Гласът му затрепери и той извърна глава. Когато Гейдж не каза нищо, Бил шумно си пое дъх и отново погледна сина си в лицето.

— Не мога да се върна назад и да променя миналото. Дори и да кажа, че съжалявам, зная, че до края на живота си не мога да го изкупя. Няма да ти обещавам, че вече никога няма да пия, но няма да пия днес. Няма да пия утре, когато се събудя. Така ще бъде всеки ден, и през всеки ден, в който съм трезвен, ще зная какво съм ти причинил, как съм се провалил като баща и като човек. Как навярно майка ти ни е гледала от горе и е плакала. Аз я предадох. Предадох и теб и цял живот ще съжалявам.

Отново замълча, за да си поеме дъх.

— Мисля, че ти казах всичко. Освен още едно: че си постигнал нещо. Постигнал си го сам.

— Защо? — Щом за последен път заставаха лице в лице, Гейдж искаше да получи отговор на този единствен въпрос, измъчвал го през целия му живот. — Защо се нахвърли върху мен в онзи ден? Пиенето беше оправдание. Това е истината. Но защо?

— Не можех да размахам колана срещу Бог. — Очите на Бил заблестяха от вълнение и той продължи с треперещ глас: — Не можех да натупам Бог с юмруците си. Ти беше там. Трябваше да обвиня някого, да накажа някого. — Бил сведе поглед към ръцете си. — Аз не блестях с нищо. Можех да поправям това-онова и не се плашех от тежка работа, но не бях нищо особено. Тогава тя ми обърна внимание. Майка ти, тя ме направи по-добър. Обичаше ме. Всяка сутрин се събуждах и се учудвах, че е там, че ме обича. Тя… остават ми още няколко минути, нали?

— Довърши.

— Трябва да знаеш… Беше… бяхме толкова щастливи, когато забременя с теб. Може би не помниш как беше… преди. Но бяхме щастливи. Кати… майка ти имаше проблеми по време на бременността и когато тръгна да се раждаш, всичко стана толкова бързо. Дори не успяхме да стигнем до болницата. Изскочи от нея като тапа в линейката.

Бил отново отмести поглед, но този път, дори и Гейдж да не искаше да види, бледосините му очи бяха изпълнени с мъка.

— Заради онези проблеми докторът каза, че не бива да имаме повече деца. За мен не беше болка за умиране. Имахме теб, и, господи, ти толкова приличаше на нея. Зная, че не помниш, но обичах и двама ви повече от всичко на света.

— Не — каза Гейдж, когато Бил замълча, — не помня.

— Няма начин да помниш. След известно време тя поиска второ дете. Толкова много искаше още едно. Казваше: „Гледай, Бил, погледни нашия Гейдж. Виж какво създадохме. Прекрасен е, нали? Трябва да има братче или сестриче“. Е, опитахме и тя беше толкова предпазлива. Грижеше се добре за себе си, изпълняваше всички препоръки на лекаря, без да мърмори. Но стана нещастието. Дойдоха да ме вземат от работа и… — Мъжът извади кърпа и изтри потеклите сълзи без следа от срам. — Загубих и нея, и момиченцето, което носеше. Джим и Франи, Джоан и Брайън, те помогнаха с всичко възможно. Започнах да пия, по малко, от време на време, за да го понеса. Но не беше достатъчно и пиех още и още.

Очите му вече бяха сухи и той прибра кърпата в джоба си.

— Обвинявах себе си за смъртта й. Трябваше да се подложа на операция, без да й кажа. Щеше да е жива, ако го бях направил. Ставаше все по-мъчително и пиех все повече. Докато започнах да си втълпявам, че щеше да е жива, ако не бяхме създали теб. Че онова, което е станало с нея, е станало заради теб и че ако те нямаше, тя все още щеше да бъде в леглото ми, когато се събуждам сутрин. Да обвинявам теб, не беше толкова тежко и започнах да вярвам в тази проклета заблуда. Ти ми беше виновен за всичко. Загубих работата си, защото пиех, а си втълпих, че е защото трябва да се грижа за теб сам. Всичко лошо, което се случваше, приписвах на теб, отново се наливах и те нападах, и загърбвах истината… Нямаше кого да обвиня, Гейдж. — Мъжът издаде дълга въздишка. — Никой не беше виновен. Просто нещата се объркаха и тя умря. Тогава престанах да бъда човек. Престанах да ти бъда баща. Онова, в което се превърнах, майка ти не би го погледнала. Е, ето защо. Това е дългото пояснение защо. Не те моля за прошка. Не те моля да забравиш. Моля те само да повярваш, че осъзнавам какво съм направил и съжалявам.

— Вярвам, че осъзнаваш какво си направил и съжаляваш. Петте ти минути отдавна изтекоха.

Бил кимна, сведе поглед и посегна към вратата.

— Няма да ти се пречкам — каза той с гръб към Гейдж. — Ако някога искаш да се видиш с Кал или да пийнеш бира, няма да се мяркам наоколо.

