С премрежени от болка очи, чу риданията. Видя как Сибил застана до умиращото куче и изстреля последния куршум в главата му, за да не се мъчи дълго.

— Не беше мъртво. Страдаше. Да влезем вътре. Господи, целият си в рани!

— Ще зараснат. — Но той обви ръка около раменете й и я остави да поеме тежестта му. Успя да стигне до стъпалата, преди краката му да се предадат. — Дай ми минута. Трябва ми само минута.

Сибил го остави приведен на стъпалата и се втурна вътре. Няколко минути по-късно дотича с бутилка студена вода, леген с още вода и няколко парчета плат.

— Да се обадя ли на Кал и Фокс? Когато Фокс пострада, присъствието на двама ви помогна.

— Не. Не съм толкова зле.

— Дай да погледна. Трябва да погледна. — Тя бързо и сръчно отстрани останките от ризата му. Дъхът й затрепери при вида на дълбоките рани и разкъсвания, но почисти с уверена ръка. — Рамото ти е доста зле.

— Ненужна информация, като се има предвид, че става дума за мен. — Гейдж стисна зъби, когато тя притисна студения влажен парцал към раната. — Впрочем добре стреляш.

Сибил намокри чист парцал с вода от бутилката и внимателно го плъзна по лицето му.

— Зная, че боли. Зная, че заздравяването е почти толкова мъчително, колкото самите рани.

— Не е като пролетен пикник. Ще ми направиш ли услуга? Донеси уиски.

— Добре.

Вътре, Сибил се подпря с ръце на плота за момент. Усети непоносимо гадене, но го потисна, потръпвайки. Извади бутилка „Джеймисън“ и щедро наля три пръста.

Когато отново излезе навън, забеляза, че повечето от повърхностните му рани са изчезнали, а по-сериозните вече се затварят. Гейдж изпи две трети от уискито на един дъх, а после се вгледа в лицето й и й подаде чашата.

— Допий останалото, скъпа. Очевидно имаш нужда.

Тя кимна и пресуши чашата. Най-сетне направи това, на което не се решаваше. Обърна се и погледна трупа върху окървавената трева.

— Никога не бях стреляла по нещо живо. Глинени гъби, мишени, мечки на стрелбището — да, но не бях забивала куршум в живо същество.

— Ако не го беше направила, можеше да съм мъртъв. Това куче тежеше най-малко четиридесет килограма, повечето — мускули, и беше подивяло.

— Има нашийник, стикери за ваксинации… — Сибил събра кураж, приближи се и приклекна. — Скоро е било ваксинирано против бяс. Не е било заразено в буквалния смисъл, но мисля, че и двамата го знаехме.

Изправи се, когато Гейдж дойде при нея, накуцвайки.

— Какво ще правим сега? — попита тя.

— Ще го погребем.

— Но… Гейдж, това куче е било на някого. Не е било бездомно. Сигурно го търсят.

— Ако им го върнем мъртво, няма да помогнем на никого. Безсмислено е да даваме обяснения защо си изстреляла четири куршума срещу нечий домашен любимец, който, ако бъде изследван за бяс, няма да покаже никакви признаци. — Гейдж обхвана раменете й и силно ги притисна. — Това е война, по дяволите, разбираш ли? Война, която водим от дълго време насам. Загиват не само кучета, Сибил, така че трябва да се стегнеш. Не можем да кажем на някое хлапе, че кучето му няма да си дойде за вечеря, защото е било обсебено от демон. Заравяме и продължаваме напред.

— Сигурно е по-добре да не изпитваш никакви чувства, никаква вина и угризения.

— Така е. Върви си у дома. Приключихме за днес.

— Накъде тръгна? — попита тя, когато Гейдж се обърна.

— Да взема лопата.

Сибил стисна зъби, закрачи пред него към бараката с градинарски инструменти и отвори вратата със замах.

— Казах да си вървиш у дома.

— А аз ти казвам „върви по дяволите“. Да видим кой ще стигне пръв. Аз очистих кучето, нали? Ще ти помогна да го заровиш. — Сибил дръпна една лопата и почти я хвърли към него, преди той да грабне друга. — Има и още нещо, нещастнико, не сме приключили за деня. Трябва да споделим с другите случилото се тук. Колкото и да не ти харесва, ти си част от екип. Трябва да опишем и документираме цялата грозна случка. Заравянето не е достатъчно. Не е.

Тя потърка устни с опакото на ръката си и едва сдържа плача си, когато самообладанието й се пропука. Опита се да профучи покрай него, но той я сграбчи и я накара да се обърне с лице към него.

— Пусни ме.

— Замълчи. Просто замълчи. — Задържа я здраво, въпреки съпротивата й, и когато тя се предаде и се отпусна в ръцете му, леко я притисна. — Ти направи каквото трябваше — тихо заговори Гейдж. — Справи се добре. Издържа. Влез вътре, аз ще довърша това. Можеш да се обадиш на другите.

