Нора Робъртс - Свещеният камък

— Дори след случката с подивелия Роско предпочитам да бъдем навън. — Сибил огледа стаята, после втренчи поглед в Гейдж. — Всъщност може би в решителния момент ще трябва да го направим на открито, така че не е зле да потърсим начин да се защитим, ако е нужно.

— Добре. Почакай.

Гейдж излезе от стаята и се върна след малко с „Лугър“-а си.

— Не си и помисляй да го даваш на мен — каза Фокс.

— Тогава грабни някой градинарски инструмент, като миналия път.

Гейдж се обърна към Кал.

— Добре, по дяволите.

Доста предпазливо, Кал взе пистолета.

— Предпазителят е спуснат.

Сибил повдигна чантата си, извади своя 22-калибров и го подаде на Куин. Куин отвори цилиндъра, огледа камерата и спокойно я затвори.

— Добре — каза тя, докато Кал я гледаше втренчено.

— Е, човек не престава да научава нови неща за любовта на живота си. Може би е по-добре ти да вземеш големия.

— Няма страшно, сладур, ще се справиш.

— Куин е отличен стрелец — отбеляза Сибил. — Е, готови ли сте?

Когато се отправиха към задната тераса през кухнята, Фокс извади два ножа от поставката върху плота.

— За всеки случай — каза той и подаде единия на Лейла.

— За всеки случай.

Задаваха се облаци, забеляза Гейдж, но все още бе достатъчно светло и вятърът бе лек. Той седна срещу Сибил на тревата и приятелите им застанаха в кръг около тях.

— Какво ще кажеш да се съсредоточим върху определено място? — предложи тя.

— Например?

— Къщата на Кал е добра отправна точка. Можем да тръгнем оттук. Да навлезем постепенно, и може би ще смекчим страничните ефекти.

— Добре.

Гейдж хвана ръцете на Сибил и се вгледа в очите й. Това място, помисли си той, тази трева, тази гора, този прозорец, тази пръст.

Видя в съзнанието си разположението на градините, склоновете, възвишенията. Цветовете и формите. Когато се появи ясен образ, пролетната зеленина и разцъфналите цветя увехнаха, после изсъхнаха и пропълзя белота, докато сняг покри земята и клоните. Все още валеше на бързи едри снежинки. Почувства ги, влажни и студени, върху кожата си. Ръцете на Сибил изстинаха в неговите.

От комина се издигаше дим, а през падащия сняг прелетя чинка и кацна на хранилката за птици.

Вътре, помисли си той, кой беше вътре? Кой бе запалил огъня и заредил хранилката? Стисна ръката на Сибил и премина през стените, влизайки в кухнята. На плота имаше пълна с плодове купа, като онези, които изработваше майката на Фокс. Чуваше се музика, нещо класическо, което събуди безпокойство у него. Кал не бе почитател на класиката, а доколкото знаеше, и Куин.

Кой слушаше това? Кой бе купил ябълките и портокалите в купата? При мисълта за чужди хора в къщата на Кал в него се прокрадна гняв. Ръцете на Сибил притиснаха неговите по-силно, сякаш искаше да го смушка. Усети, почти я чу да казва: „Не се гневи. Не се страхувай. Почакай и ще видиш“.

Потискайки емоциите, Гейдж продължи с нея.

В камината пращеше огън. На полицата грееха лалета в прозрачна стъклена ваза. Куин спеше на дивана под пъстро дебело одеяло. Кал се приближи към нея, наведе се и я целуна по бузата. Докато безпокойството на Гейдж отшумяваше, Куин се раздвижи.

Усмихна се, отваряйки очи.

— Здравей.

— Здравей, Русокоске — усмихна се Кал.

— Съжалявам. Може би Моцарт влияе добре на бебето, но мен всеки път ме приспива.

Когато Куин отново помръдна и одеялото се плъзна надолу, Гейдж видя наедрелия й корем. Тя сложи ръце на него и Кал ги закри със своите.

Всичко изчезна, звуците, образите и уханията, и Гейдж отново се озова на тревата, взирайки се в очите на Сибил.

— Хубаво е да видим положителна възможност, за разнообразие — успя да каже тя.

— Главоболие? — веднага попита Куин. — Гадене?

— Не. Беше по-лесно, по-плавно. И видението беше спокойно. Мисля, че и това има значение. Щастливо. Вие с Кал, в къщата. Беше зима и седяхте пред камината.

