А стъпалата пред кантората на Фокс бяха едно от най-добрите места за наблюдение.

— Обичам шествията — каза Куин до нея.

— Главна улица, в САЩ. Изкушението е голямо.

— Я виж, няколко приятели от Детската лига. — Куин заподскача на пръсти, докато пикапът, натоварен с хлапета, бавно преминаваше покрай тях. — Това са „Блейзърс“, щедро спонсорирани от „Боул-а-Рама“. Бащата на Кал им е треньор. В момента текат състезания.

— Вече си вътре в нещата. Искам да кажа, свикваш с живота в малкия град.

— Кой би предположил? — Куин се засмя и обви ръка около талията на Сибил. — Мисля да се включа в комитет и да организирам читателски сбирки в книжарницата. Майката на Кал предлага да ме научи да пека сладкиши, но тактично се измъквам. Всичко си има граници.

— Влюбена си в това място — отбеляза Сибил. — Не само в Кал, а и в града.

— Така е. Мисля, че работата върху тази книга промени живота ми. Тя ме доведе тук и открих, че съм част от легендата, която проучвам. Доведе ме при Кал. А писането, въпреки всичко страшно и грозно, с което се сблъскваме и ще се сблъскаме, ме увлече, Сиб. Хората, общността, традициите, гордостта. Точно това искам. Зная, че не е по твоя вкус.

— Нямам нищо против. Всъщност… харесва ми.

Сибил погледна множеството хора, които се тълпяха по тротоарите, бащите с деца на раменете, дългокраките тийнейджърки в разноцветни облекла, семействата и приятелите, приведени на сгъваемите си столове до бордюрите.

Въздухът бе изпълнен с мирис на хотдог, захарен памук и подправки от сандъчетата, които Фокс бе сложил до стълбите. Всичко бе светло и чисто — синьото небе, яркото слънце, патриотичният дух, който витаеше по улиците, червените и белите петунии, преливащи от саксиите, окачени на всички улични лампи покрай Главната.

Окичени с пайети момичета въртяха палки и изпълняваха акробатични номера по пътя към площада. Отдалеч се чуваха фанфарите и барабаните на духов оркестър.

В повечето дни Сибил би предпочела динамиката на Ню Йорк, стила на Париж или романтиката на Флоренция, но в слънчев неделен следобед, когато май се готвеше да отстъпи място на юни, Хокинс Холоу бе идеалното място.

Тя извърна глава, когато Фокс й подаде чаша.

— Чай с лед — каза той. — Има и бира, ако предпочиташ.

— Чаят е чудесен. — Надникна над рамото му и повдигна вежди срещу Гейдж, докато отпиваше. — Не обичаш ли шествията?

— Нагледал съм се.

— Предстои кулминацията — обяви Кал. — Оркестърът на гимназия „Хокинс Холоу“.

Мажоретки и гвардейци размахваха и подхвърляха сребърни палки и лъскави бели пушки. Клакьорките на местните отбори танцуваха и вееха пискюли. Любимки на публиката, помисли си Сибил, когато гръмнаха аплодисменти. Предвождан от двама барабанчици, оркестърът засвири туист.

— Маршова песен, а? — каза Кал зад нея и тя се засмя.

— Страхотно е, нали? Просто съвършено.

Очите й се насълзиха от умиление. Толкова много млади лица, яркосини и ослепителнобели униформи, високи шапки и въртящи се палки, непрестанно движение под съпровод на музика. Хората по тротоарите затанцуваха, запяха текста на песента и слънчевите лъчи заиграха по лъскавите духови инструменти.

От тромпетите бликна кръв, която заля снежнобелите и яркосини костюми, свежите млади лица, високите шапки. Пръскаше от пиколата, течеше от флейтите, струеше нагоре от палките на барабаните.

— Господи! — промълви Сибил.

Момчето профуча над улицата, спусна се и затанцува на земята. Искаше й се да се отдръпне, да се скрие, докато зловещите му очи се взираха в нейните. Но остана на мястото си, потискайки тръпките, и изпита благодарност, когато ръката на Гейдж енергично обхвана рамото й.

Над тях сградата избухна в пламъци. А оркестърът продължаваше да свири под аплодисментите на тълпата.

— Почакайте. — Фокс сграбчи ръката на Лейла. — Някои от хората виждат и усещат. Вижте.

Сибил откъсна поглед от демона. Видя страх и ужас върху някои лица, а други изглеждаха пребледнели или озадачени. Тук-там родители притискаха малките си деца и си проправяха път, за да ги изведат, докато други просто стояха и пляскаха с ръце в такт с музиката.

— Лошо момче! Лошо момче! — крещеше малко момиченце, седнало на раменете на баща си, и ридаеше неудържимо.

Палките пламнаха, въртейки се във въздуха. По улицата потече кървава река. Някои от музикантите разкъсаха редиците и побягнаха.

До нея Куин хладнокръвно и старателно снимаше.

