— Кучи син!

— Проумей го. — Думите му се стоварваха като плесници, бързи и безразсъдни. — Ако Туис не се оттегли до следващите Седем, ще си имаш работа с нещо далеч по-страшно от баща, предпочел да се самоубие, отколкото да се изправи срещу трудностите със семейството си.

Сибил замахна и го зашлеви с такава сила, че Гейдж залитна назад. Докато ушите му все още бучаха, той сграбчи ръцете й, за да предотврати нов удар.

— Наистина ли искаш да си говорим за бащи, Гейдж? Да си разказваме спомени, особено за твоя?

Преди Гейдж да отвърне, Куин се втурна през вратата.

— Стига, стига, стига!

— Влизай вътре — нареди й Сибил. — Това не те засяга.

— Какво ви прихваща и двамата?

— Отдръпни се, Гейдж. — Кал блъсна вратата, следван от Фокс и Лейла. — Само се отдръпни. Да влезем вътре и да поговорим.

— Стой настрана.

— Добре, добре, това не е начин за печелене на приятели и влияние сред хората. — Фокс се приближи и сложи ръка на рамото на Гейдж. — Да се успокоим и…

Гейдж го блъсна назад и Фокс залитна.

— И ти стой настрана с проповедите си за мир и любов.

— Искаш ли един рунд с мен? — предизвикателно попита Фокс.

— Господи! — Лейла размаха ръце във въздуха. — Престани! Това, че Гейдж се държи като идиот, не означава, че и ти трябва да го правиш.

— Сега пък аз съм идиот? — Фокс рязко се обърна към Лейла. — Той блъска и разтърсва Сибил, казва ми да стоя настрана, а аз съм идиот?

— Не съм казала, че си, а че не бива да се държиш като такъв. Но очевидно съм се излъгала.

— Не нападай мен. Не аз започнах тази глупава игра.

— Все едно кой я е започнал — Кал протегна ръце напред, — сега тя приключва веднага.

— Кой ти окачи златна звезда и ти даде право да се разпореждаш? — попита Гейдж. — Не ми казвай какво да правя. Първо, нямаше да се намираме в това положение, ако не беше глупавият ти ритуал за кръвно братство с онзи женчовски скаутски нож.

Последва порой от викове и обвинения, които се сливаха в грозна смесица от гняв, негодувание и болка. Думите се сипеха като юмручни удари и никой не обърна внимание на притъмнялото небе и грохота на приближаваща буря.

— О, спрете! Просто спрете. Млъкнете всички! — Сибил надвика глъчката и изведнъж настъпи напрегнато мълчание. — Не виждате ли, че той не дава пет пари за нашите мисли и чувства? Интересува се само от себе си, може би винаги е било така. Щом е решил да тръгне по свой път, ще тръгне. Лично аз приключих с него. — Тя погледна Гейдж в очите. — Край.

После тръгна обратно към къщата.

— Сиб! Мамка му! — Куин стрелна мъжете с убийствен поглед. — Добра работа свършихте. Хайде, Лейла.

Когато двете жени гневно закрачиха след Сибил, Кал отново изруга.

— За кого се мислиш, та ме забърка в това? Със сигурност не си този, за когото те смятах. Може би Сибил е права. Може би е крайно време да приключим с теб.

— Най-добре се успокой — успя да каже Фокс, когато Кал ги остави. — Дай си малко време да се успокоиш, освен ако наистина искаш да бъдеш сам.

Когато Гейдж най-сетне остана сам с гнева и негодуванието си, мислите му поеха по трънливия път на обвиненията и огорчението. Всички те се бяха настроили срещу него, защото бе имал смелостта да предприеме решителна крачка, да престане да седи със скръстени ръце, забил нос в схеми и графики. Да вървят по дяволите. Всичките.

Извади хелиотропа от джоба си и го огледа. Не означаваха нищо за него. Абсолютно нищо. Рисковете, усилията, работата, годините. Беше се връщал тук, отново и отново. Неведнъж бе проливал кръвта си. И за какво?

Сложи камъка върху парапета на терасата и мрачно се загледа в разцъфналите градини на Кал. За какво? За кого? Какво му бе дал Холоу? Мъртва майка, баща пияница. Съжаление и подозрителност в погледите на добрите граждани. И, да, съвсем наскоро — оковаване с белезници и тормоз от негодник, когото градът смяташе за достоен да носи полицейска значка.

Тя била приключила с него? Усмихна се самодоволно при мисълта за Сибил. Не, той бе приключил с нея. Хокинс Холоу и всички в него можеха да вървят по дяволите.

Обърна се и се втурна в къщата да вземе нещата си.

То се процеждаше между дърветата като отровен черен дим. Вътре отново звучаха гневни гласове и черната мъгла сякаш тръпнеше от удоволствие. Пълзейки по тревата и красивите цветни лехи, започна да приема образ. Крайници, тяло и глава, която се мяташе наляво-надясно в сумрака. Откроиха се пръсти, крака, очи, святкащи в неземно зелено, докато се приближаваше към кокетната къща с широка тераса и весели цветя, преливащи над лъскавите саксии.

