Скръбта на майка му, когато Александър умря, не възбуди подозрения у него. Колко нежно я беше успокоявал, беше се възхищавал на способността й да изпитва такова дълбоко приятелско чувство. На какъв глупак го е правела! Дали щеше да напусне съпруга си и сина си, ако Александър й беше предложил? Щеше ли да избяга при него? Дали не беше чакала през всичките тези десетилетия, като се е надявала, че един ден ще съчетаят живота си? И дали Александър не е поливал непрекъснато със студена вода въжделенията й?

Що се отнася до него, Мариана може спокойно да си задържи проклетия Лебед. Сега не искаше да има нищо общо с него. Нищо общо с Александър Фелдмън или с майка си, нито пък със Сребърния лебед, с любовни връзки или бракове – интересуваше го само кариерата му, музиката и нощи на случайни сексуални похождения, когато изникнеше възможност. Беше бесен. Седна до барплота, загледан в нищото. Но след малко се изправи, стегна се и премисли. Май все още бе възможно да си промени мнението след импулсивното решение да се откаже от Лебеда. В крайна сметка той беше най-великолепният сред инструментите и си беше негов.

– Разнебитен емоционално ли? – повтори тя. – Какво ще рече това? – Погледна го с пълно недоумение. Въпреки това, изглежда, разбираше, че той е искрен, защото никога досега не беше й говорил тъй открито за чувствата, които изпитва. По време на кафето й съобщи, че смята да си даде почивка, да попътува малко.

Тя го изслуша с наведена глава.

– С Мариана ли отиваш?

– Не, Софи, сам.

Защо жените винаги си въобразяваха, че проблемът е друга жена? Дори и когато имаха право, дразнещо е.

– Всичко е проблем – отговори й. – Вече не съм в състояние да вярвам в нещата, в които винаги съм вярвал, да мисля онова, което винаги съм мислил. Можеш ли да ме разбереш, Софи?

Сега тя вдигна поглед към него.

– Много е трудно.

– Клод? Мъчих се да се свържа с теб, cheri, не можах да спя цяла нощ. Ако все още не си говорил с Мариана, смятам, че наистина трябва да се обадим в Интерпол.

Той преглътна. Ушите му звънтяха, устата му бе пресъхнала.

– Не.

– Имаш ли по-добра идея?

– Не мисля, че ще искаш да се обаждам на когото и да било – гласът му прозвуча дрезгаво, – когато чуеш онова, което имам да ти кажа.

– Моля?

– Фелдмън е написал на дъщеря си писмо за теб и за дългата любовна връзка между двама ви. Поне ще бъдеш удовлетворена да разбереш, че те е нарекъл голямата си любов, макар никога да не е искал от теб повече от някое и друго удоволствие – тук гласът му звучеше хапливо. – Написал е писмото, преди да умре. Тя ми е изпратила копие. В непредсказуемото си състояние тя би могла да се изкуши да го покаже и на татко, което няма да ти хареса, нали? Освен ако, разбира се, вече не си му казала за любовната си афера с Александър Фелдмън?

– Не те разбирам, Клод? Пиян ли си? За какво говориш?

С горчивина, той й разказа за доставката на „Федекс“ и й прочете писмото на Александър, без да й спести нищо. Франсин мълчеше.

– Какво имаш да кажеш за себе си? – попита я.

– Клод – продума тя накрая. – Моля, нека да разговаряме за това. Не прибързвай – той я чу, че започва да плаче. – Бяхме много влюбени, cheri. Не беше нещо незначително. Накрая той се върна, за да ми предложи да се оженим, но аз казах „не“, отказах да напусна теб и баща ти.

– Не ми пука. Не ми говори за това.

– Мариана е направила грешка, като ти е казала.

Усещаше езика си втвърден и удебелен в устата си. Изгаряше от жажда.

– Мариана се е обърнала срещу мен. Тъкмо започвахме да се сприятеляваме, въпреки че е знаела за всичко това, а сега иска страдивариуса.

– Не си съвсем честен, Клод. Не можеш да разбереш и естествено, си разтърсен. Може би наистина трябва да ти обясня някои неща, но не бива да губиш Лебеда. Не и само защото си ми ядосан. Той е толкова важен за кариерата ти...

Клод я сряза:

– Моята кариера не е твой проблем. Вече не. Фелдмън умря. Можеш да се оттеглиш.

– Казва ли той в писмото си нещо друго на Мариана?

– Това не е ли достатъчно?

– Мариана на всички ни навреди.

– Не тя, а ти ни навреди, маман.

Клод стана от леглото, притиснал телефона до ухото си, и отиде в банята да си налее чаша вода.

– Всъщност имам един въпрос към теб и най-добре да ми признаеш истината. Какво каза на Мариана, когато ти се обади преди няколко седмици да ме търси? Спомена ли й нещо за Софи, за бременността и?

Франсин забави отговора си.

– Да, Клод. Смятах, че така е правилно – защото смятах, че ще постъпиш почтено към Софи.

– Какво й каза? – изръмжа той. Ако беше в стаята с него, сигурно щеше да я разтърси здравата.

– Казах й, че ще се жениш.

Дъхът му секна при тези думи. Остана като поразен.

– Но аз няма да се женя. Няма да се оженя за Софи.

– О, но трябва. Тя носи детето ти!

– Не я обичам. Бракът ни ще бъде като твоя. Това ли би искала за мен? – той каза това с огромно задоволство. – И трябва да знаеш, че съм влюбен в Мариана – в последвалата тишина се зачуди дали е истина.

– Не се държиш достойно – разрида се Франсин.

– Погледни се в огледалото, мадам – и Клод й тресна слушалката.

ПЕТНАЙСЕТА ГЛАВА

Мариана

На сутринта след като изпрати писмото, Мариана си стегна багажа, сложи Сребърния лебед в празната кутия на вилома и тръгна с колата за Стокбридж. Спря в града, за да си купи продукти на Общинския пазар и вино от „Гуд уайнз ънд спиритс“. Канавките край входната алея в „На път към Суан“ бяха буренясали, цветните лехи – валма от плевели и увивни растения и посърнали цветове. Пролетта бе дошла, а никой не се грижеше за градината. Тя се измъкна от колата с челото в ръка и влезе в спарения въздух на къщата. По пода се раздвижиха кълба от прах, когато отвори прозорците.

Извади от кутията Сребърния лебед и го занесе в сейфа, където го закачи на последния свободен ремък наред с всичките му имитатори. Затвори тежката врата. Само нейния вилом го нямаше. Липсваше й независимо от присъствието на оригинала му.

По масата за хранене в трапезарията имаше слой прах, както и по бюфета с мраморен плот. Полилеят бе потънал в паяжини. Отвори френските прозорци, които водеха към терасата. Там нощем се виждаше избледняващия пурпурен отблясък на луната, която се издигаше над планината. Навсякъде се чувстваше присъствието на Клод. Как и се искаше той да изникне иззад сенките на градината и да се хвърли в прегръдките й. Как можа да повярва, че я обича? Какво ли мисли той сега? Как ще се почувства, след като прочете писмото на Александър? Ще се упрекне ли, че я е лъгал за Софи фон Еди-коя-си?

Шофирането я беше уморило. Върна се в студиото на Александър и затвори вратата. Настани се на велурения диван, където баща й подремваше следобед, и изрита обувките си. Едноцветното мохерно одеялце беше метнато, сгънато, през облегалката на дивана. Беше го плела майка й. Тя загърна раменете си с него и полегна, потопена в спомени за Пилар – с плетените й дантели и куките в хола, докато баща й даваше уроци.