Последните два дена бяха страхотни — отпускахме, гледахме стари филми на видеото и се спукахме да се тъпчем с десертчета „Кит-Кат“. (Нали Сузи и без това яде за двама, а и аз се нуждая от малко енергия след трансатлантическия полет!) Люк си бе взел малко бумащина за отхвърляне и по-голямата част от времето го изкара в библиотеката — като никога обаче аз нямах нищо против. Много съм щастлива, че успях да се насладя на тези няколко дена със Сузи. Научих всичко за апартамента в Лондон, който двамата с Таркуин ще си купуват, разгледах подробно всички снимки на разкошния хотел в Антигуа, където ще прекарат медения си месец, а освен това пробвах повечето от новите дрехи в нейния гардероб.

Междувременно в къщата е истински хаос — цветарите и уредниците на тържеството се блъскат с непрекъснато пристигащите роднини. Най-странното обаче е, че този хаос май не впечатлява никого. През двата дена преди сватбата майката на Сузи бе непрекъснато на лов, а баща й не си излезе от кабинета. Икономката им госпожа Гиъринг организира всичко — и палатката, и цветята, и храната, — а дори и тя ми се струва удивително спокойна. Когато запитах Сузи защо е така, тя просто повдигна рамене и отбеляза: „Сигурно защото сме свикнали да организираме големи партита.“

Снощи имаше страхотен коктейл за по-голямата част от роднините на Сузи и Таркуин, които бяха пристигнали от Шотландия и аз се надявах, че всички ще говорят за сватбата — поне тогава. Но всеки път, когато се опитвах да изтръгна някаква реакция относно цветята или колко романтично изглежда всичко, бях принудена да се сблъскам с безизразни лица. Едва когато булката спомена, че Таркуин ще й купи кон като сватбен подарък, гостите като че ли се оживиха и започнаха да си бъбрят за коневъдите, които познават, за конете, които са си купили, и как един техен голям приятел имал страхотна кафява кобила, която Сузи може би ще хареса.

А бе, как така никой не се сети да ме запита с каква рокля ще бъда на сватбата?!

Както и да е. Няма значение. И без това всичко изглежда прекрасно. Ние двете също изглеждаме прекрасно. И двете бяхме гримирани от фантастична професионална гримьорка, след което ни направиха разкошни прически — елегантни кокчета. Фотографът вече направи така наречените естествени снимки на Сузи — например как й закопчавам роклята (накара ме да го направя три пъти и затова сега ръцете ме болят ужасно). А точно в този момент Сузи ахка и охка над шест семейни тиари, докато аз си отпивам от чашата с шампанско. Просто за да се поуспокоя малко.

— Ами майка ти? — обръща се фризьорката към Сузи, докато й измъква фини руси кичурчета около лицето. — Тя няма ли да иска поне прическа със сешоар?

— Дълбоко се съмнявам — смръщва се приятелката ми. — Мама не си пада особено по тези неща.

— А с какъв тоалет ще бъде днес? — намесвам се аз.

— Кой да ти каже?! — отбелязва Сузи. — Вероятно първото, което й попадне пред погледа.

Погледите ни се срещат и аз кимвам съчувствено. Снощи майка й слезе на коктейла с карирана пола и вълнен пуловер на шарки, върху който бе забола диамантена брошка. А имайте предвид, че майката на Таркуин изглеждаше още по-зле. Направо не мога да разбера от кого Сузи е наследила превъзходния си усет за стил!

— Беки, имаш ли нещо против да наминеш при нея, за да се увериш, че няма да облече някоя стара градинарска рокля? — обажда да се булката. — Теб ще те послуша. Сигурна съм.

— Ами, добре… — изричам колебливо. — Поне ще опитам.

Когато се измъквам от стаята, зървам Люк да върви по коридора, облечен в официалния си костюм.

— Много си красива! — усмихва ми се той.

— Така ли?! — изкисквам се аз. — Роклята е прекрасна, нали? И ми пасва перфектно.

— Нямах предвид роклята — казва той и ми намигва дяволито, а душата ми се облива от щастие. — Сузи облечена ли е вече? — добавя той. — Искам да й изкажа най-добрите си пожелания.

— О, да, отдавна е готова. Можеш да влезеш. Ей, а знаеш ли какво?

През последните два дена ми струваше много усилия да не се изпусна да кажа на Люк за бебето на Сузи, но ето, че сега думите сами ми се изплъзват.

— Какво?

— Тя е… — Боже! Не мога да му кажа! Просто не мога! Сузи ще ме убие! — Тя има… много красива булчинска рокля — довьршвам сконфузено.

— Хубаво — кимва Люк и ми отправя неразбиращ поглед. — Голяма изненада, няма що! Е, само ще надникна при нея и ще й кажа две думи. До скоро!

Отправям се с внимателна стъпка към спалнята на майката на Сузи и почуквам леко на вратата.

— Влееез! — избоботва отвътре нечий глас и вратата се отваря. На прага стои майката на Сузи — Каролайн. Извисява се на повече от 180 сантиметра височина, дългите й крака са разтворени в бойна стойка, сивата й коса е вдигната на малко кокче, а обветреното й лице се разлива в усмивка, когато ме зърва.

— Ребека! — избоботва щастливо тя, после си поглежда часовника. — Нали още не е станало време да потегляме?

