— Разбира се, но щом говорим хипотетично… — Сибил сви рамене и продължи: — Той има нужда от предизвикателство и трябва да пристъпваш по границата между интерес и безразличие, да му даваш достатъчно и от двете. Нито твърде горещо, нито твърде студено, на което странно защо някои мъже не могат да устоят, а точната температура… с неочаквани промени, за да го изваждат от равновесие. И… — Тя замълча и поклати глава. — Няма значение, няма да го направя. Залогът е твърде висок, за да се впусна в подобна игра.

— В колежа приложи този подход с едно гадже, което ми изневери и после предложи да направим тройка с момичето. Без капка срам. — Куин обви ръка около раменете на Сибил и силно я притисна. — Сиб въртеше онзи празноглавец на малкия си пръст и точно когато си беше въобразил, че е на седмото небе, с гръм и трясък падна на земята. Беше неотразима. Но да, може би не е уместно при сегашните обстоятелства.

— Е, добре. — Сибил сви рамене и тръсна коси. — Беше забавно да пофантазирам. И успокояващо. Най-добре да се връщаме вътре и да започваме.

Лейла задърпа Куин обратно, когато Сибил влезе.

— Нима съм единствената забелязала, че тя описва себе си като жената, по която Гейдж би хлътнал?

— Не. Интересното е, че Сибил явно не го осъзнава. — Куин обгърна раменете на Лейла. — Въпреки че според мен е напълно права. Точно тя е жената, по която би хлътнал. Ще бъде забавно да ги гледаме, нали?

— Дали е съдба, или избор, Куин? За всички ни.

— Според мен е избор, но знаеш ли какво? — Куин потупа Лейла по рамото. — Не ме интересува, стига накрая да заживеем щастливо.

Мислейки си същото, Лейла погледна Фокс, когато влезе в кухнята. Той отваряше кутия кока-кола и се смееше на нещо, което Кал бе казал. Когато тигровите му очи срещнаха погледа й, засияха като слънца. После протегна ръка към нейната.

— Готова ли си за малък ясновидски сеанс?

— Първо искам да ти задам един въпрос. Важно е да го задам сега, преди да обърнем онези карти.

— Добре. Какво искаш да знаеш?

— Дали ще се ожениш за мен.

Разговорите около тях секнаха. За няколко дълги секунди настъпи гробна тишина, докато той я гледаше втренчено.

— Добре. Сега ли?

— Фокс…

— Защото аз си мислех за февруари. Знаеш колко скапан месец е. Какво ще кажеш да има нещо, което да очакваме с нетърпение през най-скапания месец в годината? — Той отпи от кока-колата си и я остави, докато Лейла се взираше в него. — Освен това, през февруари те видях за първи път. Но не на Свети Валентин, защото е твърде традиционно и банално.

— Мислил си по въпроса.

— Да, доста, защото, както знаеш, съм влюбен в теб до уши. Но се радвам, че ти го предложи първа. Спести ми напрежението. — Смеейки се, той я вдигна на ръце. — Февруари устройва ли те?

— Идеално. — Лейла обхвана лицето му и го целуна. — С Фокс ще се оженим през февруари.

Сред поздравите и прегръдките, Сибил хвърли поглед към Гейдж и му прошепна:

— Не се безпокой. Аз няма да ти направя предложение.

После сложи чайника на печката, за да бъде спокойна и съсредоточена, когато се заловят за работа.

Осма глава

Гейдж спа неспокойно и безсънието нямаше нищо общо с кошмари и видения. Не бе свикнал да прави сериозни грешки или — още по-лошо, и определено по-унизително — непохватни ходове. Особено с жените. Изкарваше прехраната си с преценяване не само на карти и шансове, а и на хора, на онова, което се крие зад погледите им, думите, жестовете.

Малка утеха бе да осъзнае около три сутринта, че не е преценил Сибил погрешно. Тя бе заинтригувана и увлечена колкото него и вероятно също толкова предпазлива. Не се осмеляваше да се вслуша в бръмченето на онези вече прословути сексуални вибрации.

Не, той не се лъжеше за сексуалното влечение помежду им.

Колосалната му грешка беше инстинктивната реакция да излее обзелото го безпокойство право в лицето й. Дълбоката причина да падне толкова ниско бе нуждата от уверение. Искаше тя да потвърди, да му каже, че няма за какво да се тревожи. Че също като него няма желание съдбата да я подмята насам-натам.

След като бяха изяснили това, щяха да работят заедно, да спят и да се борят, и може би да умрат заедно, и нямаше да има никакъв проблем.

Всички онези приказки за емоции и емоционални връзки бяха подклали допълнително онова, което вече се надигаше в него. Нима не бе видял как двамата му най-близки приятели, неговите братя, хлътват дълбоко? Нима и двамата не се бяха запътили към олтара? Всеки здравомислещ мъж би се вгледал добре в ръката, която му се пада, преди да се втурне да залага.

