по-добре.

— И се чувствам по-добре. А наистина бях доста зле. — Гейдж наля последната чаша кафе и си помисли, че някой трябва да свари прясно. С тази мисъл се обърна и се загледа в нея. — Би ли сварила още малко кафе? Едва не умрях.

— Ако се заемеш с нещо обикновено и всекидневно като варене на кафе, може би по-лесно ще се върнеш към живота.

„Дотук със сладките приказки“, си каза Гейдж. Намери голям пакет чипс върху плота и пъхна ръка вътре.

— Какво имаше в чая?

Тя само се усмихна.

— Около четири часа сън очевидно. Някой намина да те види, докато спеше.

— Кой?

— Ан Хокинс.

Гейдж замислено отпи глътка кафе.

— Така ли? Съжалявам, че съм пропуснал това.

— Добре си поговорихме, докато ти хъркаше.

— Чудесно. За какво?

— За живота, любовта и преследването на щастието. — Сибил повдигна бутилката с вода. — За демони и смърт както обикновено.

— Отново чудесно. Намислила си нещо.

Изглежда напрегната, помисли си той. Колкото и да се преструваше, не можеше да го скрие.

— Работя върху идея, която ми хрумна по време на разговора ни. Ще я обсъдим, когато се оформи малко по-ясно. Тя те обича.

— Моля?

— Тя те обича. Пролича от начина, по който те гледаше, докато ти спеше. Ако съдя по изражението ти сега, мисля, че за мъжкар като теб е малко смущаващо да чуе нещо подобно. Но това видях на лицето й, долових го в гласа й. Беше очевидно. Сега си намери някакво занимание другаде и ме остави да работя.

Вместо това той се приближи, сграбчи я за косите и наведе главата й назад, за да впие устни в нейните. Мигът бе светъл и опияняващ. Отново се почувства замаян и завладян от еуфория, преди да я пусне.

Очите й се отвориха бавно и сънено.

— Какво беше това?

— Още нещо обикновено и всекидневно, което ще ми помогне да се върна към живота.

Тя се засмя.

— Голям сладур си. О, по дяволите. — Притегли го към себе си и отпусна глава на рамото му, където бе белегът от ухапването. — Изплаши ме. Здравата ме изплаши.

— И аз се изплаших. Отивах си. Всъщност не ми се стори толкова ужасно. — Отново наклони главата й назад. Това лице, помисли си той, тези очи. Те бяха горели пред погледа му, в съзнанието му. Те го бяха върнали. — Чух те да ме смъмряш. Дори ме зашлеви.

— Този път беше само лек шамар. Зашлевих те по-рано, при страхотното ни представление на терасата.

— Да. Всъщност не помня да сме планували юмручни удари.

— Какво да кажа. Гениална съм в импровизациите. Освен това сериозно те вбесих, а ни трябваше солидна доза гняв, за да подмамим Голямото зло. Такъв беше твоят план, не помниш ли? Каза, че играта трябва да загрубее, за да се получи нещо.

— Да. — Той повдигна ръката й, огледа я. — Имаш добро дясно кроше.

— Може би, но май ръката ми пострада повече, отколкото лицето ти.

Гейдж сви ръката й в хлабав юмрук и я повдигна към устните си. Над кокалчетата й видя как големите кафяви очи се отварят широко.

— Какво? Не ми ли е позволен малък романтичен жест?

— Не. Да. Да — каза тя. — Просто не очаквах.

— Мога да ти предложа и други, но имаме споразумение. — Заинтригуван от реакцията й, той потърка с палец кокалчетата, които бе целунал. — Без свалки. Може би искаш да отменим споразумението като нещо неактуално.

— А… може би.

— Е, тогава какво ще кажеш да… — Замълча, когато чу входната врата да се отваря и затваря с трясък. — Да продължим този разговор друг път, а?

— Да, друг път.

Фокс влезе пръв, с две чанти върху количка.

