— От какво?

— Че той… че и тримата вече сте зрели мъже. Че Кал порасна и има този прекрасен собствен дом с красива градина. Понякога, твърде често, все още се будя с мисълта, че имам малки деца, които трябва да изпратя на училище. После си спомням, че децата са пораснали и не живеят при мен. Това е и облекчение, и удар право в сърцето. Липсват ми моите малки палавници.

— Никога няма да се отървеш от нас. — Познавайки Джоан, Гейдж пропусна газираните напитки. — Мога да ти предложа минерална вода и сок, мисля, че от грейпфрут.

— Няма нужда, Гейдж. Не си прави труда.

— Мога да направя чай… или предпочиташ сама да си го приготвиш. Може би… — Гейдж замълча, когато се обърна и видя по бузата й да се стича сълза. — Какво има?

— Бележката, която си оставил под саксията.

— Надявах се да поговоря с теб. Отбих се при майката на Кал, но…

— Зная. Франи ми каза. Написал си: „Защото винаги си била до мен. Защото зная, че винаги ще бъдеш“.

— Да. Наистина.

Тя обви ръце около него с въздишка и отпусна глава на рамото му.

— През целия си живот един родител си задава въпроси и се тревожи. „Дали постъпих правилно този път? Дали трябваше да направя това, да кажа онова?“ После, сякаш след едно щракване с пръсти, децата ти са пораснали. И все още се питаш и тревожиш. „Дали можех да направя това, дали не забравих да кажа онова?“ Ако имаш голям късмет, един ден някое от децата ти… — Наведе се назад и го погледна в очите. — Защото ти си мое дете, както и на Франи. Едно от децата ти написва бележка, която дълбоко трогва сърцето ти. И тревогите изчезват. — Усмихна му се през сълзи. — Поне за момента. Благодаря ти за този момент, бебчето ми.

— Не бих издържал без теб и Франи.

— Мисля, че грешиш за последното. Но несъмнено помогнахме. — Джоан се засмя и го притисна в прегръдката си. — Трябва да тръгвам. Ела ми на гости тези дни.

— Обещавам. Ще те изпратя.

— Не ставай смешен. Зная как да стигна. — Жената тръгна към вратата и на прага се обърна. — Моля се за теб. Знаеш каква съм, обръщам се към всеки, който може да помогне. Господ, Богинята майка, Буда, Аллах и прочие. До голяма степен разчитам на тях. Искам само да знаеш, че не минава ден, без да отправя молитвите си за вас. Досаждам на всички по-висши сили, които съществуват. Ще го преживеете, и шестимата. Убедена съм.

Шеста глава

Би трябвало да знае, че тя ще дойде точно навреме. Нито късно, нито рано, а на секундата. Точността бе едно от най-впечатляващите качества на Сибил. Носеше блуза в цвят на сочни праскови и тъмнокафяв панталон, под който се виждаха глезените й, а сандалите с тънки каишки откриваха интригуващо тесни ходила и нокти, лакирани в тон с блузата. Непокорните къдрици бяха прихванати до слепоочията й и той забеляза трите малки халки на лявото й ухо и двете на дясното.

Носеше кафява чанта, достатъчно голяма, за да побере бултериер.

— Чух, че си имал посещение. Трябва да ми разкажеш, в случай че някоя подробност се е загубила при превода.

„Направо по същество“, помисли си Гейдж.

— Добре.

Той тръгна към кухнята. Щом се налагаше да повтори разказа си, трябваше да пийне кафе.

— Имаш ли нещо против да си налея нещо студено?

— Обслужи се сама.

Така и направи. Той се загледа в нея, когато Сибил извади сока от грейпфрут и диетичния джинджифилов сироп.

— Малко съм обидена, че все още не е разговаряла с мен — сподели тя, докато слагаше кубчета лед в чаша и разбъркваше двете течности в нея. — Но се опитвам да не бъда дребнава. — Хвърли поглед към него и повдигна вежди, преди да отпие. — Ти искаш ли?

— Не, разбира се.

— Ако се наливах с кафе по цял ден като теб, щях да подскачам до тавана. — Тя кимна към подредените на плота карти. — Прекъснах играта ти.

— Просто убивах времето.

— Хм. — Сибил забеляза разположението им. — Често са наричани Reussite, или „Успех“, във Франция, откъдето произхождат според някои историци. Във Великобритания им казват пасианси, може би защото е нужно търпение, за да ги редиш. Според най-интригуващата теория, на която съм се натъквала, някога са били използвани като начин за предсказване на бъдещето. Нещо против? — попита тя, посочи картите и Гейдж нехайно сви рамене.

Сибил обърна поредната карта, продължавайки наредбата.

— Компютърните версии ги направиха доста популярни през последните десетилетия. Играеш ли онлайн?

— Рядко.

— А покер?

