— С много неща се храни. Имало е цяла вечност да развива вкуса си. Ако можете да го спрете…

— Ще го спрем.

— Как? Остават само няколко седмици. Какво можеш да направиш този път, което досега не си правил? Освен да бъдеш смел. Какво възнамеряваш да правиш?

— Каквото е нужно.

— Все още търсиш отговори, а времето изтича. — Тя нежно му се усмихна, докато кимаше, и втори, а после и трети черен стършел изпълзя между червените венчелистчета. — Винаги си бил смело и упорито момче. Толкова години баща ти трябваше да те наказва.

— Трябваше?

— Какъв избор имаше? Не помниш ли какво направи?

— Какво?

— Уби и мен, и сестричката си. Не помниш ли? Разхождахме се из ливадите, също както сега, и ти побягна. Дори когато ти казах да спреш, бягаше ли, бягаше, и падна. Плака толкова много, горкото ми момче.

Широката й усмивка сияеше, докато розите бълваха стършели. Забръмча цял рояк.

— Коленете ти бяха ожулени и изподраскани. Трябваше да те нося на ръце, а беше твърде тежък за мен. Виждаш ли?

Тя разпери ръце и по бялата рокля се появиха кървави петна. Стършелите се събираха на бръмчащи черни облаци, докато дори от розите бликна кръв.

— Само няколко дни по-късно, толкова кръв и болка имаше. Заради теб, Гейдж.

— Това е лъжа. — Гласът бе на Сибил, която изведнъж се бе появила до него. — Ти си лъжа. Гейдж, това не е майка ти.

— Зная.

— Вече не е толкова красива — каза създанието. — Искаш ли да видиш?

Бялата рокля се превърна в изпоцапани дрипи върху изгнила плът. Смехът му отекваше, докато дебели червеи пълзяха през плътта и под нея се показаха оголени кости.

— А ти? — обърна се то към Сибил. — Искаш ли да видиш татко си?

Костите се преобразиха в мъж с незрящи очи и чаровна усмивка.

— Ето я моята принцеса. Дай целувка на тате!

— Още лъжи.

— О, не виждам! Не виждам! Не мога да видя каква жалка отрепка съм. — Съществото се смееше гръмогласно. — Предпочетох смъртта пред теб. — От устата му изпълзяха стършели. — По-добре смърт, отколкото вечното ти досаждане, тази обсебваща любов, от която ми се гадеше. Не се замислих, преди… — Имитира опиране на пистолет до слепоочието си. Главата му се пръсна и потече ужасяваща пихтия от кръв, кости и мозък. — Това е истината, нали? Спомни ли си, кучко? — Единственото му сляпо око се завъртя в орбитата си и образът избухна в пламъци. — Чакам ви и двамата. Ще изгорите. Всичките ще изгорите.

Гейдж се събуди, стиснал ръката на Сибил, и срещна втренчения й поглед.

— Добре ли си?

Тя кимна, но не помръдна, когато той се надигна. Дъхът й трепереше. Зората изпълваше стаята с бледа светлина.

— Не бяха те — успя да промълви Сибил. — Не бяха те и не беше истина.

— Така е. — Решил, че и двамата се нуждаят от това, Гейдж отново хвана ръката й. — Как го направи? Как проникна в съня ми?

— Не зная. Виждах те, чувах те, но отначало бях далеч… не участвах. Сякаш гледах филм или пиеса, но през някакъв воал. После влязох. Напрегнах се… — Тя недоволно поклати глава. — Не, не беше точно така. Не беше съзнателно, а по-скоро неволно. Като отместване на завесата със замах, когато си ядосан. Ядосах се, защото ми се струваше, че вярваш в онова, което то казва.

— Не вярвах. От самото начало знаех, че е то. Веднъж се подведох — промърмори Гейдж.

— Преструвал си се? — Сибил затвори очи за миг. — Добър си.

— Търси най-силния ни коз, иска да разбере какво имаме. А ни разкри повече, отколкото ние на него.

— Че все още има време. — Сибил седна до него. — Колкото и силно да става, на каквото и да е способно, все пак трябва да изчака до седми за истинското шоу.

— Точка за дамата. Време е за нашия блъф. Трябва да накараме копелето да повярва, че имаме повече, отколкото в действителност.

— И този блъф ще бъде…?

Гейдж стана, отиде до тоалетката и отвори едно чекмедже.

— Примамка.

Сибил прикова поглед в хелиотропа в ръката му.

— Трябва да го пазите на сигурно място, а не да го подмяташ… Почакай. Дай да погледна.

Гейдж нехайно подхвърли камъка във въздуха, а после към нея.

— Това не е нашият камък.

— Не е, избрах го в магазин за сувенири преди няколко дни. Но за минута те заблуди.