— Я виж кой се е завърнал от отвъдното. Носим храна, провизии, бира. Две каси в колата. Иди да помогнеш на Кал.

— Има ли и кафе? — попита Гейдж.

— Цял килограм на зърна.

— Смели и свари малко — нареди Гейдж и излезе да помогне с разтоварването.

Сибил погледна Фокс, който вече изваждаше кока-кола от хладилника.

— Ще бъдеш ли така добър да вземеш това навън и в близкия един час тук да не влиза никой от твоя вид?

— Не мога. Нося бързо развалящи се продукти. — Фокс извади мляко от едната чанта с покупки. — Освен това умирам от глад.

— Е, добре. — Сибил се отдръпна от лаптопа. — Ще ти помогна да ги прибереш. После ще хапнем и ще поговорим.



Не се наложи Сибил да готви, както често се налагаше напоследък. Очевидно Кал и Фокс бяха решили, че денят е подходящ за барбекю в задния двор. Имаше и по-неприятни начини за прекарване на един юнски следобед, отколкото да гледа трима привлекателни мъже, застанали около димяща скара.

Вижте ги само, каза си тя, докато с другите жени разсипваха в купи екзотичната салата от картофи, зеле и мариновани зеленчуци на масата за пикник. Единни както в битка, така и в готвенето. И шестимата. Спря за миг, просто да погледа останалите. Канеха се да си устроят пикник в същия заден двор, където преди часове един от тях бе пролял кръвта си, бе страдал. Едва не бе загинал. А сега от външните тонколони на Кал звучеше музика, бургерите цвърчаха на скарата, а бирата се охлаждаше в хладилната чанта.

Туис си мислеше, че може да ги победи, да победи това! Никога, дори ако Седемте продължаваха да се повтарят сто години. Не можеше да победи нещо, което бе неспособен да разбере и постоянно подценяваше.

— Добре ли си?

Куин потърка гърба на Сибил.

— Да. — Бремето на стреса и съмненията изчезна. Може би отново щяха да я връхлетят, но засега бе прекрасен юнски ден. — Да, добре съм.

— Страхотна гледка — добави Куин, кимайки към мъжете край скарата.

— Струва си да направим няколко снимки.

— Чудесна идея. Връщам се веднага.

— Къде отива тя? — попита Лейла.

— Нямам представа. Както и защо са нужни трима възрастни мъже, за да приготвят няколко хамбургера.

— Един да готви, друг да дава наставления и трети да обижда другите двама.

— Аха. Още една мистерия е разгадана.

Сибил повдигна вежди, когато Куин се втурна навън с фотоапарата си.

— Не са ли готови тези хотдози и бургери? — извика Куин, сложи апарата върху парапета, надникна през обектива и нагласи ъгъла. — Побързайте. Ще направя кратка фотосесия.

— Щом ще ни снимаш, можеше да ни предупредиш да се издокараме — промърмори Сибил.

— Изглеждаш страхотно, мис Каприз. Застани по-насам. Кал! Хайде.

— Запази пикселите, Русокоске.

— Фокс, той няма нужда от теб. Застани ето там, между Лейла и Сиб.

— И двете са за мен?

Фокс се приближи и обви ръце около талиите им.

През следващите пет минути Куин даваше наставления, команди, напътствия, докато петимата се подредиха така, че да й хареса.

— Идеално! Щрак. Ще направя две с дистанционното.

Тя забърза надолу и зае място между Кал и Гейдж.

— Яденето ще изстине — промърмори Кал.

— Усмивки! — Куин щракна бутона. — Не мърдайте, не мърдайте. Искам да проверя какво е излязло.

— Умирам от глад — напевно каза Фокс и се засмя, когато Лейла го смушка в ребрата. — Мамо, Лейла ме тормози.

— Не ме карайте да идвам — предупреди ги Куин. — На три. Едно, две, три. Стойте така, докато се уверя, че имам сполучлива снимка.

Три възражения явно нямаха голямо значение и тя забърза обратно към терасата да види последните две снимки.