— Никога. Предпочитам да съм в една стая със съперниците си. Победата не е забавна, ако е анонимна.

— Аз опитах веднъж. Опитвам по веднъж почти от всичко.

Мислите му се завъртяха около вероятности за това „почти всичко“.

— Как беше?

— Не беше никак зле. Но също като теб, реших, че липсва тръпката на истинската игра. Е, къде е най-удобно да поработим? — Тя остави питието си и извади бележник от дълбините на чантата си. — Можем да започнем с подробностите за сутрешната ти среща, а после…

— Сънувах те.

Сибил подозрително наклони глава.

— Така ли?

— Имаш избор — да споделиш с другите, ако смяташ, че е важно, или да го запазиш за себе си.

— Първо трябва да го чуя. — Тя присви устни. — С най-малки подробности.

— Ти дойде в леглото ми горе. Гола.

Сибил отвори бележника и започна да записва.

— Много дръзко от моя страна.

— Луната светеше, всичко в стаята имаше синкав оттенък. Много секси, като в черно-бял филм. Не изглеждаше като за първи път. Имаше някакво чувство за близост, когато те докосвах. Сякаш бяхме танцували заедно и преди.

— Казахме ли си нещо?

— Не тогава. — Гейдж долови интереса и насмешката в очите й, но тя се държеше сдържано и нямаше и следа от смущение. — Познавах вкуса ти, знаех какви звуци ще издаваш, когато те докосвам. Знаех къде обичаш да те докосвам и как. Докато бях в теб, докато бяхме… слети и изживявахме насладата, стаята започна да се пълни с кръв и огън. — Интересът й се засили, насмешката изчезна. — Погълнаха ни, този огън, тази кръв. Тогава ти проговори. Точно когато беше на върха, каза bestia.

— Секс и смърт. Звучи по-скоро като еротичен сън или плод на стрес, отколкото като пророческо видение.

— Може би. Но реших, че трябва да разкажа за него. — Гейдж посочи бележника й. — За записките ти.

— Трудно е човек да не мисли за секс и смърт, предвид всичко. Но…

— Имаш ли татуировка? — Вгледа се в очите й, подозрително присвити, и разбра. — Горе-долу толкова голяма — продължи той, показвайки с пръсти. — На талията ти отзад. Прилича на тройка с малка криволичеща линия, тръгваща от долния полукръг, а над нея има още един символ — затворена крива с точка в средата.

— Това е санскритският символ за ом. Четирите части представляват четирите етапа на концентрация, които са будно състояние, заспиване, сънуване и транс.

— А аз си помислих, че е просто секси.

— Така е. — Сибил се обърна, леко повдигна блузата си и показа същите символи на гърба си. — Но носи смисъл. Щом наистина си я видял, трябва да направим извода, че сънят ти също има някакъв смисъл. — Изпъна блузата си и отново се обърна с лице към него. — И двамата знаем, че всичко видяно от нас са потенциални възможности, а не неизбежни събития. И че виденията често са пълни със символика. Е, съдейки по съня ти, има вероятност да станем любовници.

— Бих го казал и без да сънувам.

— И като любовници, има вероятност да платим висока цена за насладата. — Остана втренчена в него, докато говореше. — Ако продължим да разсъждаваме, можем да кажем, че макар и да ме желаеш на физическо ниво, не се стремиш към духовна и емоционална близост. Идеята за интимна връзка между нас е твърде близка до следване на примера на приятелите ни, а ти нямаш желание да вървиш по стъпките на когото и да било. Нито пък аз, така че не те упреквам. Освен това е вбесяващо и за двама ни, че може би обвързването ни е част от по-голям план, съставен преди стотици години. Как се справям дотук?

— Улучваш право в целта.

— Тогава в заключение ще изтъкна факта, че песимистичната ти натура, която не споделям, навярно влияе върху подсъзнанието ти или върху дарбата ти и те кара да стоиш далеч от тази опасна територия.

Гейдж се засмя.

— Добре.

— Лично аз не бих взела решение за любовния си живот, заради което има вероятност зли сили да ме погълнат по време на оргазъм. Това просто убива цялата романтика.

— Романтика ли търсиш, Сибил?

— Всеки я търси. Само представите за нея са различни. Какво ще кажеш да продължим отвън, на терасата. Обичам пролетта, а тя не трае дълго. Нека й се насладим, докато е тук.

— Добре. — Гейдж взе кафето си и отвори вратата за терасата отзад. — Страхуваш ли се? — попита я той, когато Сибил застана до него.

— Всеки ден, откакто пристигнах тук. А ти?

Оставиха вратата отворена.

— Някога се страхувах. Прекарах голяма част от живота си в страх и опити да го прикривам. После, в един момент преминах на етапа „не ми пука“. От нищо. Сега мисълта за тази работа само ме изнервя. Но не и теб.