— Не, нищо подобно — усмихвам се колебливо аз и погледът ми се плъзва по старомодната й тъмносиня риза, панталоните и ботушите за езда. Каролайн има удивително запазена фигура за жена на нейната възраст. Нищо чудно, че Сузи е толкова кльощава. Обхождам с поглед обстановката наоколо, ала никъде не съзирам издайническите кутии за шапки или калъфи за дрехи, които би трябвало да присъстват в стаята на жена, готвеща се да отиде на сватба.

— Аз… ами… Каролайн, питах се какво смяташ да облечеш днес като майка на булката?

— Майка на булката ли?! — вторачва се ужасено в мен тя. — Боже мой! Май си напълно права. Странно, но не бях поглеждала на нещата по този начин!

— Ясно. Значи… нямаш специален тоалет за днес, така ли?

— Май вече е доста късничко за това. Очевидно ще трябва да си хвърля каквото намеря.

— Какво ще кажеш да ти помогна да го избереш? — заявявам безпрекословно аз и се отправям с бойна стъпка към гардероба. Отварям го, вътрешно подготвена да получа шок и… зяпвам изумено.

Направо не мога да повярвам! Това определено е най-необичайната колекция от дрехи, която съм зървала някога! Костюми за езда, висящи редом до бални рокли, костюми от тридесетте, индийски сарита, мексикански пончо… и невероятна сбирщина от всевъзможни бижута.

— Боже, какви дрехи! — ахвам удивено.

— Да бе — махва с ръка Каролайн. — Купчина стари парцалки, нищо повече.

— Стари парцалки ли?! Господи, ако ги видят антикварите на Ню Йорк!… — Измъквам наслуки едно бледосинъо сатенено сако, поръбено с панделка, и въздъхвам: — Приказно е!

— Наистина ли ти харесва? — изненадва се Калорайн. — Тогава е твое!

— О, не мога да го приема!

— Мило момиче, аз просто нямам нужда от него!

— Но сигурно то има някаква сантиментална стойност… така де, нещо, свързано със спомените ти…

— Спомените ми са ето тук — почуква се тя по главата, — а не в този гардероб! — Прокарва ръка през мелето от дрехи, след което изважда отвътре парченце кост, вързано за кожена каишка. — Виж, това нещо ми е много скъпо!

— Това ли? — опитвам се да придам на гласа си известен ентусиазъм. — Ами, то е…

— Подарък ми е от един масайски вожд. Преди много години. Беше на зазоряване, обикаляхме с колата в търсене на едно стадо слонове, когато един местен вожд ни спря. Жена от неговото племе получила треска след раждането. Ние помогнахме да й се смъкне температурата и племето ни удостои с разни дарове. Ходила ли си при масаите, Ребека?

— Аз… ами, не. Никога не съм ходила…

— А това прекрасно нещо тук — вади тя една ръчно избродирана торбичка — го купих от уличния пазар в Коня. Размених го за последната ми кутия цигари, преди да потеглим към Немрут Даги. Ходила ли си някога в Турция?

— Ами, и там не съм ходила — отвръщам аз и усещам нарастваща неадекватност.

Господи, ама аз не съм ходила никъде! Претърсвам спомените си, като се опитвам да се сетя за някое място, което съм посетила и с което бих могла да я впечатля. Обаче списъкът ми се оказва твърде късичък. Няколко пъти във Франция, Испания, остров Крит… и май с това се изчерпват моите пътешествия. Защо и аз не съм ходила на някое вълнуващо място?! Защо не съм обикаляла пеш Монголия например?!

Сега, като стана въпрос, се сещам, че веднъж се канех да замина за Тайланд. Но после реших да отскоча само до Франция и да похарча спестените за пътешествието пари за дамска чанта на Лулу Гинес.

— В интерес на истината не съм ходила на много места — признавам си аз виновно.

— А трябва, мило момиче! Трябва да го направиш! — избоботва Каролайн. — Трябва да разшириш хоризонтите си! Да научиш смисъла на живота, но от истинските хора! Една от най-добрите ми приятелки в целия свят е боливийска селянка. Двете отглеждахме известно време царевица по техните ляноси.

— Ооо! — зяпвам аз.

Малкият часовник върху полицата над камината отброява половин час и аз се стряскам, давайки си сметка, че не сме стигнали доникъде.

— Както и да е — отсичам. — Имаш ли някакви идеи за тоалета за сватбата?

— Нещо топло и шарено — отбелязва Каролайн и протяга ръка към дебело пончо в червено и жълто.

— Хммм… Не съм особено сигурна, че това ще бъде подходящо за случая… — Разравям закачалките със саката и роклите и внезапно забелязвам една божествена кайсиева коприна. — Охо! Това вече е хубаво! — Измъквам го от гардероба и ахвам: истински „Баленчага“!

— Тоалетът ми за екскурзии — изрича замислено Каролайн. — Ходихме с „Ориент Експрес“ във Венеция, после разгледахме пещерите в Постойна. Познаваш ли онзи регион?

— Облечи го! — извиквам и усещам, че гласът ми се извисява от вьлнение. — Ще бъдеш забележителна! Освен това е толкова романтично да облечеш тоалета си за екскурзии!

— Защо пък не?! Ще бъде забавно! — отбелязва тя и го полага върху себе си със зачервените си, обветрени ръце, които ме карат да примигвам всеки път, когато ги зърна. — Като гледам, все още ми става, нали? Тук някъде трябва да има и някаква шапка… — Оставя костюма и започва да тършува по полицата.