Сибил стисна ръката на Гейдж и го стрелна с поглед. Той прие и двете като предупреждения и сви рамене. Все още не искаше да разкрива най-интересното.

— Повече ми харесва от онова, което видяхте миналия път — реши Куин. — Е, как изглеждах? Някакви деформации или белези от битки с демони?

— Изглеждаше зашеметяващо. И двамата. Да опитаме отново. Този път не с място, а с хора. — Сибил погледна Фокс и Лейла. — Нали нямате нищо против?

— Не. — Лейла хвана ръката на Фокс. — Добре.

— По същия начин. — Сибил срещна погледа на Гейдж и успокои дишането си. — Бавно.

Той извика образите им в съзнанието си, както бе сторил с къщата на Кал. Форми, цветове, материи. Видя ги както сега, хванати за ръце. Отново реалността избледня и отстъпи място на видението.

Магазинът, досети се той. Бъдещият бутик на Лейла, с щандове, витрини и закачалки. Тя седеше зад малко кокетно бюро и пишеше нещо на лаптопа си. Когато вратата се отвори, вдигна поглед и стана. Фокс се приближи към нея.

— Добър ли беше денят? — попита той.

— Добър. Изгледите за септември са чудесни и днес следобед очаквам нова есенна стока.

— Тогава поздравления и честит празник.

Подаде й букет рози, които бе държал зад гърба си.

— Прелестни са! Какъв празник е?

— Един месец от официалното откриване.

Тя се засмя, взе цветята и диамантът на пръста й заблестя на светлината.

— Да вървим у дома да празнуваме. Ще изпия чашата вино, която си позволявам веднъж в седмицата.

— Имаш право. — Фокс обви ръце около нея. — Успяхме.

— Да, успяхме.

Когато се върнаха в настоящето, Сибил отново стисна ръцете на Гейдж.

— Този път ти говори — предложи тя.

— Магазинът ти изглеждаше доста шик… ти — също — добави Гейдж, когато Лейла колебливо въздъхна. — Този мъж си беше почти същият, така че, като знаеш какво те очаква, все още имаш време да го зарежеш. — Той вдигна поглед към небето. — След малко дъждът ще ни намокри.

— Имаме време за още един опит — настоя Сибил. Ще играем за Голямата награда — Свещения камък.

Бе очаквал да прояви любопитство за себе си или за тях двамата. Не преставаше да го изненадва.

— И после приключваме за днес.

— Съгласна съм. Имам няколко идеи в други насоки, но друг път. Готов ли си?

Стана твърде бързо. Гейдж го осъзна в мига, когато отвори съзнанието си, когато се свърза с нейното. Този път не беше плавен преход, а като полет на камъче, изстреляно с прашка. Приземи се право в ада. Валяха кръв и огън, които обгръщаха камъка, докосваха изпепелената земя и от нея се издигаха пламъци.

Видя Сибил, с бледо като восък лице. Ръката й кървеше, неговата — също. Напрегна дробовете си да вдиша от задимения въздух. Чу виковете около себе си и се подготви.

То изскочи изневиделица. От мрака, от дима, от земята, от въздуха. Когато Гейдж посегна към пистолета си, ръката му остана празна. Протегна ръце към Сибил, но създанието я повали на земята и тя остана неподвижна, като мъртва.

Беше сам със страха и яростта си. Демонът, който бе навсякъде около него, издаваше викове на опияняващ триумф. Нещо раздра гърдите му и остави огнена диря. Болката едва не го погълна.

Залитна и се опита да издърпа Сибил настрана. Очите й се отвориха широко, срещайки неговите.

— Направи го сега! Трябва да го направиш сега! Няма друг избор.

Гейдж се хвърли към Свещения камък, болката го разтърси при удара. Сграбчи горящия ритуален камък върху него с гола ръка. Когато го стисна в шепата си, между пръстите му заструиха пламъци, после потъна с него в пълен мрак.

Нямаше нищо, освен болка. Той лежеше върху Свещения камък и пламъците го поглъщаха.

С мъка се върна обратно. Ушите му бучаха, гаденето бе непоносимо, сякаш нещо изгаряше стомаха му. Изтри кръвта от носа си и погледна в изцъклените очи на Сибил.

— Край с бавното и спокойното.