Когато Бил затвори вратата след себе си, Гейдж не помръдна от мястото си. Как трябваше да се чувства? Нима всичко това трябваше да има значение за него? Цялото разкаяние на света не би могло да заличи и една минута от годините, през които бе живял в страх, годините на гняв и огорчение. Нищо нямаше да изтрие срама и болката.

Значи старият нямаше да му се пречка, помисли си Гейдж, докато вървеше обратно към кухнята. Бе доволен. Това сложи края на всичко между тях.

Видя Сибил през прозореца, седнала на задната тераса да изпие чая си, и отвори вратата.

— Защо го пусна, по дяволите? Отново от добро възпитание?

— Да. Вече се извиних.

— Днес е ден за скапани извинения. — Гневът, който не си бе позволил да изпита към баща си… защото старият не го заслужаваше, сега се надигна и пламна. — Седиш си тук и мислиш, че трябва да простя и да забравя. Горкият старец вече е трезвен и просто се опитва да закърпи отношенията си със своя единствен син, онзи, когото редовно е подритвал и подмятал. Било е заради пиенето, а то е било спасение от мъка и чувство за вина. Освен това алкохолизмът е болест, която трябва да се лекува, като рака. Сега е в ремисия, чист е, и всичко трябва да бъде простено. Да се помирим и да отидем заедно на риболов. Твоят баща удрял ли те е някога с юмруци, преди да пръсне мозъка си?

Чу я да затаява дъх за миг, но когато проговори, гласът й бе съвършено спокоен:

— Не.

— Налагал ли те е с колан по гърба, докато стане целият в рани?

— Не.

— В такъв случай ти липсва опит и нямаш право да мислиш, че трябва да преглътна всичко и да последва трогателна сцена като от сапунен сериал, в която се сдобрявам със стария.

— Напълно си прав. Но нещата стоят другояче. Слагаш в главата ми мисли, които не са ми хрумнали, а в устата ми — думи, които не бих изрекла. И това не ми харесва. Нищо чудно, че си разстроен и сприхав след разговора с баща си, и ще те оставя на мира. Ще имаш предостатъчно време да изживееш гнева си насаме.

Сибил измина целия път до вратата, без да се обърне, и чак тогава рязко се завъртя.

— Не, няма да го направя. Проклета да съм, ако го направя. Искаш ли да знаеш какво мисля? Искаш ли да чуеш истинското ми мнение, вместо онова, което ми приписваш?

Отговорът му бе саркастичен жест, от който въздухът затрепери.

— Давай.

— Мисля, че не си длъжен да прощаваш или забравяш нищо. Никой няма право да иска от теб да загърбиш годините на насилие само защото насилникът е избрал да бъде трезвен и докато е трезвен, ще съжалява за стореното. Може би е тесногръдо и коравосърдечно от моя страна, но мисля, че хора, които са готови да простят ей така, изведнъж, или са лъжци, или се нуждаят от сериозна терапия. Предполагам, че си го изслушал, и моето лично мнение е, че ако си имал някакъв дълг към него за съществуването си, вече си го изплатил. Може би е модерно да се смята, че ужасните действия наистина са ужасни, но човекът не носи отговорност за тях, а причините са алкохол, наркотици, ДНК и прочие. Той носи отговорност, по дяволите, и ако решиш да го презираш до края на живота си, не бих те упрекнала. Е, как беше?

— Неочаквано — каза Гейдж след миг.

— Вярвам, че силните имат дълг да защитават слабите. Затова са силни. Вярвам, че един родител има дълг да защитава детето си. Затова е родител. Що се отнася до моя баща…

— Съжалявам. — Ден за извинения, отново си помисли Гейдж. Но сегашното извинение бе най-искреното в живота му. — Сибил, съжалявам за онова, което изрекох.

— Както и да е, никога не е вдигал ръка срещу мен. Ако можеше да застане тук точно сега и да ми се извини за онова, което стори със себе си, не зная дали бих му простила. Разкъса живота ми на две с тази единствена егоистична постъпка от самосъжаление и мисля, че извинение нямаше да е достатъчно. А и нямаше да има полза, защото щеше да си остане мъртъв. Твоят баща е жив и е направил крачка към изкупление. Добре е за него. Но според мен прошка не се дава без доверие, а той не е заслужил твоето. Може би никога не ще го заслужи, но ти нямаш вина. Действията са негови, последиците са за него. Край.

Беше казала всичко, помисли си той. Е, бе го изрекла с гняв и негодувание. Но всяка дума бе утеха за него.

— Мога ли да започна отново?

— С какво?

— Искам да ти благодаря, че се намеси и ме накара да се изправя срещу това.

— На твоите услуги.

— Благодаря ти, че не си тръгна.

— Няма проблем.

— И накрая, благодаря ти за сритването в задника.

Сибил въздъхна и едва забележимо се усмихна.

— Тази част беше истинско удоволствие за мен.

— Не се и съмнявам.

Гейдж се приближи към нея, подавайки й ръка.

— Ела горе.

Сибил погледна надолу, после вдигна очи и срещна неговите.