Ядосан на себе си, прокара пръсти през косите си и се залюля назад на стола. Правеше каквото му харесва, живееше както желае. Дори пристигането му тук, за да се изправи срещу Голямото зло, бе негов избор. Ако не оцелееше след първата седмица на юли, щеше да е жалко. Но нямаше на кого да се сърди. Бе поживял тридесет и една години и бе видял света така, както искаше. Понякога беше живял доста разточително. Предпочиташе да оцелее и да си го позволи още няколко пъти. Още няколко хвърляния на заровете, още няколко раздадени ръце. Но в обратния случай щеше да се примири със загубата.

Вече бе постигнал най-важната цел в живота си. Беше се измъкнал от Холоу. И от петнадесет години насам, когато някой вдигнеше юмрук срещу него, жестоко отвръщаше на удара.

Старият бе пиян в онази нощ, спомни си Гейдж. Мъртвопиян след падането от нестабилната скала, върху която се бе крепил няколко месеца. Винаги ставаше по-лош, когато падне, отколкото когато е долу на пътеката и залитайки, тътри крака по нея.

Беше лято, спомни си той. От онези августовски нощи, в които дори въздухът е плувнал в пот. Жилището бе чисто, както и старият. Но изпълненият с мирис и пот въздух достигаше до третия етаж над боулинг центъра, задържаше се там и сякаш се надсмиваше на постоянно бръмчащия климатик на прозореца. Дори след полунощ бе задушно и още щом прекрачи прага, Гейдж съжали, че не е отишъл да преспи у Кал или Фокс.

Но бе имал нещо като среща, а в такъв случай човек трябваше да се отдели от приятелите си, ако се надява да му провърви.

Предположи, че баща му си е легнал и спи, или се опитва да заспи, и безшумно свали обувките си, преди да тръгне към кухнята. Имаше кана, полупълна със студен чай — евтина разтворима напитка, която винаги беше твърде горчива, или твърде сладка, независимо как е разтворена. Но все пак изпи две чаши, преди да потърси нещо, с което да оправи вкуса си.

Хапваше му се пица. Залата и барчето бяха затворени, така че там нямаше шанс. Намери половин порция супа топчета, навярно отпреди няколко дни. Но тийнейджърите не се впечатляваха от дребни подробности.

Изяде я студена, застанал до мивката.

Изми и разтреби след себе си. Твърде ясно помнеше каква миризма се носеше в апартамента, когато баща му се наливаше. Развалена храна, неизхвърлен боклук, пот, застояло уиски и цигарен дим. Добре че въпреки жегата едва можеше да се диша. Не ухаеше както в къщите на Кал и Фокс. Там винаги имаше свещи, цветя или от онези сладникави купички с розови листенца. И женствен аромат, който навярно идваше от кожа, намазана с лосиони и напръскана с парфюм.

Това жилище приличаше на бърлога в сравнение с тях, не беше място, на което би довел момиче, помисли си той, когато се огледа наоколо. Но най-сетне изглеждаше прилично. Мебелите бяха стари и изтъркани, а стените се нуждаеха от боядисване. Може би през есента, когато захладнееше, със стария щяха да поосвежат дома си.

Може би щяха да си купят нов телевизор, произведен през последното десетилетие. Положението бе стабилно почти, когато и двамата работеха по цял ден през лятото. Бе спестявал от заплатата си за нов уокмен, но можеше да помогне с част от парите. Оставаха още две седмици, докато започне училище, още две заплати. Хубаво бе да помислят за нов телевизор.

Остави чашата си и затвори шкафа. Чу стъпките на баща си по стълбите. И разбра.

Оптимизмът му се изпари. Онова, което остана в него, застина като камък. Глупаво, помисли си той, глупаво си бе позволил да повярва, че старият ще остане трезвен. Глупаво бе да вярва, че някога тази дупка ще заприлича на дом.

Тръгна към стаята си, влезе и затвори вратата. После си каза: „Не, по дяволите. Нека чуя какво оправдание ще намери старият пияница“.

Застана с палци в джобовете на дънките си и дързостта на тореадор, готов да размаха червения плащ срещу бика.

Баща му блъсна вратата.

Бил Търнър залитна и се подпря на касата. Лицето му бе зачервено от изкачването, от жегата, от алкохола. От другия край на стаята, Гейдж усети миризмата на уиски и на потта, бликаща от него. По тениската му имаше петна от нея, на подмишниците и около подгизналото деколте. Той погледна Гейдж с премрежени очи, в които се четеше злоба.

— Какво зяпаш, мамка му?

— Един пиян мъж.

— Само няколко бири с приятели, не ме изкарвай пияница.

— Явно съм се излъгал. Зяпам един пиян лъжец.

Злобата ставаше все по-осезаема. Като заплашително съскане на змия.

— Мери си приказките, малкият.

— Как можах да повярвам, че ще издържиш?

