— Може би моментът е подходящ да ти призная, че при първата ни среща не ми хареса особено.

Той затвори очи, предавайки се на уханието й.

— Ще се повторя, но ти на мен също.

— Обикновено първоначалният ми инстинкт е безпогрешен. Не и този път. Истински те харесвам. Не само защото си много добър в леглото. И под душа.

Бавно, почти несъзнателно, той прокара пръст по татуировката на гърба й.

— Не си вироглава досадница — за каквато те взех отначало.

— И ето ни, голи под душа и сантиментални. — Тя въздъхна, отдръпна се назад и се вгледа в него през парата. — Имам ти доверие. Това е важно за мен. Мога да работя с човек, на когото не вярвам напълно, просто е по-голямо предизвикателство. Мога да спя с човек, на когото не вярвам напълно, просто връзката ще бъде много кратка. Но работата е по-продуктивна, а сексът носи по-голяма наслада, когато доверието е пълно.

— Искаш ли да се убедиш още веднъж?

Сибил отново се засмя.

— Не е нужно, при тези обстоятелства. — Тя отново взе гела, сипа малко върху дланта му и се обърна. — Но можеш да измиеш гърба ми.



Час по-късно Сибил си наля първата пълна чаша кафе, но трябваше да признае, че се чувства достатъчно бодра и без него. Качи се в кабинета, където Куин и Лейла седяха пред лаптопите. Изнасилването вече бе документирано в схемите.

Добре, помисли си Сибил. Полезно бе да го вижда там, за да си напомня какво е изживяла и е излязла невредима.

— Тази сутрин ще остана в стаята си — каза им Сибил. — Но помолих Гейдж да дойде отново по-късно. Време е за следващ опит да обединим дарбите си. Надявам се поне една от вас да остане тук, за всеки случай.

— Тук сме — каза Куин.

— Знаехте ли, че Гейдж е останал през нощта и е спал на дивана?

— Говорихме дали да отидем с него у Кал. — Лейла се завъртя на стола си. — Настоя да остане. Всъщност никой от нас не искаше да тръгне, в случай че прекараш тежка нощ.

— Сигурно защото всички сте били тук, не беше тежка. Благодаря ви.

— Научих нещо, което ще те зарадва. Тази къща — Куин разпери ръце — или земята, върху която е построена, включително и този парцел, е била собственост на внука на Ан Хокинс, Патрик Хокинс, син на Флетчър. Фокс прави проучване за своята сграда, но мисля, че сме на път да докажем още една теория.

— Ако се потвърди, дори и определението на Гейдж за затвори да се окаже по-точно, отколкото моето за убежища — продължи Лейла, — може би ще намерим начин да защитим хората. Поне част от тях.

— Колкото повече са защитени, или поне получили шанс, толкова повече ще можем да се съсредоточим върху нападението. Трябва да бъде до Свещения камък. Зная, че не сме го обсъждали подробно, защото мъжете упорито отказват, но онова, което ще сторим, за да сложим край, трябва да стане там. Не можем да останем тук, в града, заети да гасим пожари и възпираме хората да не се избият. Всички знаем кога и къде трябва да се изправим срещу злото.

— В полунощ — въздъхна Куин. — В навечерието на седми юли, в пълен състав. Зная, че си права. Мисля, че всички го знаем, но някои смятат, че това ще бъде дезертьорство от бойното поле.

— За момчетата ще е по-тежко — добави Лейла. — Защото са опитали веднъж и са се провалили.

— Няма да дезертираме. Ще пренесем играта на своя територия. Този път няма да се провалим, защото не можем. — Сибил отново погледна схемата. — То не ни познава. Мисли, че ни разбира, и част от разбирането му е, че сме слаби, крехки, уязвими. Има причини да мисли така. Идва, и всеки път, в много реален смисъл, побеждава. Всеки път. Става все по-силно, всеки път.

— Дент го е възпрял — напомни й Лейла. — За векове.

— Нарушил е правилата, пожертвал се е. Бил е пазител. — Куин наклони глава и се вгледа в лицето на Сибил. — Все пак е било само временно отлагане и прехвърляне на бремето и силата. Отслабнала, разпокъсана. Трябваше да сме шестима, за да я възстановим, и все още не знаем как да я използваме. Но…

— Да, има едно „но“. Сега ние носим тази сила и имаме средствата да се научим да си служим с нея. Знаем часа и мястото — отново заговори Сибил. — Трябва да бъдем шестимата. Мисля, че виденията, които имах, за неща, които сполетяват всеки от нас, са били предупреждения. То ще се опита отново да раздели това, което имаме, да намали силата му. Не бива да го допускаме.

— Ще поговоря с Кал за поход до Свещения камък за последния сблъсък. Дълбоко в себе си той вече знае какво е нужно.

— Фокс също — каза Лейла. — Ще поговоря с него.

