Нора Робъртс - Свещеният камък

Не сънува нищо и това я изненада. Сибил бе очаквала нощта да е изпълнена с кошмари и пророчески видения, а спа непробудно до сутринта.

Всъщност това трябваше да я радва, след като вечерта не бе постигнала никакъв напредък с проучванията си. Надяваше се днес да има по-голям успех, отпочинала и съсредоточена. Стана и критично се огледа в огледалото.

Изглеждаше същата. Беше същата. Случилото се не бе отбелязало повратна точка в живота й. Не я бе сломило и накарало да се самосъжалява. Може би имаше промяна — посегателството бе засилило решимостта й да спечели битката.

То се хранеше от човешките същества, но не ги разбираше, осъзна тя. Това бе още едно оръжие в арсенала на шестимата.

Сега Сибил имаше нужда от усилена тренировка, за да вдигне нивото на енергията си. Можеше да приеме потенето и освобождаването от токсини като ритуално пречистване. Ако имаше късмет, Куин щеше да я придружи до фитнеса. Сложи късо прилепнало горнище и памучен клин, и пъхна всичко необходимо в малък сак. Когато излезе от стаята си, забеляза, че вратата на спалнята на Куин е отворена и вътре няма никого. Е, щеше да грабне бутилка вода от кухнята и да настигне Куин във фитнес клуба в сутерена на старата библиотека.

Влезе в кухнята и изведнъж спря, когато видя Гейдж на масата с чаша кафе и тесте карти.

— Рано си пристигнал.

— Не съм си тръгвал. — Огледа я критично, както бе сторила тя с отражението си. — Спах на дивана.

— О! — През тялото й премина тръпка. — Не беше нужно.

— Кое? — Очите му не откъсваха поглед от лицето й и това засили тръпката. — Да остана или да спя на дивана?

Сибил отвори хладилника и извади водата.

— И двете. Все пак, благодаря. Отивам на фитнес. Предполагам, че Куин е там.

— Защо не се задоволиш с пластилинените номера?

— Йогата ме отпуска. А имам нужда от ободряване.

— Глупости.

— Какво? — попита тя, когато стана.

— Половината екип на Кал е тук. Ще намеря нещо. Почакай — каза той с наставнически тон и излезе.

Налагаше се да чака и изведнъж й се допи кафе. Взе неговата чаша и я пресуши. Гейдж се върна, облечен със синьо памучно долнище, леко избеляло, и тениска с надпис „Балтимор Ориълс“.

— Да тръгваме — изкомандва той.

— Правилно ли предполагам, че ще дойдеш с мен на фитнес?

— Да, размърдай се.

Тя отвори хладилника, извади още една бутилка вода и я пъхна в сака си. Едва ли би могъл да каже или направи нещо друго в този момент, което да означава повече за нея.

— Няма да възразя или да кажа, че мога да стигна до фитнеса и сама. Първо, защото е глупаво след вчерашната случка. Второ, искам да видя какво имаш за показване.

— Вече видя.

Сибил се засмя и се почувства по-добре, отколкото й се струваше възможно.

— Прав си.

Тренира цял час и имаше привилегията да гледа как Гейдж се поти, вдигайки гири. Гледката бе повече от приятна и я накара да стигне до нови прозрения за него. Той нямаше особено желание да бъде там, но щом бе дошъл, използваше времето пълноценно. Съсредоточен, усърден, търпелив, забеляза тя. Може би бе по-скоро търпение на дебнещ котарак, отколкото от другия, алтруистичен вид, но резултатът бе същият. Умееше да чака.

Освободена от напрежение и заредена с енергия, Сибил тръгна обратно с него.

— Какво ще правиш, след като всичко свърши? — попита тя и раздвижи рамене, срещайки кроткия му поглед. — Това е оптимизъм, който носи положителна енергия. Някаква конкретна дестинация?

— Обмислям няколко. Може би Европа, освен ако тук в Щатите, не се случва нещо важно. Ще се върна за сватбата… боже, за двете сватби. А ти?

— Мисля да прекарам известно време в Ню Йорк. Липсва ми и ще взема дозата си градски шум и оживление. Освен това трябва да се върна към работата, която носи пари. Не мисля да остана тук прекалено дълго. Момичетата имат повече ангажименти около една сватба, отколкото вие. Ако успея да открадна малко време след венчавката на Куин, може би ще прекарам няколко дни на някой хубав остров… с палми, коктейли и омайни тропически нощи.

— Добър план.