Сибил проследи момчето с поглед и докато се взираше в него, главата му се завъртя на врата и очите му отново срещнаха нейните. Ухили се широко, оголвайки остри, бляскави зъби.

— Ще те запазя за последно, ще ми бъдеш домашен любимец. Ще посея семето си в теб. Когато узрее, когато разцъфти, ще го изтръгна от теб и то ще изпие кръвта ти като майчино мляко.

После със светкавичен скок се издигна във въздуха върху огнена вълна и се понесе към Сибил.

Може би щеше да побегне, може би щеше да остане. Никога нямаше да разбере това. Гейдж я дръпна така рязко, че тя политна назад и падна. Когато се изправи, той все още стоеше пред нея. Сибил видя как създанието се преобрази в грозна черна маса и изчезна.

Ехидният му смях заглъхна, но продължи да звучи в ушите й и се сля с музиката на ударните и духовите инструменти, докато оркестърът продължаваше да марширува по главната улица. Когато побутна Гейдж встрани, за да надникне, знамената отново се вееха чисти и по инструментите подскачаха слънчеви зайчета.

Сибил се отдръпна назад.

— Нагледах се на шествия за днес.



В кантората на Фокс Куин седна пред компютъра, за да прехвърли снимките.

— Онова, което видяхме, не излиза.

Тя посочи екрана.

— Защото не беше съвсем реално — изтъкна Лейла.

— Петна и размити силуети — отбеляза Куин. — И някаква мъгла на всяка снимка там, където беше копелето. Беше там, а сякаш не е било.

— Има противоречиви теории за паранормалната фотография. — Заеми се с нещо осезаемо, за успокоение, каза си Сибил, отметна косите си назад и се наведе към екрана. — Според някои дигиталните апарати имат предимството да улавят части от светлинния спектър, невидими за човешкото око. Други ги отричат, защото засичат отражения, пречупвания, прашинки и други неща, които биха могли да замъглят образа. Затова се препоръчва добър тридесет и пет милиметров фотоапарат. Но…

— То не е светлина, а мрак — довърши Куин, следвайки мисълта й. — Може би с инфрачервен обектив ще имаме по-голям успех. Трябваше да извадя диктофона от чантата си — добави тя, докато бавно преглеждаше серията снимки. — Случи се толкова бързо и мислех само за образ, докато…

— Чухме думите му — довърши Сибил.

— Да. — Куин сложи ръка върху нейната. — Иска ми се да видя дали и как се записва гласът му.

— Не е ли по-важно, че не сме единствените, които видяха нещо?

Куин вдигна поглед към Гейдж.

— Прав си. Прав си. Дали това означава, че е станало достатъчно силно, за да прекрачва границите на реалността, или че онези, които видяха и усетиха нещо, са по-чувствителни? По-свързани?

— По малко и от двете. — Фокс плъзна ръка нагоре и надолу по гърба на Лейла, докато снимките се редуваха.

— Лейла каза, че не беше съвсем реално. Аз имах същото чувство. Но това означава, че не е било и съвсем нереално. Не видях всички, които реагираха, но онези, които забелязах, бяха от семейства, живеещи в Холоу от няколко поколения.

— Именно — потвърди Кал. — И аз забелязах.

— Ако ще убеждаваме хората да напуснат града, оттук трябва да започнем — каза Фокс.

— Баща ми е поговорил с няколко души, подпитал е за намеренията им. — Кал кимна. — Ще успеем. — Погледна часовника си. — Скоро трябва да тръгваме към родителите ми. Голям празничен обяд на открито, нали помните? Ако някой няма настроение, ще бъде извинен.



— Трябва да отидем всички. — Сибил откъсна поглед от снимките и се изправи. — Трябва да отидем, да пийнем бира и да хапнем бургери и картофена салата. Неведнъж сме казвали, че като живеем и вършим нормални неща, особено след подобна случка, натриваме носа му.

— И аз мисля като Сибил. Трябва да изтичам до къщата, за да опиша инцидента. После с Кал ще ви настигнем.

— Ще затворим тук и идваме с вас. — Фокс погледна Гейдж. — Какво ще кажеш?

— Да, ще ви настигнем.

— Не е ли по-добре вие да тръгнете първи? — предложи Сибил. — Ние ще заключим.

— Добре.

Гейдж изчака, докато останаха насаме.

— Какво имаш да ми казваш, а не искаше да изречеш пред тях?

— Тази проницателност е ценна за човек с твоята професия. Въпреки оптимистичните възможности, които видяхме, и двамата сме виждали и другата страна. Всъщност има две неща. Разбирам, че първият ви опит да се преборите със злото до Свещения камък не се е получил. Загинали са хора. Но…

— Но последният сблъсък трябва да стане до Свещения камък — прекъсна я той. — Зная. Неизбежно е. И двамата сме го виждали достатъчно пъти, за да проумеем това. Кал и Фокс също знаят. За тях е по-трудно. Решава се съдбата на града им, на близките им.