Нора Робъртс - Свещеният камък

Гейдж отново затвори очи, но този път не се предаде. Напрегна сили и се съсредоточи върху източника на болката, проследи я, докато пропълзяваше от рамото надолу по ръката му и през гръдния му кош. Дробовете му се отвориха, сякаш лапите, които ги бяха стягали досега, се отдръпнаха.

— Пулсът му се усилва! — извика Лейла.

— Вече не е толкова блед. Идва на себе си, Сиб — каза Куин.

Както седеше и придържаше главата му в скута си, Сибил отново се наведе и го погледна в очите.

— Почти свърши — ласкаво каза тя. — Само още малко.

— Добре. Добре. — Вече я виждаше ясно, усещаше тревата под себе си и ръцете на приятелите си, които стискаха неговите. — Съвземам се. Ти ли ме нарече страхливец?

Дъхът й спря и едва успя да се засмее през сълзи.

— Подейства.

— Добре дошъл отново при нас, приятелю — заговори Фокс. — Раните зарастват. Да те пренесем вътре.

— Съвземам се — повтори Гейдж, но нямаше сила да вдигне глава. — Е, може би не съвсем.

— Дайте му още минута — предложи Куин. — Раните се затвориха, но… остана белег.

— Да влезем вътре. — Погледите, които Сибил размени с Куин и Лейла, говореха повече от думи. — Ще му приготвим чай, ще оправим леглото му.

— Не искам чай. Не искам легло.

— Ще получиш и двете.

Сибил отмести главата му от скута си, погали го по бузата и стана. Ако изобщо разбираше мъжете, и особено Гейдж, той би предпочел наоколо да няма жени, докато приятелите му го влачат към къщата.

— Искам кафе — каза Гейдж, но жените вече бяха вътре.

— Не се и съмнявам. Куин е права за белега — добави Фокс. — Никога не са ни оставали белези, от ритуала за кръвно братство досега.

— Но и никога демонът не се е опитвал да отхапе парче от някого от нас — намеси се Кал. — Не е успявал да направи нищо подобно, дори през Седемте.

— Времената се менят. Помогнете ми, нека първо опитам да седна. — Придържан от приятелите си, Гейдж успя да изправи гръб. Световъртежът бе убийствен. — Господи! — Той опря чело на свитите си колене. — Никога не съм усещал толкова силна болка, а доста съм си патил. Крещях ли?

— Не. Изведнъж пребледня и падна като труп.

Кал изтри потта от челото си.

— Мислено пищях като момиче. Къде е ризата ми? — попита той, когато повдигна глава и видя, че е гол до кръста.

— Наложи се да я разкъсаме, за да стигнем до раната — отвърна Фокс. — Не помръдваше, дори не трепваше, Гейдж. Едва дишаше. Кълна се, помислих, че с теб е свършено.

— Беше. Почти си бях отишъл. — Гейдж бавно извърна глава и притисна пръсти към белега на рамото си. — Вече дори не боли. Чувствам се слаб, вие ми се свят, но няма болка.

— Трябва да поспиш. Знаеш как е — добави Кал. — Възстановяването изцежда силите.

— Да, може би. Ще ми помогнете ли да стана?

С ръце, обвити около раменете на приятелите му, Гейдж с мъка се изправи. Когато едва измина петте крачки до къщата, най-сетне прие, че се нуждае от сън. Когато погледна към празния парапет, през него премина тръпка на задоволство.

— Копелето разби камъка на пух и прах.

— Да. Можеш ли да изкачиш стъпалата?

— Мога.

Всъщност все още се подсмихваше през зъби, докато Кал и Фокс почти го внесоха на ръце в къщата.

Твърде уморен, за да спори с три жени, изпи чая, натрапен от Сибил. И се отпусна върху леглото с идеално пригладени чаршафи и бухнати възглавници.

— Защо не полежиш с мен, сладурче?

— Много мило предложение, скъпи — отвърна с усмивка Фокс.

— Не ти. — Гейдж нехайно махна с ръка срещу него и посочи към Сибил. — Момичето с големите кафяви очи. Всъщност може би всичките красавици могат да полежат с мен. Има достатъчно място.

— Какво си сложила в този чай? — полюбопитства Кал.

— Тайна съставка. Вървете. — Сибил седна на ръба на леглото. — Аз ще остана при него, докато заспи.

— Ела по-близо и го кажи отново.

Сибил с усмивка отпрати другите, наклони глава и изпитателно се вгледа в лицето му.