— Което означава, че аз трябва да убедя Гейдж. — Сибил въздъхна.



Гейдж крачеше из офиса на Кал.

— Тя иска да опитаме отново. Днес.

— Не остава много до съдбовния ден. Няма смисъл да пилеем време.

— Знаеш как е, бил си в същото положение. Изтощението е огромно, а вчера Сибил имаше разтърсващо изживяване. Най-лошото.

— Много ли се безпокоиш за нея?

Гейдж се спря, озадачен и раздразнен.

— Колкото за всеки друг. Освен това, безпокоя се и за себе си. Ако тя не може да се справи…

— Късно е, вече постави нея на първо място. Не се опитвай да ме будалкаш. Изпитваш нещо. Какво лошо има?

— Изпитвам сексуално влечение — заяви Гейдж. — И разбира се, налага се да разчитаме един на друг, предвид обстоятелствата. Заедно сме въвлечени в тази история и се безпокоим един за друг. Това е.

— Аха.

Гейдж се обърна към приятеля си с каменно лице, но усмивката на Кал не изчезна.

— Слушай, при теб е различно.

— Сексът ли е различен за мен?

— Това е едно от нещата. — Отчаян, Гейдж пъхна ръце в джобовете си. — От многото неща. Ти си дяволски нормален.

— Не говори за дявол, предвид обстоятелствата.

Гейдж заигра с монетите в джоба си, докато мислеше как да го обясни.

— Ти си момчето от „Боул-а-Рама“, Кал. С дълбоки корени в родния град, сплотено семейство и голямо глупаво куче… не искам да обидя никого — добави той и хвърли поглед към Лъмп, който похъркваше с изпънати крака на пода.

— Никой няма да се обиди.

— Ти си Хокинс, потомък на най-стария род в Холоу. Винаги ще бъдеш. Сгоден си за сексапилна блондинка, която с радост ще закотви страхотния си задник тук с теб и голямото ти глупаво куче, в къщата ти край гората, където ще отгледате голяма челяд.

— Звучи добре.

— Фокс е свързан с града колкото теб. Хипарското хлапе стана адвокат, за изненада на голямото си интересно семейство, и ще грабне хубавата брюнетка, която явно е невероятна куражлийка, щом е решила да започне бизнес тук. И двамата мечтаят за къща с градина и палави хлапета. Четиримата ви очаква безкрайно щастие.

— Ако всичко върви по план.

— Тоест ако оцелеем, а и аз, и ти, и всички знаем, че може би скоро някои от нас няма да са сред живите.

— Възможно е — кимна Кал. — Е, животът е хазарт.

— За мен хазартът е живот. Ако остана жив, ще продължа напред. В мен няма дори частица, която да иска провинциално спокойствие, работа от девет до пет и „какво има за вечеря, скъпа?“.

— А предполагаш, че Сибил търси това?

— Не зная какво търси. Не е моя работа. — Гейдж неспокойно прокара пръсти през тъмните си коси, после спря, осъзнал, че жестът е издайнически. — Правим секс — продължи той. — Имаме обща цел да убием копелето и да оцелеем. Това е.

— Добре. — В знак на примирение, Кал разпери ръце. — Тогава за какво си толкова разтревожен?

— Всъщност… не зная, дявол да го вземе — призна Гейдж. — Може би не искам да нося отговорност, а подобно обвързване ме прави отговорен. Те искат равен дял от всичко, но знаеш как е, знаеш как се чувствам.

— Да, зная.

— Онова, което се случи… което то й стори, как да го избия от главата си, Кал? Как да престана да мисля за него?

— Невъзможно е. Но това не означава, че можем да си позволим да спрем. Всички го знаем.

— Може би си падам по нея. — Гейдж въздъхна. — Е, добре, падам си, не мога да отрека. Нищо изненадващо. — Пръстите го сърбяха отново да посегне към косите си, но с усилие се сдържа. — Преживяхме толкова много.

— Да изпитваш симпатия към нея, не означава да искаш къща край гората и голямо глупаво куче, синко.

— Не — Гейдж се почувства малко по-спокоен, — не означава. Мога да й го обясня. Този път — тактично.

— Разбира се, давай. Ще донеса дюшек, за да паднеш на меко, когато те халоса.

— Имаш право — промърмори Гейдж. — Е, значи оставяме нещата такива, каквито са. Но когато правим експеримента, искам двамата с Фокс да бъдете там.

— Ще бъдем.



Идеята все още не му харесваше, но беше реалист и знаеше, че често се налага човек да прави неща, които не му харесват. Можеше поне да определи часа и мястото. На негова територия — къщата на Кал бе единственото място в Холоу, което можеше да се нарече такава — и в края на деня, за да присъстват и двамата му кръвни братя. Ако нещо се объркаше, щеше да има подкрепа.