— Няма нищо, ще ти купя друг — успокоявах я аз.

Тогава тя не ми отвърна нищо. Но по-късно осъзнах, че възприемаше тази загуба като нещо невъзстановимо. Нито един от пръстените, които й подарих после, не й се понрави. Носеше ги, за да достави удоволствие на мен, но ги сваляше в момента, в който останеше сама. Понякога я хващах да крие пръстите си и не знам защо тази детинска игра ме натъжаваше.

— Не ми се ще — отговаряше тя, когато я питах защо не си избере някой друг пръстен.

Обещах си да й купя друг смарагд, също толкова хубав, колкото и загубеният, и за тази цел първо заминах за чужбина. И поне видимо животът ни си оставаше същият: излизахме в чужбина най-малко два пъти годишно и продължавахме да бъдем смятани от всички кръгове, които посещавахме, за щастлива двойка. Но и аз не мога да ти кажа дали бяхме щастливи — или напротив. Като че живеехме в някакво неведение. Не зная дали Лена въобще беше забелязала появата на каквато и да е промяна в живота ни. Откакто се бях „примирил“ с новото си положение, всичко ми се струваше не само естествено, но и необходимо. Не можеше да бъде по друг начин; и тази формула, смея да твърдя със сигурност, изразяваше цялостното ми душевно състояние след настъпването на онова финално мисловно прояснение. По-късно, когато отново познах болката и съмнението, се изумих от стерилността на тези повече от две години, в които бяхме живели спокойно заедно. Тогава се питах къде беше изчезнало интелигентното, високообразовано и витално момиче с неконформистко мислене, което бях срещнал някога в дома на Клоди и после бях опознал в Италия през седмиците, преди да се оженим официално. И осъзнах, че у Лена беше настъпила пълна промяна, тя бе протичала бавно и аз без съмнение бях помогнал до голяма степен за нейното случване, макар и без да забелязвам. Не бих могъл да кажа, че онова, което наричахме „наша любов“, се бе уморило или променило. Откривах в Лена пак същата доброта, пак същото любовно чувство към мен, пак я виждах така индивидуална и топла в отношението си към останалите; но с времето си дадох сметка, че малко по малко беше загубила загадъчността, спонтанността и фантазността, които изграждаха личността й. Как ли бих могъл да изразя тази промяна по-ясно? Може би беше започнала да напълнява. Но най-важното всъщност беше, че Лена отлично съзнаваше какво точно се променя у нея, и това със сигурност я потискаше и я правеше по-мълчалива в интимността ни, а понякога дори и напълно отнесена…

Мисля, че започнах да разбирам всичко това след няколко седмици. Пролетта беше настъпила. Случайно се спрях пред витрината на туристическа агенция. И не знам защо се загледах с копнеж по голяма цветна реклама, показваща покрит със сняг планински склон и двойка стремглаво спускащи се скиори без шапки на главите. Не можех да си обясня какво ме задържаше пред тази иначе стандартна рисунка; в никакъв случай не беше носталгия по някое пътуване или ваканция в някой прочут зимен курорт. Харесаха ми лицата на младежите, пестеливият рисунък, набиващият се на очи цвят, усмивката, издаваща блестящо здраве, и сякаш всичко това беше създадено, за да ме накара да се замисля. В следващия миг чух зад себе си младежки гласове. Извърнах глава с необичайно любопитство. Две девойки, придружавани от двама младежи, се готвеха да пресекат „Каля Викторией“. Гледах ги дълго и усетих как в този момент ме обзема странна меланхолия. Не зная как да обясня по-добре онова, което усетих тогава. Разбира се, минаха много години от онзи момент и ако не те бях чул да разказваш с такава искреност за любовта си и за всичко, случило се след нея, може би никога не бих придобил куража да ти споделя за тази случка. Това е нещо, което не съм признавал пред никого. Никога не съм имал приятели, които да могат да изслушват подобни неща. А и освен това съществува онази странна дискретност, негласно, но общоприето благоприличие, по силата на което мъжете на определена възраст никога не говорят открито за определени неща, но ти няма как да знаеш за това…

Не усещах никаква завист към шумните младежи и бързам да уточня това. Не им завиждах за младостта и здравето им. Това, което ме трогна така дълбоко, бяха моите собствени съжаления. И сякаш едва тогава си дадох сметка, че съм загубил нещо завинаги и че каквото и да направя и колкото и щедри да продължаваха да бъдат животът и съдбата към мен, никога вече нямаше да могат да ми се случат определени неща, да изпитам сладостта на определено състояние… Не успявам много добре да изразя това, което искам да кажа. Думите ми се навързват една с друга по-бързо, отколкото съм склонен аз да ги произнеса. Вероятно ми липсва и богатство на езика. А има и още нещо, напълно осъзнато от мен: аз не съм свикнал с подобни анализи, въпреки че не това е правилният термин, не съм свикнал да се самоанализирам. Винаги ми е харесвало да имам готови няколко най-общи идеи за всеки интелигентен разговор. Въпреки че след като минах през събитията, за които ти разказвам, започнах да мисля по-логично. Ти отлично схващаш какво искам да ти кажа. Докато те слушах да разказваш, си дадох сметка колко ти е лесно да разбираш хората. Очевидно от самото начало си имал занимания, различни от моите…

