Мирча Елиаде - Сватба в небето

— Просто си мислех… — провлачвах думите си аз и я гледах в очите. — Мислех си, че е време да имаме дете…

Не знам как се реших да й кажа тези думи. Но щом ги произнесох, някаква всепоглъщаща емоция напои душата ми. За малко и очите ми да се замъглят от паяжината на сълзите… Мисля, че ти никога няма да успееш да разбереш тези неща. Не че те съдя по някакъв начин, просто си мисля, че няма да можеш да разбереш. И аз не разбирах нищо дотогава. Мислех си, че става дума за любов, за умора, за безвъзвратната загуба на младостта, но в онзи миг осъзнах, че всички тези неща са просто преходни, дори, бих казал — някак недостойни — състояния. Съвсем случайно разбрах, че ми е липсвало нещо друго, че през тези три години съм усещал точно тази липса.

— … Време е — добавих аз разпалено.

Лена ме изгледа с усмивка.

— Но как така изведнъж? — попита тя.

Повдигнах рамене, безсилен да обясня всичко онова, което на мен ми се струваше очевидно и неотложно. Все пак исках да й кажа още хиляди неща, но тогава улових погледа й и ме досрамя от патоса, с който се бях приготвил да й говоря. Започнах да се смея глупашки.

— Не спирам да се питам как така изведнъж ти хрумна тази идея — повтори тя.

Изглеждаше така, сякаш я интересуваше повече как да разгадае тази енигма, отколкото да отговори на въпроса ми. Не знам защо тогава й се ядосах. В мен нахлуха множество мрачни чувства, които трудно можех да определя, въпреки че после мислих много за това и се опитвах да си припомня секунда по секунда разговора ни… Гледах я такава млада и свежа и мисля, че сред всички останали мисли, които бушуваха в главата ми, се въртеше и тази: ще те видя след години…

— Още сме твърде млади — прошепна тя. — А и нали не сме се оженили заради това…

Тогава ми се струваше, че думите й са изпълнени с ледена вулгарност. И цялата ми радост беше попарена и разбита на хиляди парчета от пълното неразбиране, което срещнах. Усещах как тя защитава нещо свое, нещо, което беше непознато за мен, как пази егоизма си, който дотогава не бях усещал и предполагал, че носи у себе си.

— … Нали се оженихме, за да бъдем щастливи… — каза тя отново, но този път по-вяло и почти изморено.

Не й отговорих нищо. Останах да лежа така, проснат до нея, забил поглед в тавана. Чувствах се изумен, развълнуван, гневен. И усещането беше така интензивно, сякаш откривах твърде много неща в рамките само на няколко часа. Мисълта, че трябва да имам дете, се превърна в обсесия. А тя ми говореше за щастието като за нещо, което никога не беше изпитвала… Усетих я студена и сурова. Искаше ми се да й кажа някоя тежка дума, но изпитвах безкрайно съжаление към самия себе си и не можех. А и си признавам, че освен това се бях превърнал в страхливец. Боях се да не би да се случи нещо непоправимо.

Точно в този момент ни поканиха на масата и двамата се изправихме, дълбоко посърнали.

И обядът беше изключително тъжен. Никой от двама ни не се хранеше. Избягвахме да се поглеждаме и си разменяхме незначителни думи само в моментите, в които слугата беше наоколо. Бях вперил несъзнателно поглед в ръката й и като луд разглеждах пръстите й. Тя обаче ме забеляза и се опита да ги прикрие с дребни, неумели и припрени жестове. Постоянно се изчервяваше. Не знам по какви причини, но и тя изглеждаше развълнувана…

Когато отново останахме сами, се усетих много натъжен. Не бях откривал това чувство у себе си от много дълго време. Не разбирах какво ме потиска, какво ми липсва. Палех цигара от цигара в кабинета си и нямах смелост да взема каквото и да било решение. Нападаха ме всевъзможни мисли. Дори не можех да повярвам, че съм преживял толкова много години. Десет, двайсет, трийсет… Мисълта ми достигаше до всички тези далечни години и навсякъде срещаше мен. Виждах се, заобиколен от странни обстоятелства, някои дори напълно лишени от смисъл, ето ме — стоях до роднини, до приятели, до хора, които бяха умрели отдавна. И сред всички тези объркани спомени, които ме натъжаваха, като че ли желанието ми да имам дете, и то възможно най-скоро, набираше все по-голяма сила…