— Гъвкав, което ми харесва най-много. — Когато свиха покрай площада, Сибил махна с ръка към „Боул-а-Рама“. — Възхищавам се на хора като Кал и семейството му, които копаят, строят и създават неща, с които ще ги запомнят. Така имам възможност да съставям гъвкави планове и да посещавам местата, на които някой друг е сътворил нещо интересно.

— Не изгаряш от желание самата ти да оставиш следа.

— Иска ми се да вярвам, че оставям по свой начин. Откривам важни неща. Човек се нуждае от информация, за да напише книга, да направи филм, да преобзаведе къща или построи търговски център, и аз мога да я намеря. Дори да му дам информация, която не е предполагал, че му трябва. Може би всички тези проекти биха се осъществили и без мен, но уверявам те, с мен е по-добре. Мисля, че това е достатъчна следа. А ти?

— Просто обичам да печеля. Мога да се задоволя с участие в играта, ако е интересна, но винаги е по-добре да печелиш.

— Така е — съгласи се тя.

— Ако си създам име, това ще дава на другите играчи твърде много информация, която могат да използват, ако отново застанем един срещу друг пред купчина чипове. По-добре е да започваш на чисто, доколкото е възможно. Когато не те познават, е по-трудно да те разберат.

— Да — тихо заговори тя. — Да, напълно си прав. Във връзка с нашето положение, тази сутрин ми хрумна нещо подобно. Демонът не ни разбира. Не може да ни опознае истински. Може само да предполага… Онова, което стори с мен, онова, което е причинил на Фокс, убивайки Карли пред очите му… Знае как да наранява, как да използва подходящи оръжия, за да сплашва и разтърсва. Но пак не разбира. Не е проумял, че обратната страна на страха е смелост. Всеки път, когато използва страховете ни, само ни подтиква да намерим повече смелост. Не може да ни разгадае.

— Значи един блъф не би навредил.

— Блъф? Какъв блъф?

— Все още не зная, но си струва да помислим върху това, защото си права. Трябва да взема душ и да облека своите дрехи — каза той, когато влязоха в къщата, и се отправи към горния етаж.

Сибил се замисли. Дочу гласове от кухнята. Куин и Кал си бяха тръгнали от фитнес клуба двайсет минути по-рано и вероятно довършваха закуската и разговаряха с Фокс и Лейла. Можеше да грабне чаша кафе и да се качи горе. Или…

Водата вече шуртеше. Сибил се съблече в спалнята и влезе в банята. С мокри коси, Гейдж присви очи, кога тя дръпна завесата и се пъхна при него.

— Нещо против?

Погледът му се плъзна по тялото й и срещна нейния.

— Може би водата ще стигне и за двама ни.

— И аз си помислих същото. — Сибил нехайно взе тубичката си с гел и изстиска щедро върху дланта си. — Така ще бъде двойно по-ефективно. Плюс още нещо. — Взирайки се в него, тя сапуниса гърдите си с бавни кръгови движения. — Мога да ти се отплатя за нощта, прекарана на дивана, и за бъхтенето във фитнес клуба.

— Не виждам да носиш пари.

— Имам какво да предложа. — Хлъзгава и покрита с пяна, тя се притисна към него. — Освен ако предпочиташ да ти се издължа друг път.

Гейдж рязко зарови пръсти сред косите й, сграбчи ги и наведе главата й назад.

— Плащай — настоя той и впи устни в нейните.

Все още имам и това, помисли си тя, безкрайно благодарна. Внезапната тръпка, отговора, копнежа. Демонът не й бе отнел нищо. Мокрото и стегнато мъжко тяло се движеше до нейното, устните им жадно се сливаха и нямаше нищо друго, освен наслада.

— Докосвай ме — настойчиво прошепна Сибил и впи нокти и зъби в плътта му. „Докосвай ме, мислено го подкани тя, твоя съм. Накарай ме да се почувствам човек.“

Не бе имал намерение да прибързва, искаше да й даде време. Може би и на двамата. Но жаждата й, отправеното предизвикателство говореше само за себе си. Затова я докосна, ръцете му се плъзнаха по сапунисаната й кожа, докато парата ги обгръщаше и струите ги обливаха.

Отдаде му се изцяло, когато я притисна с гръб към мокрите плочки и проникна в нея, с поглед, прикован в очите й. Долови в тях наслада. Обхвана ханша й, повдигна я и тласна и двамата към върха.

Замаяна, тя отпусна глава на рамото му.

— Остани така за минута.

— Ти също.

— Добре. Добре. Благодаря ти, че толкова бързо повдигна духа ми.

— Ти също.

Сибил се засмя и не помръдна от мястото си.