— Здравей, прелест моя.

— Здравей, хубавецо. Беше тежка сутрин за теб. Заспивай.

— Вбесих те.

— И аз теб. Такъв беше планът.

— Дяволски добър план.

— Рискован и потенциално глупав.

Той се усмихна самодоволно.

— Получи се.

— Няма спор.

— Не мислех онази глупост, която казах за баща ти.

— Зная. Шшт!

Сибил се наведе и го целуна по бузата.

— Може би мислех част от другите глупости… не помня. А ти?

— Ще поговорим за това по-късно.

— Тя… Ан Хокинс каза, че ще плачеш за мен. Че това ще ме спаси. Направи го. Ти ме върна към живота, Сибил.

— Само ти дадох начален тласък. Сам свърши останалото, Гейдж. — Потръпвайки, тя потърка буза в неговата. — Помислих, че ще умреш. Никога не съм била така изплашена, така разкъсвана отвътре. Помислих, че ще умреш. Че ще ни напуснеш. Че ще те загубя. Умираше в ръцете ми, и в онзи момент осъзнах, че…

Сибил повдигна глава и замълча, когато видя, че е заспал.

— Е — въздъхна дълбоко тя, после още веднъж, — така е по-добре. Няма смисъл да правя унизителното признание, в момент на слабост и за двама ни, че съм проявила глупостта да се влюбя в теб.

Хвана ръката му и остана при него още малко, питайки се дали ще е достатъчно разумна да превъзмогне това увлечение.

— Мислиш ли, че е нужно?

Сибил бавно отмести поглед от лицето на Гейдж към това на Ан Хокинс.

Не се изненада, че остана толкова спокойна. Беше го очаквала и бе виждала далеч по-шокиращи неща от появата на призрак край нечие легло в юнски ден.

— Мислиш ли, че е нужно? — повтори Ан.

— Че е нужно какво?

— Да заключваш сърцето си за онова, което изпитваш към него. Да се лишаваш от радостта и болката, която носи то.

— Не си падам по болката.

— Тя е част от живота. Само мъртвите не изпитват нищо.

— А ти?

Ан присви устни.

— Това не е смърт. Моят любим ми го каза. Не всичко е мрак и светлина. Има толкова много междинни нюанси. Все още чувствам, защото не е свършило. Всеки край е ново начало. Ти си млада и можеш да имаш още дълги години живот в това тяло, в това време. Защо да живееш със заключено сърце?

— Лесно е да го кажеш. Твоята любов е била споделена. Аз зная какво е да обичаш човек, който не може или не желае да отвърне на чувствата ти, или поне не достатъчно.

— Баща ти е бил обсебен от отчаяние. Загубил е зрението си и е ослепял и за любовта.

„Каква е разликата?“, помисли си тя, но поклати глава.

— Би било страхотно да си поговорим за тези неща на чашка, по женски, но в момента тук сме на вълна живот или смърт. Навярно си забелязала.

— Ядосана си.

— Разбира се, че съм ядосана. Той едва не загина днес, едва не умря в ръцете ми заради опита си да спре онова, което някой му е натресъл, на него и на всички ни. Все още има риск за живота му, за живота на всеки от нас. Видях какво може да ни сполети.

— Не си споделила с тях всичко, което видя и узна.

Сибил отново погледна към Гейдж.

— Не съм.

— Ще видиш и още, преди да дойде краят. Детето ми…

— Не съм твое дете.

— Не си дете и на демона. Живот или смърт, казваш. Така е. Или светлината, или мракът ще надделее през Седемте. Моят любим ще бъде освободен или прокълнат.

— А моят? — попита Сибил.

— Той ще направи избора си, както и всеки от вас. Нямам никого, освен вас, моята надежда, вяра и смелост. Само днес използвахте всичко това. И той спи — тихо каза Ан, свеждайки поглед към Гейдж. — Жив. Когато се върна към живота, той донесе от сянката на смъртта още един отговор. Още едно оръжие.

Сибил скочи на крака.

— Какъв отговор? Какво оръжие?

— Ти си интелигентна жена с буден и търсещ ум. Намери го. Използвай го. Вече всичко е в ръцете ви. Твоите, неговите и на другите. И демонът се бои от вас. Неговата кръв — заговори Ан, преди образът й да избледнее постепенно, — нашата кръв, твоята кръв. И тяхната.

Когато остана сама, Сибил отново погледна Гейдж.

— Неговата кръв — промълви тя и забързано излезе от стаята.