… И все пак — да не си помислиш, че завистта ме е накарала да се чувствам потиснат през онази утрин. Нямах причини да завиждам на никого. Не се чувствах възрастен (още не бях навършил трийсет и девет години), само леко попреминал… Ще ти бъде трудно да схванеш думите ми сега. Това са неща, които усещат само мъжете, които са минали през тях, и при това не всички развиват усет за тях. Ако си прекалено зает с дела, даже не си даваш сметка как остаряваш. Въпреки че, повтарям отново, не ставаше въпрос за усещането, че съм остарял. Богатият и лишен от стеснителност мъж никога не би могъл да се чувства остарял. Нещо съвсем различно се случи с мен през онази пролетна сутрин. Спомням си тези неща, защото те изиграха важна роля в живота ми, защото именно заради тях всичко се промени. Иначе със сигурност щях да съм ги забравил до днес. Както вече ти казах, минаха осем или девет години и с времето забравих толкова много други важни неща. Ето например — забравих войната…

… Не знам защо тогава осъзнах, че нещо се е променило. Не мога да кажа, че вече не се усещах млад. Но чувствах, че нещо е отминало, че е изтекло определено време, а защо не — и най-хубавата част от младостта ми. Във всеки случай, без да осъзнавам, бях загубил нещо. Да, има някои неща, които няма как да направиш отново. Какви са те ли? Не си давах сметка, не можех точно да ги определя. Но чувствах, че те вече са забранени за мен. И все пак това определение — „забранени“ — е много широко, неточно. Защото понякога можеш да имаш надежда, че ще успееш да се разбунтуваш и срещу нещо забранено; и чрез някоя обзела те лудост или чрез огромен късмет можеш да разчупиш границите на забраненото. Но аз не усещах това. Усещах, че някои неща, които не успявах да определя точно, бяха умрели за мен; че каквото и да правех, колкото и да ми помагаха късметът и животът, аз никога вече нямаше да мога да ги срещна…

… Върнах се вкъщи много неспокоен, но същевременно изгарящ от желание да прегърна Лена. В този момент тя ми беше по-необходима от всякога. Не зная какво очаквах от нея; може би една по-приятелска прегръдка или пък по-топла дума. Но в никакъв случай не очаквах утешение. Все още бях много развълнуван и нямаше да имам смелостта да й призная до какво откритие бях стигнал. А и в края на краищата даже нямаше да знам какво да й кажа. Нещата изкристализираха едва впоследствие. В онзи момент усещах само много странна меланхолия и зараждащ се страх… Да, мисля, че това беше. Един вид детински страх, сякаш не можех да остана сам и бързах да я задържа притисната по-близо, по-неразривно свързана с мен…



Когато я поех в прегръдките си, изрекох на шега:

— Лена, аз остарявам!

Погледна ме изумена; и може би само така ми се стори, но като че ли в погледа й имаше лека ирония. Не ми отговори нищо. Започна да ме гали по косата, напълно отсъстваща.

— И за съжаление остарявам само аз — добавих пак така на шега. — А ти си оставаш все така млада…

Тя започна да се смее.

— Ами не ме ли избра ти такава? — попита с известна суета в гласа.

— Да, наистина, аз те избрах — отговорих и започнах да ставам сериозен. — И все пак е красиво да видиш двама души, които остаряват заедно…

Не знам защо й казах това. Само преди миг и през ум не ми беше минавало, че съм способен да й кажа нещо подобно. И тогава тя ме изгледа още по-учудено.

— Аз също остарявам — каза. — Но по свой начин… Ти нима нищо не забелязваш?

— Толкова си млада! — възкликнах почти със завист аз и я огледах.

— Винаги съм си мечтала за съпруг, който да ме защитава и да ме учи да се справям с трудностите и неизвестностите — прошепна тя.

Но като че ли не отправяше тези си думи към мен. Сякаш ги беше прошепнала на себе си. Искаше ми се и аз да й кажа: „И аз мечтаех за съпруга, която да ми бъде другарка и да ме подкрепя“… Но си дадох сметка, че в миг на слабост щях да изрека пълна глупост, и затова се задоволих само да се усмихна.

— Какво се е случило с теб? — попита ме тя рязко и обхвана главата ми с длани, беше силно учудена. — Никога не си бил такъв…

Какъв ли бях? Не си давах сметка. Вероятно не бях предишният човек, вероятно по някакъв начин се бях пробудил от летаргията, в която ме бяха унесли любовта и бракът. Истината е, че колкото и развълнуван да бях през онзи ден, все пак осъзнавах, че съм друг. Това, което ме учуди, беше силата на интуицията й. Та нима ме познаваше така добре? Нима знаеше всичко в мен наизуст? Бях притеснен да не би по някакъв начин да отгатне повечето от колебанията, които бяха преминали през главата ми през онзи ден, и същевременно се чувствах поласкан, че съм обичан толкова силно, че и най-скритата промяна на душата ми не убягваше от очите на любимата ми.