— Тази вечер отивам в клуба; не ме чакай.

Стори ми се, че думите ми я разтърсиха дълбоко. Погледна ме бледа и изплашена. Тръгна към мен, сякаш искаше да ме помоли за нещо, но аз й казах „лека нощ“ и хлопнах вратата точно в мига, когато тя беше съвсем близо до мен. Слязох по стълбите, изпълнен с особено задоволство. Бях се уверил, че Лена страда, и това като че разсея малко горчивото озлобление, което ме беше обзело.

В клуба заварих няколко младежи, които познавах от дома на Клоди. Поканиха ме да играем покер. Играта на карти обаче не ме забавляваше през онази нощ, и то никак. Щеше ми се да направя нещо наистина необичайно, нещо, за което да научи и Лена, и то да я накара да страда. Предложих на приятелите си да излезем из града. Тъкмо се чудеха къде да отидем, когато някой ми каза, че Лена ме търси по телефона. Помолих го да й предаде, че в момента съм зает. Един от младежите в компанията започна да се усмихва. Тази негова подигравателна усмивка ме раздразни до краен предел.

— Проверка! — прошепна той, но достатъчно силно, че да го чуя и аз. — Излезеш веднъж сам навън и започват да те следят…

— Лъжеш се, приятелю — прекъснах го аз. — Съпругата ми ми дава достатъчно свобода. Ние имаме съвсем модерен брак — добавих, като се опитах да се усмихна.

Но признавам, че бях силно изнервен и това обаждане на Лена ме беше раздразнило.

— Всички се хвалим по същия начин — добави друг от компанията.

Огледах всички, като се престорих на учуден, та чак удивен.

— Стига глупости — казах. — Давайте да вървим, да не губим повече време!…



Върнах се у дома на следващата сутрин. За първи път, откакто се бяхме оженили, бях отсъствал цяла нощ заради забава. На практика нощта беше минала доста скучно, даже плачевно, а и всички онези бедни жени, които се бяха напили около мен, ме отвращаваха по безподобен начин.

Изненадах се да видя Лена да стои до прозореца, когато влязох в стаята. Лампата беше запалена; стана ми ясно, че не беше спала цяла нощ. Предполагам, че съм стъпвал доста тежко и шумно, защото се извърна изплашено, щом ме чу. Едва я познах. Зачудих се как беше възможно някоя жена да остарее така за една нощ! И все пак ми се прищя да се усмихна. В осанката и лицето на Лена имаше нещо мелодраматично, крещящо и строго, и това ме подразни.

— Какво стана с теб? — запита ме с уморен глас. — Непрекъснато звънях в клуба.

— Излязох с приятели и се позабавлявахме — отговорих.

Продължаваше да ме гледа със слисан поглед. Сякаш не разбираше нищо, сякаш не можеше да повярва на очите си. Някой беше разлял върху панталона ми чаша портокалов ликьор и мисля, че Лена беше започнала да усеща противния мирис на алкохола.

— Ти няма ли да си легнеш? — попитах я с известно вулгарно отношение.

Поклати отрицателно глава.

— Не ми се спи — прошепна.

Не знам защо ме преследваше натрапчивата и глупава мисъл, че тя се опитва да ми разиграва някакви мелодраматични сцени. Не бях никак склонен да й вярвам през онази сутрин. Бях достатъчно ядосан на себе си и отвращението, което изпитвах спрямо личното си падение, ме караше да мразя и Лена. Смятах, че в определена степен тя — и само тя — е виновна за тази угнетяваща случка.

Отидох да си легна, преструвайки се, че съм спокоен и безразличен. Заспах трудно и едва след като затиснах с възглавница лицето си…



… Събудих се с натежала глава някъде на свечеряване. Лена вече не беше в стаята. Леглото й стоеше недокоснато. След като се изкъпах, извиках домашната прислужница и тя ми каза:

— Госпожата излезе веднага след като се нахрани.

Повдигнах рамене. Казах си, че сигурно ме изнудва. И усетих в мен да се надига още по-силно снощната ми омраза към Лена. Имах да свърша някои неща и излязох в града. Беше тъмно. И лека-полека ме обзеха тъга и съжаления. Тя все пак е добро момиче, повтарях си. Тези мисли ме успокояваха. Ще се видим на вечеря и ще се сдобрим. Бяхме се одобрявали след къде-къде по-сериозни скарвания, опитвах се да си дам кураж. (Въпреки че никога дотогава след скарване не бях прекарвал нощта в някой дом на порока. Нито пък й бях давал да разбере, че можем да се разделим.) Влязох в първия цветарски магазин и й изпратих цяла кошница с теменужки. После се разходих, за да успея да събера мислите си, и накрая се върнах вкъщи. Нахлух бързо с известно нетърпение в стаята й. Желаех да й поискам прошка, да я прегърна, да й кажа колко идиотско беше цялото ми държание. Заварих кошничката с теменужките и няколкото думи, които й бях написал, да стои върху тоалетката. Лена още не се беше върнала. Не знаех какво да мисля. Домашната прислужничка също не знаеше нищо. Чаках я на масата до единайсет часа вечерта. После се затворих в кабинета си, за да реша какво трябва да направя. Беше абсурдно да кажа на някого и още по-абсурдно да я търся у роднини и приятели. Всички ни познаваха като щастлива двойка, като идеално семейство. Допреди два-три дни навсякъде ни приемаха като модел за съпружеска двойка. И сега изведнъж да започна да питам дали случайно не знаят къде може да е съпругата ми…