Мислено се върна назад и като крещящ неонов надпис пламна признанието, че трябваше да запази този ход, тази мисъл за себе си. Вместо това бе изпаднал в паника и бе оплел конците. И буквално я беше обвинил, че се опитва да го вкара в капан. С пълно право го смъмри. Нямаше спор. Сега Гейдж се чудеше как да изглади нещата, без да се налага да пълзи и да се извинява. Можеше да използва оправданието, че е бил загрижен за по-важни неща, но макар и истина, щеше да прозвучи неправдоподобно.

Накрая реши да импровизира и отскочи до квартирата. Куин слизаше по стълбите и се спря, когато той влезе. След съвсем кратко колебание измина останалите стъпала до долния етаж тичешком.

— Здравей. Да не си дошъл да помогнеш с работата?

— Всъщност…

Тя го засипа с порой от думи и жестове:

— Затрупани сме. Фокс и Кал имат срещи, а бащата на Фокс има два свободни часа и Лейла отиде с него в бутика да обсъдят плановете. Само двете със Сиб сме. Всъщност аз ще отскоча да купя нещо отнякъде. Бях тръгнала да взема кафе за Сиб, в кухнята има топло. Ще й го занесеш ли? Аз идвам след двайсетина минути.

Тя профуча през вратата, преди Гейдж да успее да каже нещо. Най-малко половината от словесния порой бяха глупости, съчинени на момента. Един мъж се досещаше кога го баламосват. Но точно сега бе добре дошло за него. Влезе в кухнята да налее две кафета, които отнесе горе.

Буйните къдрици се спускаха като водопад под шнолите, с които Сибил ги бе прихванала на върха на главата си. Нова прическа, помисли си той — поне за първи път я виждаше с нея — и дяволски секси. Работеше с гръб към него на голямата бяла дъска. Нова схема, забеляза Гейдж и позна имената на картите, които бяха изтеглили при серията експерименти предишната вечер. Музиката навярно идваше от някой от двата включени лаптопа в стаята. Звучеше гласът на Мелиса Етеридж.

— Не е ли по-добре да ги въведеш в компютъра?

Видя стъписването й и бързото опомняне, преди да се обърне. Погледът, с който го удостои, можеше да се оприличи на бежов цвят. Абсолютно неутрален.

— Вече са въведени, но така е по-щадящо за очите и по-достъпно за цялата група. Има ли кафе за мен, или се каниш да изпиеш и двете?

Той се приближи, подавайки й едното.

— Куин каза, че отива някъде да купи нещо и ще се върне след двайсет минути.

На лицето на Сибил проблесна раздразнение, преди отново да се обърне към дъската.

— Тогава слез долу или излез навън, докато си намериш застъпник, който да те брани от атаките ми.

— Мога да се браня и сам.

Сибил хвърли поглед назад. Никакво бежово, помисли си Гейдж. Погледът й приличаше на жарава, все още тлееща по краищата.

— И други са си въобразявали същото. И са грешили.

По дяволите, си каза той, когато Сибил продължи да изписва съвършено равни букви. След като е изиграл картите си глупаво, човек трябваше да понесе загубата.

— Прекрачих границата.

— Да, вече изяснихме това.

— Тогава няма проблем.

— Не мисля, че е имало.

Гейдж отпи кафе и се загледа в нея. Опита се да проумее защо студеното й държание така го вбесява. Остави чашата и сграбчи ръката й, за да му обърне внимание.

— Слушай…

— Внимавай. — Предупредителните думи се лееха като разтопен карамел. — Последния път, когато започна така, остана с пръст в устата. Сигурно и за теб ще е толкова досадно да правиш една и съща грешка, колкото за мен.

— Кой казва, че съм направил грешка?

Когато в отговор срещна мълчание и дълъг снизходителен поглед, изведнъж му хрумна, че ще е страхотна на масата за покер.

— Е, добре. Целият ден беше шантав. Тъй като не долавям антипатия от твоя страна, ясно е, че рано или късно ще се озовем заедно в леглото.

Сибил издаде някакъв звук — не точно смях, по-скоро пренебрежение.

— Все още не бих заложила на това.

— Вярвам в шансовете си. Важното е, че и двамата държим първо да изложим правилата. Прекрачих границата, като изразих опасение, че търсиш нещо повече.

— Значи това било?

— Заслужавам прошка, Сибил.

— Всъщност вече съм ти простила. — Тя се усмихна при мисълта за Специалитета. — Просто не го знаеш. Нека те попитам нещо. Наистина ли вярваш, че си толкова неустоим, толкова чаровен, че да се влюбя в теб и да замечтая за къщурка с бяла ограда, в която да заживеем заедно?