— Със същата големина е, но не точно същата форма. Може би и този притежава сила, Гейдж. При проучванията си открих, че хелиотропите са част от камъка Алфа.

— Не е нашият. Онзи, от който то се страхува. Може би си струва да проверим колко и какво е готово да стори, за да се добере до това, което смята за камъка от амулета на Дент.

— И колко ще се ядоса, когато разбере — ако разбере, че е имитация.

— Нищо няма да бъде прекалено. То използва болката ни срещу нас, трагедиите ни. Нека му върнем услугата. Камъкът е помогнал на Дент да го възпре за триста години. Държал го е оковано достатъчно дълго, за да подготви почвата за нас и това, което правим. Сигурно е било една от големите му загуби.

— Добре. Как ще измамим демона?

— Имам някои идеи.

Тя също имаше свои, свързани със следи, на които бе попаднала при проучванията си, но не желаеше да поеме по тях. Затова не ги сподели, а търпеливо изслуша неговите.



Няколко часа по-късно Сибил излетя през задната врата като фурия. Завъртя се, когато Гейдж я последва и затръшна вратата.

— Нямаш право да кроиш подобни планове и да вземаш тези решения на своя глава.

— Имам, по дяволите. Става дума за моя живот.

— За живота на всички ни! — сопна се тя в отговор. — Писано е да бъдем екип. Трябва да работим като екип.

— Писано? Омръзна ми да слушам твоите глупости за съдбата и онова, което е писано. Сам правя избори и се справям с последиците. Няма да позволя някакъв древен пазител да взема решения вместо мен.

— О, боже! — Яростта струеше от нея, от гласа, ръцете и очите й. — Всички имаме избор. Нали се бием и рискуваме живота си, защото Туис отнема правото на избор?

— Но това не означава, че някой от нас може да забрави защо сме събрани тук и да действа сам.

— Аз съм сам. Винаги съм бил.

— О, стига, мамка му! Омръзнало ти е да слушаш приказки за съдбата? А на мен ми писна от твоето „Аз съм самотник, нищо не ме задържа тук“. Отегчително е. Ние сме свързани чрез кръвта, всичките.

— Така ли мислиш? — В контраст с нейната пламенност, тонът му бе леденостуден. — Мислиш, че съм свързан с теб по някакъв начин? Нали неотдавна обсъдихме този въпрос? Правим секс. Всичко започва и свършва с това. Ако търсиш нещо повече…

— Самодоволен задник! Говоря за живот и смърт, а ти си се разтревожил, че ще се опитам да те впримча. Повярвай ми, нямам нужда от теб извън спалнята.

Нещо проблесна в очите му. Може би бе обида, а може би — дързост. Или болка.

— Разбирам те, сестричке. Познавам твоя тип жени.

— Не знаеш…

— Искате да се слуша вашата дума. Мислите се за толкова умни, че можете да командвате парада и всички в него. Аз не позволявам на никого да ме командва. Когато всичко свърши, мислиш, че или ще ме задържиш на каишка, или ще ме пуснеш, според твоите прищевки. Имаш външност, ум и стил, на които никой мъж не би устоял. Е, пред теб е един, който устоява.

— Така ли? — заговори Сибил с леден тон. — Нима онова, което правеше снощи в леглото с мен, е определението ти за устояване?

— Не, това е определението ми за чукане на жена, която ме желае и е на разположение.

Руменината, избила на лицето й от гняв, изчезна, и тя наклони глава с надменно изражение.

— В такъв случай приеми, че желанието й се е изпарило и вече не е на разположение, така че ще трябва да си потърсиш нова дружка за чукане.

— Точно това възнамерявам да направя. Ще действам по свой начин, защото всичко това ми омръзна. Тази битка, градът, ти.

Ръцете й се свиха в юмруци.

— Няма да ме е грижа колко си себичен и глупав, след като всичко приключи. Но преди това няма да рискуваш работата, която сме свършили, целият напредък, който сме постигнали, да отидат на вятъра.

— Голям напредък, няма що! Откакто ти и приятелките ти пристигнахте тук, сме затънали в схеми и графики, изследване на емоции и куп други глупости.

— Преди да дойдем, ти и слабоумните ти братя не сте намерили начин да се преборите цели двайсет години.

Той я притисна с гръб към парапета.

— Не си била тук през Седемте. Какво си въобразяваш, че знаеш? Всичко, с което си се сблъскала досега, е нищо. Няколко сплашвания, малко кръв. Почакай, докато видиш как човек се самоизкормя или се опиташ да попречиш на тийнейджърка да драсне клечката, след като е поляла себе си и малкото си братче с бензин. Тогава ще имаш право да говориш какво мога и какво не мога да направя. Мислиш, че щом си видяла своя старец да изстрелва куршум в слепоочието си, това те прави експерт? Било е бързо и чисто, и си се отървала лесно.