Но бе издържал, близо пет месеца. Бе останал трезвен и около рождения ден на Гейдж и това го бе накарало да повярва. За първи път, откакто бе поел по пътя на пияниците, Бил Търнър бе успял да се отклони от него за рождения ден на Гейдж.

Това разочарование, това предателство бе по-жесток удар от всяко стоварване на колана върху гърба му. То попари и последната капка надежда, която му бе останала.

— Няма да ми се бъркаш, по дяволите — сопна се баща му. — Тази къща е моя. Не ми казвай какво да правя под собствения си покрив.

— Покривът е на Джим Хокинс и плащам наем за него, също като теб. Пак си пропил заплатата си.

— Няма да ти отговарям. Млъквай или…

— Или какво? — предизвикателно попита Гейдж. — Толкова си пиян, че едва стоиш на краката си. Какво ще направиш? А и какво ме интересува — довърши той с презрение, обърна се и закрачи към стаята си. — Дано прегрееш до смърт, та да се свърши веднъж завинаги.

Макар и пиян, Бил беше бърз. Втурна се през стаята и притисна Гейдж към стената.

— За нищо не ставаш, нищо няма да излезе от теб. Не биваше да се раждаш.

— Ставаме двама. Долу ръцете от мен!

Последваха две бързи плесници, от които ушите на Гейдж пропищяха, а долната му устна закърви.

— Време е да се научиш на малко уважение.

Гейдж помнеше първия удар, помнеше как бе стоварил юмрук в лицето на баща си и ужаса, който се бе изписал в очите му. Нещо изтрака на пода — старият лампион — и някой избълва порой от ругатни. Дали бе той?

Следващият ясен спомен бе как се надвеси над стария, който лежеше проснат на пода с разкривено и окървавено лице. Ръцете на Гейдж крещяха от болка от юмручните удари, кокалчетата му бяха подути и изцапани с кръв. С мъка изпълваше дробовете си с въздух и го изпускаше, беше вир-вода от пот.

Колко ли дълго бе налагал стария с юмруци? Бе загубил представа, заслепен от ярост. Но когато очите му се проясниха, гледаха леденостудено.

— Ако ми посегнеш отново, ако някога в живота си ме докоснеш с мръсните си ръце, ще те убия. — Приклекна, да се увери, че старият го чува. — Кълна се. След три години заминавам оттук. Не ме е грижа дали ще умреш от препиване, докато ме няма. Вече не ми пука за теб. През тези три години ще трябва да живея тук и ще давам дяла си от наема направо на господин Хокинс. Ти няма да получиш нито петак. Сам ще си купувам храна и дрехи. Не искам нищо от теб. Но колкото и да си пил, постарай се да запомниш едно. Удариш ли ме още веднъж, шибаняко, си мъртъв.

Гейдж стана, влезе в стаята си и затръшна вратата. На следващия ден щеше да купи патрон за заключване, за да държи старото копеле далеч.

Можеше да отиде някъде. Изтощен, седна на ръба на леглото и закри лицето си с ръце. Можеше да събере нещата си и ако се появеше пред прага на Кал или във фермата на Фокс, щяха да го приютят.

Такива хора бяха.

Но трябваше да устои, трябваше да докаже на стария и още повече — на себе си, че може да издържи. Три години до осемнадесетия му рожден ден, и щеше да е свободен.

Не напълно, помисли си Гейдж сега. Издържа и старият никога не посмя да вдигне ръка срещу него. Той напусна града, когато стана с три години по-голям. Но свободен? Това бе друг въпрос.

Човек носеше миналото със себе си, влачеше го по пътя си като дебела, неразрушима верига, колкото и да гледа напред. Можеше да го прогони от мислите си за дълго, но не и да избяга от него. Влачеше тази верига десетки хиляди километри, но Холоу, хората тук, които обичаше, и проклетата му съдба просто го теглеха обратно.

Стана и слезе долу за още кафе. Подреди карти за пасианс на плота. Успокояваха го допирът им, шумът им, цветовете и фигурите. Когато чу почукването на вратата, погледна часовника си. Сибил бе подранила. Остави картите, благодарен, че простата игра го е разсеяла от мислите и за миналото, и за жената.

Когато отвори вратата, на площадката стоеше Джоан Бари.

— Ха, здравей!

Тя остана загледана в него за миг. Тъмните й коси бяха сплетени на плитка, както често ги носеше. Очите бяха ясни на красивото й лице, стройното й тяло бе облечено в дънки и памучна риза. Докосна лицето му, допря устни до челото му, до бузите и устните му, какъвто бе традиционният й поздрав за обичани хора.

— Благодаря за орхидеята.

— Дано ти харесва. Жалко, че не те заварих у дома, когато я донесох. Искаш ли да влезеш? Имаш ли време?

— Да, с удоволствие, имам няколко минути.

— Мога да ти предложа нещо за пиене.

Гейдж тръгна пред нея обратно към кухнята.

— Хубава къща си има Кал. Не преставам да се изненадвам.