Уши, лице и уста, разтегната в широка усмивка, която разкриваше бляскави зъби. Вълнението му всяваше тръпки на ужас. С наслада размазваше кръв по зелената трева, по ярките цветя.

Скоро всичко щеше да изгори и то щеше да танцува върху кървавата пепел. Момчето затанцува с пъклено задоволство, скочи и приклекна върху парапета до камъка. Толкова е малък, помисли си то. Нещо толкова малко да създаде толкова неприятности за толкова дълго време.

Наклони глава. Какви ли тайни криеше този камък? Каква сила? И защо тези тайни бяха запечатани в него и нямаше сила, която да ги разбули? Скрити и от тях, помисли си момчето. Да, пазителят им бе дал ключа, но не и ключалката.

Искаше му се да докосне зелената му повърхност на кървавочервени петна. Да проникне под нея и да открадне онова, което се спотайва вътре. Протегна ръка, но я отдръпна. Не, по-добре бе да го унищожи. Винаги бе по-добре да унищожава. Разпери ръце над камъка.

— Хей, ти! — извика Гейдж от прага и простреля момчето точно в средата на челото.

То изпищя и гъстата черна течност, която потече от раната му, изпълни въздуха със зловоние. Скочи, дори когато Гейдж продължи да стреля и другите се втурнаха навън. Кацнало на покрива, създанието оголи зъби като бясно куче.

Вятър и дъжд изригнаха в неудържим порой. Гейдж зае позиция в двора, презареди и се подготви за нов изстрел.

— Внимавай да не стреляш по къщата ми — каза Кал.

С нов скок, то размаха юмруци във въздуха и хелиотропът се пръсна на стотици парчета, превръщайки се в облак прах. Този път момчето издаде победоносен вик, въпреки кръвта, която бликаше от него. Завъртя се, устреми се към Гейдж светкавично като змия и впи зъби в рамото му. Когато той безпомощно падна на колене, момчето изчезна.

До Гейдж достигаха приглушени гласове, които се загубиха в мъгла от болка. Виждаше небето, което отново се проясняваше, но надвесените над него лица бяха размити и неясни.

Дали го бе убило? Отправи молитва смъртта да побърза, за да сложи край на тази агония. Пареше, пареше, разнасяше се като огън в кръвта му, изгаряше костите му и крещеше в главата му. Но не му достигаше дъх да извика, нямаше сили дори да се сгърчи, сякаш го раздираха огнени нокти.

Затвори очи.

„Достатъчно, помисли си той. Стига толкова. Време е да си отида.“

Предаде се и усети как се носи далеч от болката.

Първата плесница по лицето го ядоса. Втората го вбеси. Не можеше ли да умре относително спокойно?

— Връщай се, кучи сине! Чуваш ли ме? Връщай се. Бори се, страхливецо! Няма да умреш и да позволиш онова копеле да излезе победител.

Болката… проклетата болка отново нахлу в него. Когато инстинктивно отвори очи, пред премрежения му поглед се появи лицето на Сибил и чу настойчивия глас. Тъмните й очи бяха изпълнени с ярост и сълзи.

Гейдж с мъка си пое дъх.

— Не можеш ли да млъкнеш?

— Кал, Фокс…

— Събужда се. Хайде, Гейдж. — Гласът на Кал прозвуча странно, сякаш бе на километри разстояние и затънал в блато. — Съсредоточи се. Дясното рамо. Идва от дясното ти рамо. С теб сме. Съсредоточи се върху болката.

— Мога ли да сторя нещо друго, мамка му?

— Говори. — Лицето на Фокс се показа в полезрението му. — Чувате ли? Опитва се да ни каже нещо.

— На теб говоря, нещастнико.

— Пулсът му е слаб. Отслабва още.

Кой е това, запита се Гейдж. Лейла? Думите й бяха като малки бели светлинки, които виждаше с крайчеца на окото си.

— Кървенето спря. Прободните рани вече не са толкова дълбоки. Сигурно е нещо друго. Някаква отрова.

„И Куин чурулика наблизо, помисли си Гейдж. Цялата тайфа е тук. Просто ме оставете да си отида. Просто ме оставете.“

— Няма да те оставим. Не можем. — Сибил се наведе по-близо, но този път докосна лицето му с устни, а не с ръка. Хладният й допир бе блаженство. — Моля те. Трябва да останеш с нас. Трябва да се върнеш. Не можем да те загубим.

От очите й потекоха сълзи, които капнаха върху раните. Преминаха през кръвта, навлязоха в тях и облекчиха паренето.

— Зная, че боли. — Сибил го галеше по бузите, по косите и пострадалото рамо и ридаеше. — Зная, че боли, но трябва да останеш с нас.

— Помръдна. Ръката му помръдна. — Фокс притисна пръстите му по-силно, когато трепнаха. — Кал?

— Да. Да. Дясното рамо, Гейдж. Започни от там. Ние сме с теб.