— Можеше да е и по-зле, много по-зле. Можехме да сме разорени и вместо просто да се научим да живеем по-скромно, да се наложи да работим за прехраната си. По-късно майка ми се омъжи за трети път, за много добър човек. Стабилен и мил. Искаш ли да спра?

— Не.

— Добре. Когато стана на двадесет и една, Мариса получи скромно наследство, по предишните ни стандарти, както и аз. Вече бе успяла да се омъжи, с доста разточителна сватба, и да се разведе. Парите й изчезнаха бързо, сякаш ги отвя ураган. Изявява се като модел, получава прилични хонорари, когато се снима за списания и билбордове. Но най-много желае да стане звезда, по какъвто и да е начин, и живее като такава, според представата си за живот на звезда. В резултат често остава на червено и може само да използва красотата и чара си като валута. Никое от двете не ме трогва и затова обикновено не сме в добри отношения.

— Знае ли къде си?

— Не, слава богу. Не съм й казала и няма да го направя. Първо, защото, колкото и главоболия да ми създава, все пак ми е сестра и не искам да пострада. Второ, по-егоистично, за да не ми се пречка. Много прилича на майка ми, каквато беше преди третия си брак, от който най-сетне е доволна. Хората винаги са казвали, че аз съм се метнала на баща си.

— Значи е бил умен и секси?

Сибил леко се усмихна.

— Много мили думи, след като излях душата си пред теб. Неведнъж съм се питала дали приликата с баща ми означава, че няма да преживея най-тежкото изпитание, което ми поднесе животът.

— Вече си го преживяла. Ти си счупила прозореца.

Когато тя въздъхна, дъхът й затрепери и това бе предупреждение за напиращи сълзи. Но ги сдържа — голяма точка за нея — обърна се към него и го погледна с дълбоките си тъмни очи.

— Е, добре, заслужаваш награда, че беше търпелив слушател, и аз също, защото съм умна жена и зная кой може да бъде такъв.

Сграбчи ризата му и се повдигна на пръсти. Плъзна ръце по раменете му и ги обви около врата му.

Устните й бяха като топла коприна, пълна с обещания, леките им ласки го приканваха да ги вкуси, да им се наслади. Уханията й нахлуваха в него, силни и сладостни, сякаш изкусително шепнеха: „Ела, опитай още“.

Когато Сибил понечи да се отдръпне, той обхвана ханша й, карайки я отново да се повдигне. И опита още.

Тя не съжаляваше. Как би могла? Бе предложила и получи отговор. Как да съжалява за една целувка в топла пролетна вечер, от мъж, който знае точно как иска да бъде целувана?

Страстно и дълбоко, захапвайки съвсем леко.

Когато пулсът й се ускори, когато почувства тръпка в корема и това изучаване разпали у нея изгарящ копнеж, избра да изживее насладата, а не гузно да се отдръпне. Направи крачка назад, не със съжаление или предпазливост, а с ясното разбиране, че мъж като Гейдж Търнър би оценил едно предизвикателство. Решението да му го даде, несъмнено щеше да донесе наслада и на двамата.

— Твърде щедро възнаграждение — отбеляза тя. — Но можеш да задържиш рестото.

Той се усмихна.

— Рестото беше за теб.

Сибил импулсивно посегна към ръката му.

— Вечерната разходка се отрази добре и на двама ни. Да се прибираме.



Сибил седеше в хола с подвити крака и чаша чай, разказвайки на екипа за следобедното си премеждие, а Куин записваше на диктофона си.

Не спести никоя подробност, забеляза Гейдж, и дори за миг не трепна.

— Имало е кръв в къщата — подкани я Куин.

— Илюзия за кръв.

— И мухи, шум, мрак. И ти ли видя и чу всичко това — обърна се Куин към Гейдж.

— Да.

— Вратите и прозорците са били заключени отвътре.

— Отворих входната врата отвън — уточни Гейдж. — Но когато влязохме, вратата на кухнята все още беше залостена, както и прозорецът над мивката.

— Но то… момчето — бавно каза Лейла — е било отвън на прозореца. Не е влязло.

— Мисля, че не можеше. — Сибил замислено отпи глътка чай. — Щях да се изплаша много повече, ако беше затворено тук с мен. Ако можеше да влезе, според мен щеше да го направи. Успя да ми внуши да виждам и чувам… и дори да усещам нереални неща в къщата и да затвори вратата и прозореца на стаята, в която бях. А входната не. Може би е изчерпало тази част от силата си за задната врата и прозореца. Само ме накара да мисля, че входната е заключена. Каква глупачка съм. Тогава дори не се сетих за това.

— Да. — Кал поклати глава. — Само най-голямата глупачка не би се сетила, когато цялата къща е в кръв и се тресе, и вътре е непрогледен мрак, а по прозореца пълзи момче — демон.