… Не зная как да ти опиша тази нужда. От всичко, което ти ми разказа, ми стана ясно, че никога не си изпитвал онази непонятна нужда да се родиш отново, нуждата да се откриеш в някой друг, различен от партньорката ти в любовта и в живота. Беше ме обхванала дива безнадеждност, че съм оставил да измине толкова време, което никой не можеше да ми върне обратно, че съм го оставил да изтече по глупав начин и не съм съхранил нищо истинско и живо от него, нищо мое… само спомени… Мислех си, че ако се бяхме сдобили с дете още през първата година на брака ни, то сега нещата щяха да бъдат различни. Тогава аз щях да продължа да раста заедно с него, щях да усещам, че имам за кого да живея. Не знаеш колко смазващо е да усетиш, че времето ти е напреднало, че не си свършил определени съществени неща навреме и че един хубав ден ще се събудиш сам и остарял, неспособен да поправиш вече каквото и да било. И като че ли онова, което ме угнетяваше най-много през онзи следобед, беше чувството за непоправимост. Нещо беше изтекло, отминало, а аз не го бях забелязал… Ужасно е да осъзнаеш всичко това…

Чух вратата да се отваря леко и Лена бързо се приближи до мен. По гласа и горящите й очи разбрах, че е много засегната и че беше плакала.

— Ти не ме разбра правилно — започна тя колебливо. — И аз също бих искала… Но не така изведнъж… Не така отникъде… Защо не ми беше казвал досега?!…

Не й отговарях. Чувствах я ужасно отдалечена от мен с нейните проблеми на изключително момиче!… Но Лена се заинати и настоя.

— Това е сериозно решение, скъпи… — и после, след момент на напрегнато мълчание добави: — Или пък може на нас така да ни е писано, да живеем по волята на случайността…

Като че ли произнесе тези думи за себе си. Стори ми се по-тъжна, след като ги промълви, сякаш беше размишлявала над смисъла им. За какво ли мислеше тогава? За срещата ни в дома на Клоди? За нощта във Венеция?… Във всеки случай беше загрижена и мислите й, усещах това безкрайно ясно, никак не се синхронизираха с моите…

— Няма никакво значение — казах тогава, за да я унижа. — Ще си те пазя теб за щастие…

Изгледах я и изписаното в очите и по лицето й страдание ме накара да се почувствам добре. Познавах отлично насладата от това — да я карам да страда. Колко пъти я бях унижавал дотогава, колко пъти я бях огорчавал до смърт при тези мои диви и умопомрачаващи изблици, които не можех да овладея, колко пъти я бях измъчвал, за да зърна лицето й смазано от дълбока душевна мъка, а очите й пресъхнали и празни!… Това е нещо, което, между другото, всички ние правим. Никой не може да избяга от него…

— Ще си те пазя за това, на което си способна — продължих с разкривена усмивка. — Но пък има толкова много други…

Помислих си, че ще избухне в сълзи. Но макар да пребледня ужасно много, тя се изправи, запазила присъствие на духа, и се отправи бавно към вратата.

— Надявам се, че си го премислил добре — каза, когато постави ръка на бравата.

Изгледах я с известно отвращение. Казах си, че се опитваше да се прави на неразбрана, възвишена жена. Може би думите ми не я бяха наранили достатъчно. Но аз имах и други на разположение!

— Ти вероятно си мислиш, че се шегувам — казах.

Исках да я видя как рухва под обидите ми. Това вероятно щеше да ми донесе задоволство и щеше да ме успокои. Студенината й ме озлобяваше. Изслуша последните ми думи усмихната, с ръка върху бравата на вратата.

— Сигурна съм, че говориш сериозно — отвърна ми тя. — Ти винаги говориш сериозно… Затова и те обичах толкова много — добави по-тихо.

Опита да запази усмивката си, но я задавиха сълзите й и тя облегна ръка на вратата. Аз не се изправих да я прегърна, да й се извиня. Още не ми беше минало.

— Никога не се шегувам с подобни неща — казах.

Помълча няколко секунди, после бързо отвори вратата и излезе, без да ме погледне.

Преди две години, когато тези сцени се повтаряха много често, всеки път, когато тя избухнеше в плач и излизаше от стаята, аз си повтарях: „Ще й мине!“ Но този път аз самият останах без мисли, без желания, не помръднах от позата, в която ме намери Лена, когато влезе в кабинета. Стоях проснат на канапето с очи, вперени в нищото. Бях тъжен, вероятно бях изгубил всяка надежда, но основното, което не ми даваше мира, бе, че не бях успял да й кажа всичко, което имах да казвам. Щом се карахме, поне да беше научила всичко, което си мисля за нея, за горделивата й интелигентност на възвишена жена…