Не бе избягала. Щеше да издържи до края, всички щяха да издържат. Ако останеха живи, и тя щеше да поеме по своя път. В забележителното й тяло нямаше и една клетка, която би се чувствала у дома си в малкия град. Умееше да се приспособява. Спокойно се беше установила в Холоу, в малката къща, но това бе… като голямата ваза, в която Франи Хокинс натопяваше цветята си, докато намери време да ги прехвърли в нещо по-подобаващо на стила й.

Но къде и при какво щеше да се върне, запита се Гейдж и осъзна, че си задава повече въпроси за нея, отколкото е разумно.

Забелязала, че я гледа, Сибил повдигна вежди.

— Да не си искаш парите обратно?

— Не.

— Добре тогава. Излизам да се поразходя.

— Но, Сиб… — опита да възрази Куин.

— Гейдж може да дойде с мен, докато вие четиримата се заемете със съдовете.

— Как така той е свободен от задължения в кухнята? — полюбопитства Фокс.

— Откара ме до магазина, плати за продуктите. Искам малко въздух, преди да започнем разговорите за Голямото зло. Какво ще кажеш, красавецо? Идваш ли с мен за компания?

— Вземи телефона си. — Куин хвана ръката на Сибил. — За всеки случай.

— Ще го взема и ще облека яке. И няма да приемам лакомства от непознати. Спокойно, мамче.

Когато тя профуча през вратата, Куин се обърна към Гейдж.

— Няма да ходите далеч, нали? Дръж я под око.

— Това е Хокинс Холоу. Не можем да отидем далеч.

Сибил сложи тънък пуловер и ниски черни обувки на краката си, които толкова често бяха боси. Щом излезе навън, вдиша дълбоко.

— Обичам пролетните вечери. Летните са още по-хубави. Обичам топлото време, но при тези обстоятелства не ми се иска лятото да дойде скоро.

— Къде искаш да отидем?

— На Главната, разбира се. Къде другаде? Предпочитам позната територия — продължи тя, докато вървяха. — Разхождам се из града и шофирам само в околността.

— Сигурно вече можеш да начертаеш подробна карта и на двете.

— Не само мога, начертала съм. Имам наблюдателно око за подробности. — Отново вдиша, този път вдъхвайки от аромата на искрящо розовите божури в близката градина. — Куин ще бъде щастлива тук. Идеално е за нея.

— Защо?

Очевидно въпросът му я изненада… или по-скоро фактът, че го зададе.

— Малка общност. Подходяща среда за Куин. В комплексите, в предградията е твърде… изкуствено. Но градче, в което познава банковите служители и продавачките в магазините по име — всичко това е само за Кю. Тя е социално животно, което понякога се нуждае от време насаме. Градът ще й даде общността, а къщата извън него — уединението. Получава всичко — заключи Сибил. — Плюс мъжа.

— Добре че Кал се вписва някъде.

— О, доста добре се вписва. Признавам, когато за първи път я чух да споменава за него, си помислих: Боулинг маниак? Куин си е загубила ума. — Сибил се засмя и тръсна коси. — Сега се срамувам, че съм била предубедена. Разбира се, още когато се запознах с Кал, си казах: О, доста симпатичен боулинг маниак! После, докато ги гледах заедно, разбрах, че са страхотна двойка. Ако питаш мен, и двамата получават всичко. С радост ще им гостувам тук, както и на Фокс и Лейла.

Свиха към площада и продължиха по главната улица. Една от колите, спрели на светофарите, бе с отворени прозорци и от нея гърмеше песен на „Грийн Дей“. „При мамчето“ и „Джинос“ все още работеха и няколко тийнейджъри се мотаеха пред пицарията, но магазините вече бяха затворили за вечерта. В девет прозорците на „При мамчето“ щяха да са тъмни, а малко след единадесет и „Джинос“ щеше да затвори. Това представляваше нощният живот на Холоу.

— Значи няма никаква вероятност да си построиш колибка в Хокинс Ууд? — попита я той.

— Колиба в гората ми се струва хубаво място за някой и друг уикенд. А чарът на малкия град — продължи тя — ме привлича само като туристка. Обичам да посещавам подобни места. Това е едно от любимите ми развлечения. Но по душа съм градско момиче и пътешественичка. Имам нужда от база, където да се връщам от време на време. Малкият апартамент в Ню Йорк, който ми завеща баба ми, е чудесен за тази цел. А ти? Къде е твоята база?

Гейдж поклати глава.

— Обичам хотелските стаи.

— Аз също… по-точно, стая в добре поддържан хотел. Допада ми удобството на обслужването, да мога да закача на вратата табела „Не ни безпокойте“ и да поръчвам от румсървис каквото ми се прииска.

— Двадесет и четири часа в денонощието — добави Гейдж. — И някой да чисти, докато ти си навън, заета с нещо далеч по-интересно.