Сибил остана в прегръдката му още миг.

— Заедно ще го довършим. Заедно ще го заровим. После ще позвъним на другите.

Седма глава

Бе помолила Куин да й донесе дрехи за преобличане. След неприятната работа по заравянето на кучето Сибил бе мръсна, потна и изпоцапана. Вместо да мисли каква гадост има по панталона и блузата й, просто ги пъхна в найлонова торбичка. След душа щеше да я изхвърли в кофата за смет на Кал.

Беше рухнала, призна си тя, докато заставаше под водната струя. Вярно, бе сторила каквото трябваше, но после непроницаемата й броня напълно бе рухнала.

Край с хладнокръвната, здравомислеща Сибил Кински.

Сега, ако не можеше да възвърне хладнокръвието си, щеше да опита поне със здравия разум.

Дали бе по-зле или по-добре, че бе рухнала пред Гейдж? Зависеше от гледната точка. Определено се отразяваше доста по-зле на гордостта й, но предвид цялостната картина, по-добре бе всеки да познава слабостите на другия. За да приключат успешно своята част от изпитанието, трябваше да познават силните и слабите си страни.

Беснееше, че тя бе рухнала първа, но щеше да се примири с това. Рано или късно.

Трудно преглъщаше този факт, навярно защото винаги бе смятала себе си за силната. За жената, която взема решения, трудни решения, със замах, когато е необходимо, и ги изпълнява. Другите се предаваха — майка й, сестра й, но тя устояваше. Винаги се бе справяла.

Вторият горчив хап бе да си признае, че Гейдж е прав. Смъртта на едно куче далеч нямаше да е най-ужасното, с което щяха да се сблъскат. Ако не превъзмогнеше това, щеше да е безполезна за другите. Трябваше да го възмогне.

„Заравяме го, беше казал Гейдж, и продължаваме напред.“

Когато вратата се отвори, наред с хладния въздух, който нахлу, Сибил усети прилив на гняв.

— Кръгом, нещастнико, върни се откъдето си дошъл.

— Кю е. Добре ли си?

Щом чу гласа на приятелката си, Сибил отново почувства, че в очите й напират сълзи. Наложи си да се овладее.

— По-добре съм. Бързо се отзова.

— Тръгнахме веднага с Кал. Фокс и Лейла ще дойдат, когато могат. С какво да ти помогна?

Сибил спря водата.

— Подай ми кърпа.

Тя отмести завесата и взе кърпата, която Куин й подаде.

— За бога, Сиб, изглеждаш капнала.

— Беше първият ми работен ден като гробарка. В страхотно настроение съм, но, господи, Кю, това е ужасна работа, във всяко отношение.

Когато Сибил уви първата кърпа около кръста си, Куин й подаде втора за косата.

— Слава богу, че не сте пострадали. Ти си спасила живота на Гейдж.

— Спасихме се взаимно. — Огледа се в запотеното огледало. И емоционалното, и физическото изтощение отстъпиха пред суетността й. Коя бе бледата, изтерзана жена с унил израз на очите и огромни тъмни кръгове около тях. — О, боже мой! Моля те, кажи ми, че си проявила съобразителност, и освен дрехите си донесла и грим.

Обнадеждена от реакцията й, Куин се облегна с хълбок на вратата.

— Откога сме приятелки?

— Не биваше да се съмнявам в теб.

— Всичко е на леглото. Ще сляза да ти налея чаша вино, докато се обличаш. Искаш ли още нещо?

— Не, погрижила си се за всичко.

Щом остана сама, Сибил среса косите си и прикри признаците на умора. Облече чистите дрехи и грабна торбичката със съсипаните. Долу ги хвърли в кошчето за смет и излезе на верандата, където седяха Куин, Кал и Гейдж.

Едва ли някой имаше желание да седи на задната тераса точно сега.

Сибил взе чашата с вино, седна и се усмихна на Кал.

— Е, как мина денят ти?

Той отвърна на усмивката й, въпреки че спокойните му сиви очи подозрително се вгледаха в нея.

— Не беше изпълнен със събития като твоя. Сутринта присъствах на съвещание за възпоменателното шествие, доуточнихме подробностите. Уенди Краус беше пийнала вино на рождения ден на съотборничка и изпусна топката за боулинг върху крака си. Счупи големия си пръст, и няколко тийнейджъри се сбиха заради спор при игра на компютърен футбол.

— Постоянната драма в Хокинс Холоу.

— О, да.

Отпивайки, Сибил се загледа в стъпаловидната градина, заоблените хълмове, криволичещия поток.

— Хубаво място да поседнеш след натоварен ден. Градините ти са прекрасни, Кал.