Към полунощ на вратата позвъни куриер, носеше писмо. То наистина беше от Лена, но аз не можех да повярвам на очите си. Пишеше ми, че тази нощ ще остане да спи при леля си и че утре сутринта при мен ще дойде адвокат, за да говори с мен, а също и че ми благодари, че съм й дарил толкова много щастие през тези три години. Беше прощално писмо, което, бях сигурен, беше започвала няколко пъти, за да не звучи прекалено патетично и едновременно с това да запази достатъчно приятелски тон.

Веднага излязох, взех кола и отидох при нея. Заварих я сама в салона, беше много уморена, лицето й беше сурово и помръкнало. Прегърнах я, но тя леко ме отблъсна и се опита да се усмихне.

— Какво те е прихванало? — попитах я аз. — Какви се тези шеги?

Тя седна бавно на ръба на един фотьойл и облегна чело на дланта си. Стори ми се, че е развълнувана. Казах си, че сигурно съжалява за писмото, и ми се прииска да я взема в обятията си. Тя се опита да се предпази от прегръдката ми; но не успя да устои на моята настоятелност. Очите й обаче оставаха затворени, а устните свити. Беше вледенена.

— Остави ме, моля те — шептеше.

Погледнах я отново и се насилих да разбера какво се беше случило. Защото си повтарях, че тя няма никакви причини да се разделя с мен. Нямаше причини дори да се сърди. Та нали й бях изпратил кошница с теменужки! И освен това нали бях дошъл да я търся посред нощ и да я моля да се върне у дома. Дори и да я бях засегнал в началото, фактът, че й бях поискал прошка, ме освобождаваше от всяка вина.

— Не разбирам нищо — извиках накрая.

— Ти сам поиска това — каза Лена с твърдост, но и с много голямо съжаление в гласа.

— Така ти се е сторило на теб! — защитавах се аз. — Това беше просто шега!

Лена повдигна чело и объркано потърси с поглед моите очи. Приближих се към нея разпалено.

— … Мислех си, че си разбрала — продължих аз. — Ти, която разбираш всичко. Не можеш да разрушиш тригодишен брак само заради някаква глупава караница!… И друг път сме се карали — напомних й аз. — И винаги се сдобрявахме; сдобрявахме се, и то много добре — подчертах аз с неприличен намек в гласа и се опитах да се усмихна.

Лена обаче стоеше все така объркана.

— Добре, но скъпи ми приятелю… — поде тя след известно време.

Не знам какво искаше да каже, защото се спря, изтощена след началото на изречението. Схванах, че има предвид нощта, прекарана в града, и отново започнах да се смея.

— Но това е нещо без никакво значение — успокоявах я аз. — Другите мъже имат стотици такива авантюри и никоя съпруга не си е и помисляла да иска развод заради тях… — А и да ти призная честно, те даже не ми харесаха. Няколко окаяни проститутки, които се опитваха да изглеждат като французойки!… Живи да ги оплачеш горките!… — завърших тирадата си с тържествена вулгарност.

Лена започна да плаче. Струваше ми се, че битката е спечелена, и я взех в обятията си.

— Скъпа моя — й нашепвах. — Безценна моя!…

Но без да очаквам подобен жест от нея, Лена се отскубна от прегръдката ми толкова силно, че даже не осъзнах кога премина в другата стая. Побягнах след нея, ала тя бързо заключи вратата. Ударих няколко пъти с юмрук, но не ми отговори. Заля ме отново вълна от гняв и стиснах зъби.

— Добре, от сега нататък ти ще ме молиш, но пък аз няма да искам! — извиках й през вратата.

В този миг леля й застана на прага. Бях сигурен, че беше подслушала от стаята си целия ни разговор.

— Какво се е случило? — попита ме тя изплашено.

Погледнах я учудено и пренебрежително и се приготвих да си ходя. Докато приглаждах палтото си, й казах:

— Разделяме се! Между другото, вече беше време…

Целунах й ръка любезно и тръгнах.



На следващата сутрин извиках един от своите приятели адвокати и го помолих да започне с оформянето на формалностите по развода, защото аз не смятах да присъствам на никое заседание. В действителност бях решил след няколко дни да замина в чужбина.

— Но защо, приятелю? — запита ме адвокатът. (И той беше сред хората, които се възхищаваха на перфектния ни брак.)

— Лена не иска да има деца — отвърнах му с тържествен тон аз.

Самият аз вярвах, че това е истинската причина. Въпреки че тази подробност беше обезобразена и затрупана от безброй други тежки токсини и наслагвания от събития, които напълно променяха смисъла и последиците от нея.