— Не звучи пресилено. Обичам и да се наслаждавам на гледка през прозореца, която не ми принадлежи. Но по света има много други хора, като повечето жители на този град, който Туис така упорито се опитва да унищожи. Те предпочитат позната гледка. Нуждаят се от спокойствието и сигурността на дома си и имат право.

„Което ги връщаше в изходна позиция“, помисли си Гейдж.

— И ще страдаш заради това.

— О, не, надявам се. Поне не твърде много. Но сега това е градът на Куин и Лейла. За тях бих страдала. Както и за Кал и Фокс. — Тя извърна глава и срещна погледа му. — И за теб.

Нещо в него подскочи при тези думи, при пълната искреност, която долавяше от нея. Преди Гейдж да отговори, телефонът й звънна.

— Спасение — промърмори Сибил, извади апарата и погледна дисплея. — По дяволите! Мамка му! Извинявай, трябва да вдигна… Здравей, Риса.

Тя се отдалечи на няколко крачки, но Гейдж нямаше проблеми със слуха или скрупули по отношение на подслушването на разговора. Чу многократно „не“ между дълги паузи. И няколко хладни реплики, като „вече ти казах“ и „не и този път“, а накрая:

— Съжалявам, Мариса.

Последните думи Сибил изрече по-скоро с раздразнение, отколкото със съжаление. Когато затвори, раздразнението бе изписано и на лицето й.

— Извинявай. Беше сестра ми, която е неспособна да проумее, че светът не се върти около нея. Дано е достатъчно сърдита, за да ме остави на мира няколко седмици.

— Сестрата със спуканата гума?

— Моля? А, да. — Сибил избухна в смях при спомена за нощта, в която и двамата бяха пристигнали в Хокинс Холоу и се бяха запознали след избегната на косъм катастрофа на пустото шосе. — Да, онази сестра, която взе колата ми назаем и ми я върна със спукана гума в багажника. Същата, която често „взема назаем“ нещо, което й харесва, и ако се сети да го върне, обикновено е повредено или неизползваемо.

— Тогава защо й даде колата си?

— Отличен въпрос. Момент на слабост. Нямам много такива, поне от известно време насам.

Хладен гняв помрачи очите й.

— Не се и съмнявам.

— Пристигнала в Ню Йорк, от бог знае къде, и не виждала защо да не може да отседне в апартамента ми за две седмици с тайфата безделници, с които се движи напоследък. Но, господи, ключалките и кодът на охранителната система били сменени… което беше необходимо, защото миналия път, когато отседна там с приятели, бяха изпотрошили всичко, включително и една старинна ваза, принадлежала на прабаба ми, взели назаем това-онова от гардероба ми, дори кашмиреното ми палто, което никога вече няма да видя, и по сигнал на съседи пристигнали ченгета.

— Явно е голяма купонджийка — отбеляза Гейдж, когато Сибил замълча, за да си поеме дъх.

— О, само за това живее. Е, добре, твърде много бърборя. Можеш да ме слушаш или да не ми обръщаш внимание. Мариса беше по-малката и отрасна разглезена, както повечето изтърсаци, особено когато са красиви и чаровни. А тя е доста — и красива, и чаровна. През първата част от живота си имахме много привилегии. Семейството ни беше заможно. Притежаваше огромна разкошна къща в Кънектикът и други жилища на екзотични места. Учехме в най-добрите училища, често пътувахме до Европа, дружахме с децата на богати и влиятелни хора и прочие. После стана злополуката с баща ми, слепотата му…

Замълча за миг, продължавайки да върви с ръце в джобовете и поглед напред.

— Не можа да я понесе. Не виждаше и отказваше да го приеме. Един ден се заключи в библиотеката на огромния ни разкошен дом в Кънектикът. Опитаха се да разбият вратата, когато чухме изстрел. Все още имахме прислужници, те се опитаха да я отворят. Побягнах навън, заобиколих къщата. Видях го през прозореца, видях какво е сторил със себе си. Счупих стъклото, влязох вътре. Не си спомням това много ясно. Беше твърде късно, разбира се. Нищо не можеше да се направи. Майка ми изпадна в истерия, Мариса не беше на себе си, но нищо не можеше да се направи.

Гейдж мълчеше, но тя знаеше, че е от хората, които често си мълчат. Затова продължи:

— По-късно узнахме, че е имало, както се изразяват някои, „значителни финансови загуби“ след инцидента. И внезапната му смърт направи възстановяването им невъзможно, което означаваше, че ще трябва да свием разходите си. За да преодолее шока и скръбта, които за нея бяха много реални, майка ми замина с нас за Европа и пропиля цяло състояние. След една година се омъжи за хитрец, който пропиля още, придума я да му припише по-голямата част от останалото и я изостави, за да преследва по-млада плячка.

Горчилката в тона й бе толкова доловима, че Гейдж почти усети вкуса й.