— Сега, когато изяснихме, че Сибил напълно губи самообладание в критичен момент, нека помислим защо не е могло да влезе. — Фокс седна на пода и почеса Лъмп по главата. — Може би е като с вампирите. Някой трябва да го покани.

— О, остави Дракула на мира, да си живее в книгите и филмите. Просто не е било в стихията си. И няма да бъде — напомни им Гейдж — още няколко седмици.

— Всъщност… — Сибил смръщи вежди. — Ако изхождаме от легендите за вампира, не е невъзможно безсмъртното създание, което смуче кръв, да произхожда от този демон. В някои легенди се говори за способността му да хипнотизира жертвите или враговете си, да въздейства върху разума им. То се храни с човешка кръв. Това е по-скоро от твоята област, Куин.

— Справяш се добре.

— Е, ако проследим тази нишка, за вампирите често се говори, че се преобразяват в прилепи, във вълци… Този демон определено може да приема различни образи, което говори за вероятна връзка и с върколаците, за тях се споменава в множество легенди. Има известна вероятност тези същества да са отрочета на демона.

Тя взе бележника си и записа нещо, преди да продължи:

— Безсмъртен… Знаем, че може да приеме образ на покойник. Може би не е нов трик, както мислехме, а способност, която е притежавало, преди Дент да го окове, и едва сега, когато наближават последните Седем, успява отново да го извади от шапката си.

— Значи убива чичо Хари — предположи Фокс, — а после за забавление се връща в образа на чичо Хари, за да тормози и избива роднините.

— Определено има извратена представа за забавление — кимна Куин. — Колове ли ще дялкаме?

— Не. Но е най-добре да разгадаем как действа оръжието, което имаме. Но това е интересно. — Сибил замислено почука с молива по бележника си. — Щом не може да влезе, това ни дава малко повече сигурност и спокойствие. Някой от вас виждал ли го е в нечий дом? — попита Сибил.

— Само достига до хората в домовете им и ги подтиква да се самоубиват, да се избиват помежду си или да запалват къщите си. — Гейдж сви рамене. — Често — всички тези неща накуп.

— Навярно има начин да блокираме достъпа му или поне да го затрудним. — Лейла се плъзна от стола си и седна на пода до Фокс. — Въздейства чрез енергия, нали? И се храни с енергията на отрицателните емоции, или поне я предпочита. Гняв, страх, омраза. През всеки Седем и при наближаването им първо набелязва птици и животни, същества с по-малък мозък и по-слаб интелект от човешкия. Зарежда се от тях и преминава обикновено на хора, подвластни на някакво влияние. Алкохол, наркотици или отново отрицателни емоции. Докато добие сила.

— Този път се завръща по-силно — изтъкна Кал. — Вече е преминало през етапа с животните и успя да въздейства върху Блок Кьолер до такава степен, че едва не преби Фокс до смърт.

Лейла хвана ръката на Фокс, а Сибил се замисли.

— Бил е конкретна мишена и то не е могло да въздейства върху полицейския началник, когато е стигнал навреме, за да ги разтърве. Може би конкретната мишена дава допълнително предимство.

— Но ако ти си мишената — изтъкна Фокс, — не е никак приятно.

Сибил му се усмихна.

— Прав си, разбира се. Не само се храни от омразата, то мрази. Особено нас. Доколкото знаем, всичко, което е успяло да направи от февруари насам, е било насочено срещу един от нас или групата като цяло. — Сибил остави бележника на страничната облегалка на дивана и сви колене. — Изразходва много енергия да ни сплашва, да ни причинява болка. Днес, докато бях тук като в капан, ми хрумна нещо. Е, преди да стане тъмно и куражът ми да отслабне. Енергията му се изчерпва. Можем да го подмамим да изразходва повече. По-силно е, да, и ще става все по-силно, но всеки път, когато направи голямо шоу, следва затишие. Нужно му е време за презареждане. Може би няма начин да пресечем или отслабим влиянието му, но има начин да го отклоним. Ако е заето да преследва нас, силата на въздействието му върху Холоу ще намалее.

— Категорично мога да заявя, че е изразходвало доста, за да ни преследва, и все пак е успявало да всява хаос в Холоу.

Сибил кимна на Фокс.

— Защото винаги сте били в Холоу и сте се опитвали да спасявате хората и да се борите с него.

— Какъв избор имаме? — попита Кал. — Не можем да ги оставим незащитени.

— Вероятно няма да се нуждаят от толкова защита, ако отвлечем вниманието му.

— Как? И къде?

— „Как“ може би е труден въпрос… — започна Сибил.

— Но на втория отговорът е „до Свещения камък“. Опитахме — продължи Гейдж. — Преди четиринадесет години.